ИЗНЕВЯРА2

Здравейте отново!
Страхувам се да не съм ви досадила с личните си проблеми и главоблъсканици. Но има моменти, в които ме спасява влизането в клуба и търсенето на помощ за най-вярното решение.
Кризата при мен си продължава. Изневеряващият ми партньор продължава да си изневерява след няколкодневно напрежение жив ли е, къде е, търсене по полиции и прочие - пак си дойде в къщи. Не мога да го изгоня, защото има равна собственост с мен в изплащащия се апартамент, пък му и липсвало детето. Не знам какво му става, защото се разбрахме, че ще остане тук докато си намери работа. Пази 5 дена поведение - занимава се с детето - разходки, детски площадки и пр., после пак го хванаха карастанчовите. Аз гледам да му помогна като човек да си стъпи на краката, да си намери работа, гледам да се държа толерантно като съвместно съжителство докато трае офанзивата по търсенето на работа, защото се изтощих от негативни емоции, неразбиране, обиди и пр. Поемам всички разходи и гледам да не му го натяквам, за да не се срине съвсем. Давам му пари да се регистрира по посреднически агенции, да ходи по интервюта - а той ги харчи навън познайте с кой.
Не знам вече правилно ли постъпвам като го държа в обстановка на постоянен стрес, че ще си иде оттук намери ли си работа и без да искам да го подтиквам да прави точно това, което прави.
Вътре в себе си скъсвам с него хиляди пъти, загубила съм му всякакво доверие и просто гледам да преживея някак си гадната ситуация на взаимно изтрайване.
Направо вече не знам аз ли съм откачената или другите ми се струват такива?
Той не иска да се разделяме, полага някакви усилия в къщи и с детето, но аз го държа на разстояние, защото не мога повече да се разочаровам. Правилно ли постъпвам?

Не съм чела предния ти постинг, но по това което си написала тук, съм дълбоко възмутена от този твоя мъж: не стига, че ти изневерява, че го издържаш, че се грижиш за детето му, а най-вероятно и за него, но има нахалството да ти създава чувство за вина, че си го подлагала на стрес и едва ли не ти си лошата. А той при тази удобна за него ситуация разбира се че няма да иска да се разделяте. Но въпросът е ти защо допускаш и търпиш това.Обичаш ли го?

Питаш, 'Правилно ли постъпвам?' - ми, мисля, че постъпваш много човешки и се стараеш колкото можеш да дейставаш така в тая сложна ситуация, че за всички потърпевщи нещата да се уредят добре.

Като ти четох постинга (не съм чела първия) добих едно- две впечатления - и ще ти ги кажа - може да са ти от полза:

Говориш за него, мъжа то все едно че ТИ можеш да му помогнеш да си стъпи на краката, а пък и все едно, че ти можеш и го държиш 'в обстановка на постоянен стрес'

Моя коментар е може би май надценяваш твойте способности и подценяваш неговите. Човек стъпва на краката си сам когато иска, как иска и може. Други помагат доколкото ние самите искаме да ни помогнат......

Може би въпреки че пишеш че, 'просто гледам да преживея някак си гадната ситуация на взаимно изтрайване' все още не си го баш пуснала от сърцето си...
Когато престанеш да му помагаш, и да виниш себе си за неговото поведение тогава ще си се найстина разделила с него ....

Абе, знам че не ти е лесно - но този период мине...Не се вини и глегай да намериш подкрепа за себе си от близки и приятели....

На този въпрос не мога да си отговоря и аз самата. Просто след 12 годишна връзка не може да си влюбен, но когато е било хубаво (през повечето време) хората започват да ги свързват общи навици, обща загриженост, общи планове и все неща в този ред, като не изключвам, разбира се, и редовен полов живот).
Но дали го обичам в момента - като се загуби тотално доверието в един човек, и започва да ти ги сервира месеци наред издънки коя от коя по-гнусни и жалки, дори и без да те тормози физически, напротив - става все по-прилепчив - да не загуби и питомното, не знам дали мога да го обичам. Едва ли. Но продължавам да се чувствам някак си отговорна за него и гадния път, по който е поел, да не пропадне и все притеснения в този порядък, защото винаги ще остане един специален човек в живота ми - той е баща на хубавото ми детенце. Много го съжалявам и ми е мъчно за него, но това не е любов.Може би някаква самарянска история. А не искам да ставам и жертва на ситуацията и живота с него въобще. Искам да получа един приятелски и много цивилизован развод, без разваляне на отношенията, просто всеки да си стъпи на краката и да си търси щастието. Това е.