Двете арменки

Това се е случило някъде в края на 70-те години. С мен. Тогава не знаех какво значи арменка. Мислила съм си, че тази дума има само женски род. И че е нарицателно за нещо лошо, ниско, злобно, мълчаливо и богато. Даже завистливо. А двете арменки жевееха през един двор. Виждах ги само през лятото. Имаха огромна къща, с добре поддържана градина, правилни алеи в различна форма, разноцветни плочки по двора, дърветата - с еднакви листа, като пристегнати в една посока, боядисани в един и същи цвят. Дворът им чист, нищо не е забравено по него - нито метла, нито обувка, нито вестник. Двете излизаха привечер, за да се разходат. Бяха като че ли с прозрачна кожа, елипсовидни лица, едната носеше очила, а другата бастун. Затварят портата и тръгват по улицата. Ходят в такт. Гледат в една посока. Не поздравяват. Не се усмихват. След час се връщат. Затварят вратата и изчезват зад стените на къщата. Вечер там светеше един прозорец. Адски тиха къща. На тъмно - с правилни, остри контури, като къща на вещици.
Никой не им идваше на гости. Никой не разговаряше с тях. Тогава знаех какво означава думата ням. Но те, според мен, не бяха неми. Мислех си, че са майка и дъщеря. По-късно, че са две сестри. Когато духа вятър косата ми се разрошва, а тяхната оставаше прибрана на кок. Приличаха си толкова много. След това умряха. Не си спомням подробности. Не си спомням и погребение. Не си спомням да съм виждала само едната арменка. Те винаги бяха двете. С отмерена походка. Като метроном. Открояващи се. Като две ножици, идеално лъснати, да разцепват улицата на две. Виждаха се отдалеч. Вероятно са умрели едновременно. Иначе не си обяснявам как могат да изчезнат с такава точност. Изчезнаха навреме, искам да кажа. Преди да мога да си ги досъчиня, да си представям какви са били, да се осмеля да ги питам нещо, да ги разбера... Някъде по времето, когато разбрах, че думата арменка не е описание на ниска, слаба и злобна жена, с кок.
Защо се сетих за тях двете, не знам. Оттогава като се запозная с арменка се оглеждам дали покрай нея ненадейно няма да изскочи още една... С бастун или очила...
Честно. Та, това е положението... Разказваше ми се.

Acropolis adieu

на мен ми се четеше.
Нещо такова....

Абе много са ти нетипични арменките. Те обикновено са приказливи, шумни и дебели. Неслучайно се казва арменска уста, арменски задник.

... От вратата ми почва пътека...

Tипичен поглед на малкото дете, което не познава света , но има развинтена фантазия......жалко, че детския ти спомен е токова непопълнен в годините - попълни познанието си за арменците и ще бъдеш мноого изненадана ...апропо , никога не разбрах къде си расла

Мислех си... ако видиш тези жени сега, ако сега ги видиш за първи път, те ще събудят много по-различни мисли в тебе. Не би погледнала по начина по който разказваш на тези две жени сега. Така са се стекли обстоятелставата, че ти си запазила детското си разсъждение за тях. Ти имаш не просто спомен, а доказателство за начина по който си мислила някога.
Не съм сигурна, че обясних това което искам да кажа, но знам какво искам да кажа.

Много се ядосвам когато няма какво да кажа.
Здравей уф


^Аз от кога искам думата^

Живееха близо до нас. Ако погледна през прозореца на моята стая, над тарабата на съседния двор, през листата на дюлата, после през листата на куршата (петровка), после над другата тараба, през улицата, виждах малко от техните прозорци. Имаха голям апартамент. Знаеше се. И често им идваха други арменци на гости. От Америка с кола. Колата беше Худзон. Спираха у тях на път за Истанбул. За нас децата, беше си събитие. Става дума за преди петдесет години. Колата имаше по едно дълго стъпало от всяка страна. На стъпалата се нанизвахме по пет - шест деца и си представяхме, че сме пожарникари. Колата изглеждаше много удобна вътре. Имаше бяло кормило.
Това семейство имаше две деца. Момиче и момче. Момичето беше по-голямо с една или две години. Тя по не се вясваше из махалата. Все учеше.
Момчето беше по-пълно за годините си. Идваше да играе с нас.
Някъде през шестдесетте бащата почина. Момичето и момчето изчезнаха по чужбината. Майка им и леля им останаха. После и майка им почина. Остана само лелята. Още е жива. Над 90 е. Ако имам снимката й със себе си, ще я публикувам.
Още десетина и повече години по-късно. Аз и сестра ми сме също по чужбината. Започанаха пътуванията. Кога командировки, кога за кеф.
Сестра ми се връща от Германия и ми казва:
- Никога няма да се сетиш с кого се видях.
- Няма.
- С арменското момиче.
- Кое арменско момиче.
- Това дето живееше до нас, в жълтата кооперация.
- Чи как я видя.
- Аз не я видях, те ме видяха.
- Кои те?
- Тя и мъжа й.
- И к'во?
- Ми, бях се загледала в някаква витрина и чувам до себе си двама говорят на български. Тя ме познала, но не била сигурна. Като се обръщам да видя и се разпознахме. Заведоха ме в къщи и цяла нощ си говорихме.
Арменското момиче завършило и станала лекар анастезиолог. Работи в частна клиника. Мъжът й, също лекар. Там се запознали. Оженили се. Добре са. Казаха като минеш през Франкфурт, непременно да им се обадиш.

Обаждам им се предварително, че ще мина през Франкфурт. Разполагах с малко време. Отседнах в хотел на летището. Изчаках да се върнат от работа, взех такси и отидох на адреса. Звъна на вратата. Отваря ми арменката. Беше арменско момиче, но вече е арменка. Ухилена до уши, с разперени ръце за прегръдка. Никога не сме били близки. Аз и тя. Дори здрасти не сме си казвали. Но тогава, прегръдки, целувки във въздуха, с допиране на бузи и някакво бръщолевене на безмислици. Това в антрето. Мъжът й още не се беше върнал от работа. Арменката казва: "Копеле, Ела сега да разправяш." Поведе ме към кухнята. Инсталира ме на един стол и продължи да работи нещо по предстоящата вечеря. Уж аз да разправям а не ми даде думата. Отвори си устата и не я затвори. Баси чудото!
СвЪрши си работата по вечерята, погледна ме и ...
- Лелеее, колко ти е измачкан панталона. Събувай го бързо, сега ще ти го изгладя.
- Аре стига сега, ще ми гладиш панталона!
- Бе нема стига, събувай го, сега ще стане. Ти, к'во сега, срам ли те е?
Отде да знам срам ли ме е. Не ме е срам, ама като да не е редно. Но, да не излезе че ме е срам, взех да си разкопчавам колана. Тя чевръсто извади дъска за гладене от една вратичка в стената и включи ютията. Тръгна да си търси парчето плат, през което да глади. Панталона ми висеше в ръцете, като му изпразвах джобовете един след друг. Аз съм по риза, долни гащи и три четвърти тъмно сини чорапи. Идеята зад трите четвърти чорапи е, като седнеш на стол и си повдигнеш панталона, да не се вижда гола кожа. Правило номер едно в американската мъжка бизнес етикеция. Ми, като са такива правилата, ще ги спазвам. Нали като съм в Рим, трябва да се държа като римлянин. Както и да е, арменката глади и говори и уж все едно съм си с панталон. Изобщо не поглежда към голотата ми. Само случайно.
По едно време, в ключалката се пъха ключ, отваря се вратата и ... мъжът й. И аз, по гащи. Баси неудобната ситуация. Ама и аз, що ли я послушах?
Тя ни запознава. "Това е братът на сестрата". Оооо, приятно ми е и се здрависваме. И на мен ми е приятно. Ще ме извиниш че съм по гащи ...
Жена му се намеси и ме извади от неудобството.

След това се виждахме многократно. Те ми идваха на гости в Хюстън. Заведох ги до Нови Орлеанс. На връщане, поиска ми колата, да я покара, че никога не е карал американска кола. Дадох му. Настъпи я, както си настъпва мерцедеса в Германия. Предупредих го. Америка не е Германия. Тука бият през пръсти. Не разбра от дума. Не минаха и петнадесет минути, изникна от някъде полицейска кола и се залепи зад нас. Казах му, сега отбий в страни от пътя и спри. Угаси мотора и няма да спориш с полицая. Каквото ти каже - това е!
Случая се оказа по-сложен. Карал е със скорост толкова висока, че засташавал живот и трябвало да го вкарат в ареста и там да изчака идването на съдията, в понеделник, който да реши за колко време да го затвори и колко глоба да плати. Ако беше карал с "разумно" по-висока скорост, щеше да откачи един тикет, на който щеше да пише за кога му се насрочва дело ако иска да оспорва полицаят или за колко пари да изпрати чек и да се свърши. "Късмета" му беше, че ни хвана щатски полицай. Те имат и три годишно правно образование и милост никаква. Ако рече да го подкупи, автоматично отива в ареста и опита му за подкуп се прибавя към скоростното провинение. Доказателството е записано на камера и микрофон.
Трябваше да следваме полицаят до полицейската централа. Там, вече на спокойствие, обясних на полицаите какъв е случаят. Чужденци са. Не знаят. Нека си платят, но да ни пуснат. Така и така си отиват след няколко дни. Прегледаха ни всичките документи. Нищо не редно. Направиха компромис, заради това че са чужденци. Изпраскаха му една глоба от $120, която трябваше да се плати в брой и ни пуснаха да си ходим. Казах му. Съжалявам, глоби за чужди провинения, не плащам. Трябваше да си по-разумен. Ма пък си заслужаваше, отвърна. $120 доларова тръпка. Като иска да тръпне, да плаща.

Тъй за арменското семейство.

Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш

Я виж ти...а пък аз си мислех чи само аз ги познавам...дори си мислех че не съществуват...а витаят из дебрите на собственият ми Ум...пиша "Ум" с главна буква(за любопитните)..щото е единствен...вашите са си ваши умове де...а сега виждам че тези двете или са реални и ги познават и други хора ...или живеят в умовете и на други...нали де...ами за стареца в люлеещият стол...за него нищо никой не казва...него не сте ли го виждали...

Никой не ме разбра...само един...и то неправилно

Ти разкажи!

Acropolis adieu

Здравей уф



^Няма да ти пиша вече^

Беше ми приятно да изслушам разказа ти. Много ме озачи само това, че не са говорели... Сигурна ли си , че бяха арменки?

Дойдох,видях,победих!

Това помня... Само.

Acropolis adieu

Нямаха ли знаме на покрива - метър на метър плат, два на два уста ?

Дойдох,видях,победих!