Превод на първа глава
114 отговора
5491 прегледа
Превод на първа глава
Здравейте, приятели,
Понеже, както знаете, от празни приказки полза няма, реших да дам "светъл и вдъхновяващ личен пример". За тези, които не знаят английски, преведох първата глава на "Хари Потър и орденът на феникса". Не съм никак на ти с филологиите и не чак дотам с английския и съм съвсем наясно, че преводът ми е слаб и много под художественото равнище на оригинала. Ама си мисля, че е по-добре от нищо, докато чакаме 13 декември.
Пък... дано още някой да се прежали и да последва примера ми със следващата глава?! Ако има мераклии, предлагам да предупреждавате тук във форума, коя глава започвате, за да не преведат двама нещо едновременно. Макар, честно казано, много да не ми се вярва.
Както и да е - приятно четене! И... разчитам на вашата снизхоздителност.
Remus
----------------------------------------------------------------
Глава 1. Дъдли побъркан
Наближаваше краят на най-горещия до този момент ден на лятото. Над големите, четвъртити къщи на "Привит драйв" лежеше сънлива тишина. Колите, които обикновено блестяха, сега стояха прашни на паркингите, а ливадите, някога изумруденозелени, бяха прегорели и пожълтели, тъй като поливането беше забранено поради сушата. Лишени от обичайните си занимания да мият колите и да косят ливадите, обитателите на "Привит драйв" се бяха оттеглили в прохладните си къщи, разтворили широко прозорците им с надеждата да примамят вътре някакъв несъществуващ ветрец. Единственият останал отвън човек беше някакъв юноша, легнал по гръб в една цветна леха пред дом номер четири.
Той беше мършаво, чернокосо момче с очила, което имаше изпития и малко нездрав изглед на човек, който е израсъл много за кратко време. Джинсите му бяха окъсани и мръсни, тениската му - размъкната и избеляла, а подметките на маратонките му стърчаха отлепени. Външният вид на Хари Потър не го препоръчваше на съседите, които бяха от този вид хора, които считат, че мърлящината трябва да е наказуема от закона, но тази вечер той се беше скрил зад голям храст с хортензии и беше почти невидим за минувачите. Всъщност, единственият начин да бъде забелязан беше вуйчо му Върнън или леля му Петуния да подадат глави през прозореца на всекидневната и да погледнат право надолу към цветната леха под тях.
Хари си мислеше, че общо взето заслужава поздравления заради идеята си да се скрие тук. Не че му беше много удобно да лежи на горещата твърдата земя, но пък от друга страна никой не се взираше в него, не скърцаше със зъби така силно, че да не може да чува новините, нито пък го обсипваше с противни въпроси, както ставаше всеки път, когато се опиташе да седне във всекидневната, за да гледа телевизия с вуйчо си и леля си.
Сякаш мислите му бяха прехвръкнали през отворения прозорец, та Върнън Дърсли, вуйчото на Хари, внезапно заговори.
- Радвам се да видя, че момчето спря да се опитва да се вре. Всъщност, къде е той?
- Не знам - каза безразлично леля Петуния. - Не е вкъщи.
Вуйчо Върнън изгрухтя.
- Ще ми гледа новините... - каза той язвително. - Бих искал да знам, какво всъщност замисля. Като че ли едно нормално момче го е грижа, какво има в новините. Дъдли и хабер си няма, какво става; съмнително е, дали знае кой е министър-председателят! Както и да е, надали би имало нещо за неговите там в нашите новини...
- Върнън, шшт! - каза леля Петуния. - Прозорецът е отворен!
- О, да... съжалявам, скъпа.
Семейство Дърсли млъкнаха. Хари слушаше дрънкането за зърнената закуска на фирма "Плодове и трици", докато наблюдаваше как г-жа Фиг, смахната стара дама от близката улица "Уистириа уок", любителка на котки, полека минаваше покрай него. Тя се мръщеше и си мърмореше сама. Хари беше много доволен, че е прикрит зад храста, понеже напоследък г-жа Фиг беше започнала да го кани на чай всеки път, когато го срещнеше на улицата. Тя беше вече завила зад ъгъла и изчезнала от погледа му, когато от прозореца отново се разнесе гласът на вуйчо Върнън.
- Дъденцето е навън на чай, нали?
- У семейство Полкис - каза нежно леля Петуния. - Той има толкова много приятелчета, така е популярен...
Хари с усилие се сдържа да не прихне. Семейство Дърсли проявяваше удивителна глупост по отношение на сина им Дъдли. Бяха налапали всичките му плитко скроени лъжи за това, че всяка вечер през ваканцията ходи да пие чай у различен член на своята банда. Хари прекрасно знаеше, че Дъдли не ходи на никакъв чай; той и бандата му прекарваха всяка вечер, вандалствайки в парка, пушейки по ъглите и хвърляйки камъни по преминаващите коли и деца. Хари го беше виждал да прави това по време на вечерните си разходки из Литъл Уингинг; той бе прекарал повечето време от ваканцията в бродене по улиците, ровейки по пътя из кошчетата за боклук за вестници.
До ушите на Хари достигнаха началните звуци на мелодията, оповестяваща новините в седем часа и стомахът му се преобърна. Може би тази вечер - след един месец очакване - щеше да се окаже чаканата.
"Рекорден брой закъсали отпускари пълнят летищата, докато стачката на испанските служители по обработка на багажите навлиза във втората си седмица..."
- Бих им дал аз една доживотна сиеста - изръмжа вуйчо Върнън в края на изречението на говорителя, но това нямаше значение: отвън в цветната леха стомахът на Хари сякаш се поотпусна. Ако нещо се беше случило, със сигурност щеше да е първото в новините; смъртта и унищожението бяха по-важни от закъсалите отпускари.
Той въздъхна продължително и бавно и се взря в яркосиньото небе. Всички дни от това лято бяха едни и същи: напрежение, очакване, временно облекчение и после пак изострящо се напрежение... и ставащият все по-настойчив от ден на ден въпрос, защо още нищо не се случваше.
За всеки случай продължи да слуша за някакво загатнато указание за нещо, чиято истинска същност мъгълите не биха разпознали - може би някое необяснимо изчезване или странна злополука... но стачката на служителите по обработка на багажите беше последвана от новини за сушата в югоизточната част на страната ("Надявам се съседът да слуша!" - измуча вуйчо Върнън. - "Той и пръскачките му, работещи в три през нощта!"), после как един хеликоптер почти се бил разбил на някаква нива в Съри, после за развода на някаква прочута актриса с прочутия и съпруг ("Като че ни интересуват гнусните им истории" - изсумтя леля Петуния, която с натрапчива упоритост бе следила случая във всички списания, които бе успяла да докопа с костеливите си ръце).
Хари притвори очи срещу пламналото вечерно небе, докато говорителят казваше: "... и накрая, папагалчето Бънджи изнамери нов начин да се разхлажда това лято. Бънджи, който живее в "Петте пера" в Барнсли, се е научил да кара водни ски! Мери Доркинс отиде там, за да научи повече."
Хари отвори очи. Нямаше да има повече нищо, което да си струва слушането, след като бяха стигнали до каращи водни ски папагалчета. Той внимателно се претърколи по корем и се надигна на колене и лакти, готвейки се да изпълзи изпод прозореца.
Беше мръднал само с няколко сантиметра, когато в много бърза последователност се случиха няколко неща.
Силен, кънтящ пукот разцепи сънливата тишина подобно на топовен гърмеж; една котка се стрелна изпод една паркирана кола и изчезна от погледа му; писък, изкрещяна ругатня и звук на строшен порцелан долетяха от дневната на семейство Дърсли и сякаш чул сигнала, който беше очаквал, Хари скочи на крака, измъквайки в същото време от колана на джинсите си тънка дървена магическа пръчка, сякаш изваждаше от ножницата му меч - но преди да успее да се изправи в цял ръст, темето му се удари в отворения прозорец. Последвалият трясък накара леля Петуния да изпищи още по-силно.
Сякаш главата на Хари се разцепи на две. Той се олюля с помътнял поглед, опитвайки се да огледа улицата, за да зърне източника на шума, но едва беше успял да се изправи, залитайки, когато две големи червендалести ръце посегнаха през отворения прозорец и се сключиха здраво около шията му.
- Махни... я! - изръмжа вуйчо Върнън в ухото на Хари. - Преди... някой... да... е... видял!
- Пусни... ме! - изпъшка Хари. Няколко секунди те се боричкаха, като Хари дърпаше с лявата си ръка подобните на наденици пръсти на вуйчо си, стискайки здраво с дясната вдигнатата си пръчка. После болката в темето на Хари затуптя особено мъчително, а вуйчо Върнън изскимтя и го пусна, сякаш беше го ударил ток. Изглежда някаква невидима сила беше нахлула в неговия племенник, правейки невъзможно да го удържи.
Задъхвайки се, Хари падна върху храста хортензии, изправи се и се взря наоколо. Нямаше и помен от източника на силния пукот, но няколко лица надничаха от околните прозорци. Хари бързо пъхна пръчката си обратно в джинсите и се опита да гледа невинно.
- Каква хубава вечер! - извика вуйчо Върнън, махайки с ръка на госпожата от отсрещната къща номер седем, която се взираше иззад дантелените си завеси. - Чухте ли как изгърмя тази кола ей сега? Така ни стресна с Петуния!
Той продължи да се хили по ужасяващ, налудничав начин, докато всичките любопитни съседи не изчезнаха от прозорците си. Тогава той махна мълчаливо на Хари да се приближи, а усмивката му се преобрази в гримаса на ярост.
Хари пристъпи няколко крачки по-наблизо, внимавайки да спре малко по-далеч от мястото, където протегнатите ръце на вуйчо Върнън биха могли да почнат да го душат отново.
- Какво по дяволите си решил с това, момче? - запита вуйчо Върнън с дрезгав глас, който трепереше от ярост.
- Да съм решил с какво? - студено попита Хари. Той продължаваше да се оглежда наляво и надясно по улицата, все още с надеждата да види човека, който бе предизвикал пукащия звук.
- С вдигането на врява като от стартов пистолет точно пред нашата...
- Аз не съм причината за този шум - каза твърдо Хари.
Слабото конско лице на леля Петуния се появи редом с широкото, зачервено лице на вуйчо Върнън. Тя изглеждаше смъртно бледна.
- Защо се криеше под прозореца ни?
- Да... да, добър въпрос, Петуния! Какво правеше под прозореца ни, момче?
- Слушах новините - каза Хари със смирен глас.
Леля му и вуйчо му си размениха гневни погледи.
- Слушал си новините! Пак?
- Ами нали разбирате, те се сменят всеки ден - каза Хари.
- Я да не ми се правиш на много умен, момче! Искам да зная, какво всъщност си наумил - и не ми пробутвай повече тези врели-некипели, че слушаш новините! Ти отлично знаеш, че твоята компания...
- Внимателно, Върнън! - задъха се леля Петуния и вуйчо Върнън понижи глас така, че Хари едва можеше да го чува: - ...че твоята компания не се появява в нашите новини!
- Това е всичко, вие го знаете - каза Хари.
Семейство Дърсли няколко секунди се пулиха в него, а после леля Петуния каза: - Ти си един противен малък лъжец. Какво друго правят всичките тези... - тя също понижи глас така, че Хари трябваше да отгатне по устните и следващата дума - ...сови, ако не да ти носят новини?
- Аха! - каза вуйчо Върнън с победоносен шепот. - Хайде да те видя сега, момче! Сякаш не знаем, че ти получаваш всички ваши новини от тези зловредни птици!
Хари за момент се поколеба. Този път му беше трудно да каже истината, макар че леля му и вуйчо му навярно нямаше да разберат колко му е тежко да я приеме.
- Совите... не ми носят новини - каза той безизразно.
- Не вярвам - каза веднага леля Петуния.
- Аз пък още по-малко - убедително каза вуйчо Върнън.
- Знаем, че се стягаш за нещо нередно - каза леля Петуния.
- Знаеш, че не сме глупави -каза вуйчо Върнън.
- Я, това е нещо ново за мен - каза Хари, който започваше да се ядосва, и преди семейство Дърсли да успеят да го извикат обратно, той се беше обърнал, пресякъл ливадата пред къщата, прескочил ниската стена на градината и вече крачеше нагоре по улицата.
Сега си беше докарал белята и го знаеше. По-късно щеше да му се наложи да застане пред леля си и вуйчо си и да си плати за грубостта, но в този момент не го беше грижа особено; в ума си имаше далеч по-неотложни неща.
Хари беше сигурен, че пукащият звук бе предизвикан от някой, който се беше магипортирал от или на улицата. Беше същият звук, с който домашното духче Доби изчезваше. Възможно ли беше Доби да е тук, на "Привит драйв"? Възможно ли бе точно сега Доби да върви след него? Като му хрумна тази мисъл, той се обърна и тръгна надолу по "Привит драйв", но улицата изглеждаше съвсем пуста, а Хари беше сигурен, че Доби не би могъл да стане невидим.
Той продължи да върви почти без да гледа, къде отива, тъй като напоследък обикаляше тези улици толкова често, че краката му го носеха автоматично към любимите му свърталища. На всеки няколко крачки поглеждаше назад през рамото си. Някой магьосник е бил близо до него, докато лежеше сред умиращите бегонии на леля Петуния, той беше сигурен в това. Защо не го бяха заговорили, защо не се бяха свързали с него, защо се криеха сега?
А после, когато чувството му на объркване достигна връхната си точка, сигурността му го напусна. Може би той така отчаяно се нуждаеше от най-мъничкия знак за връзка със света, на който принадлежеше, че просто реагираше прекомерно силно на съвършено обичайни шумове. Можеше ли да бъде сигурен, че не е било звук от счупването на нещо в някоя съседска къща?
Хари почувства тъпо усещане на прималяване в стомаха си и докато се усети, чувството на безнадеждност, което му беше вадило душата цяло лято, отново се стовари отгоре му.
Утре заран будилникът щеше да го събуди в пет часа, за да може да плати на совата, която му носеше "Пророчески вести" - но нима имаше смисъл да продължава да го получава? Напоследък Хари само поглеждаше първата страница, преди да го захвърли встрани; когато идиотите, списващи вестника най-сетне разберяха, че Волдемор се е върнал, това щеше да е главна новина и тя беше единствената, за която Хари го беше грижа.
Ако имаше късмет, щеше да има също сови, носещи писма от най-добрите му приятели Рон и Хърмаяни, макар че всички надежди писмата им да му донесат новини отдавна бяха разбити.
"Очевидно, не можем да ти кажем много за Ти-знаеш-кой... Наредиха ни да не ти казваме нищо важно, че може писмата ни да се заблудят... Доста сме заети, но не мога да ти дам тук подробности... Случват се доста неща, ще ти кажем всичко, когато се видим..."
Но кога щяха да се видят? Изглежда никой не го беше много грижа да даде точна дата. Хърмаяни беше написала в картичката за рождения му ден: "Очаквам да те видим доста скоро", но колко скоро? Доколкото Хари можа да разбере от неопределените намеци в писмата им, Хърмаяни и Рон бяха на едно и също място - както можеше да се предположи, в къщата на родителите на Рон. Той не можеше да понесе мисълта, че те двамата се забавляват в "Хралупата", докато той беше прикован на "Привит драйв". Всъщност той им беше толкова ядосан, че изхвърли неотворени две кутии с шоколадени лакомства, които му бяха изпратили за рождения му ден. Щеше да съжалява за това по-късно, след повяхналата салата, която леля Петуния даде за вечеря.
И с какво бяха заети Рон и Хърмаяни? Защо той, Хари, не беше зает? Не беше ли доказал, че може да се справи с много повече от тях? Нима всички бяха забравили, какво беше направил? Не беше ли той, който влезе в онова гробище и гледаше, как убиват Седрик, и беше вързан за онзи надгробен камък, и почти убит?
Не мисли за това, си каза строго Хари за стотен път това лято. Беше достатъчно лошо и това, дето той отново и отново се връщаше на гробищата в кошмарите си, че да пребивава там и когато бе буден.
Той зави зад ъгъла на "Магнолия кресънт"; пътьом мина покрай тясната уличка, спускаща се покрай един гараж, където за пръв път бе зърнал своя кръстник. Поне Сириус изглежда разбираше, как се чувства Хари. Неговите писма несъмнено бяха също толкова изпразнени от същински новини, както и тези на Рон и Хърмаяни, но поне съдържаха думи на предупреждение и съчувствие вместо измъчващи намеци:
"Зная, че това ще да е обезсърчаващо за теб... Не си търси белята и всичко ще е наред... Внимавай и не прави нищо прибързано..."
Добре, мислеше си Хари, докато пресичаше "Магнолия кресънт", завиваше по "Магнолия роуд" и се насочваше към притъмняващия парк, той се опитваше да прави така, както го съветваше Сириус. Най-малкото беше устоял на изкушението да върже сандъка си за метлата и да тръгне сам за "Хралупата". Всъщност Хари намираше поведението си за много добро, като се вземеше пред вид колко обезсърчен и ядосан беше заради това, че беше прикован на "Привит драйв" толкова дълго, доведен дотам да се крие из цветните лехи с надеждата да чуе нещо, което би могло да подскаже, какво прави Лорд Волдемор. Въпреки това беше твърде оскърбително да му казва да не бъде прибързан човек, който беше лежал дванайсет години в магьосническия затвор Азкабан, беше избягал, първо се беше опитал да извърши убийството, за което бе осъден, а после беше избягал с един откраднат хипогриф.
Хари прескочи заключената порта на парка и тръгна през изсъхналата трева. Както и околните улици, паркът бе пуст. Когато стигна до люлките, той се отпусна в единствената, която Дъдли и приятелите му все още не бяха успели на счупят, уви едната си ръка около веригата и се взря мрачно в земята. Нямаше да може отново да се крие в лехата на семейство Дърсли. Утре щеше да му се наложи да измисля нов начин да слуша новините. Междувременно нямаше какво друго да очаква освен една неспокойна, смутна нощ, защото дори когато се измъкнеше от кошмарите за Седрик, идваха объркани сънища за дълги тъмни коридори, всичките завършващи без изход или със заключени врати, които според него имаха нещо общо с чувството за безизходица, което изпитваше наяве. Често усещаше неприятно пробождане в стария белег на челото си, но не се залъгваше, че Рон, Хърмаяни или Сириус вече биха сметнали това за много интересно. В миналото болката в белега го предупреждаваше, че Волдемор отново става по-силен, но сега, когато Волдемор се беше върнал, те вероятно биха му напомнили, че редовното му дразнене можеше да се очаква... нищо обезпокоително... нищо ново...
Несправедливостта на всичко това така го изпълни, че му се прииска да крещи от ярост. Ако не беше той, никой нямаше и да знае, че Волдемор се е върнал! А за награда трябваше да кисне в Литъл Уингинг цели четири седмици, напълно откъснат от магичния свят, докаран дотам да клечи сред вехнещите бегонии, за да може да слуша за папагалчета, каращи водни ски! Как Дъмбълдор го бе забравил така лесно? Защо Рон и Хърмаяни се бяха събрали, без да поканят и него? Колко още трябваше да търпи съветите на Сириус да си кротува и да бъде добро момче; или да устоява на изкушението да пише на глупавите "Пророчески вести" и да им заяви, че Волдемор се е върнал? Тези гневни мисли се въртяха в главата му, а вътрешностите му се гърчеха от яд, докато около него се спускаше душна, кадифена нощ, въздухът беше пълен с мириса на топли, суха треви и единственият звук бе слабото бучене на колите по шосето отвъд оградата на парка.
Не знаеше, колко дълго бе седял на люлката, преди размишленията му да бъдат прекъснати от гласове. Той се огледа. Лампите от околните улици хвърляха мътна светлина, достатъчно силна, за да очертае силуетите на група хора, вървящи през парка. Един от тях пееше силно и грубо някаква песен. Останалите се смееха. Мек цъкащ звук долиташе от скъпите велосипеди, които те караха.
Хари знаеше, кои бяха тези хора. Без съмнение фигурата отпред бе неговият братовчед, Дъдли Дърсли, прибиращ се вкъщи, придружен от преданата си банда. Дъдли беше както винаги огромен, но едногодишната строга диета и откриването на нов талант бяха успяли да променят донякъде физиката му. Както вуйчо Върнън казваше възхитен на всеки, който искаше да слуша, Дъдли наскоро бе станал юношески междуучилищен шампион на Югоизтока по бокс в свръхтежка категория. "Благородният спорт", както го наричаше вуйчо Върнън, беше направил Дъдли още по-страховит, отколкото Хари го помнеше от дните им в началното училище, когато той изпълняваше ролята на първата боксова круша на Дъдли. Хари вече ни най-малко не се страхуваше от братовчед си, но все пак не мислеше, че това, дето Дъдли се е научил да удря по-силно и по-точно бе някакъв повод за възхвала. Децата от махалата се ужасяваха от него - ужасяваха се дори повече, отколкото от "онова момче Потър", което, както ги предупреждаваха, беше закоравял хулиган и посещаваше Строго охранявания център за напоправими малолетни престъпници "Св. Брут". Хари наблюдаваше тъмните фигури, пресичащи тревата и се чудеше, кого ли бяха били тази вечер. Огледайте се, усети се Хари да мисли, докато ги гледаше. Хайде... огледайте се... седя тук съвсем сам... елате и ми дайте да разбера... Ако приятелите на Дъдли го видеха, че седи тук, те със сигурност щяха да се насочат към него, и какво щеше да прави Дъдли тогава? Той не би искал да се изложи пред бандата, но би било ужас за него да предизвика Хари... би било страшно забавно да наблюдава дилемата на Дъдли, да го подразни, да погледа безсилието му да отвърне... а ако някой от останалите се опиташе да удари Хари, той беше готов - той носеше пръчката си. Нека се опитат... би бил щастлив да излее чувствата си върху момчетата, които някога правеха живота му ад.
Но те не се обърнаха, не го видяха, вече бяха почти до оградата. Хари потисна подтика да извика след тях... да предизвика сбиване не беше умен ход... не трябваше да прави магии... отново би рискувал да го изключат. Гласовете на бандата на Дъдли заглъхнаха; те вече не се виждаха, отминаха по "Магнолия роуд".
Ето, Сириус, помисли потиснато Хари. Никакво безразсъдство. Не се наврях в неприятност. Точно обратното на това, което ти би направил.
Той стана и се протегна. Леля Петуния и вуйчо Върнън изглежда смятаха, че когато и да се прибереше Дъдли, тъкмо това беше времето за връщане вкъщи, а всяка минута след това беше вече много късно. Вуйчо Върнън беше заплашил Хари, че ще го заключи в бараката, ако още веднъж се прибере вкъщи след Дъдли, така че потискайки една прозявка и все още мръщейки се, Хари се запъти към портата на парка.
Подобно на "Привит драйв", "Магнолия роуд" изобилстваше с големи, четвъртити къщи с безупречно окосени ливади, всичките притежавани от големи, четвъртити собственици, които караха много чисти коли, подобни на тази на вуйчо Върнън. Хари предпочиташе нощния Литъл Уингинг, когато закритите със завеси прозорци очертаваха в тъмнината красиви, ярки цветни петна, а него не го грозеше опасността да чуе неодобрително мърморене относно "непристойния" си външен вид, когато минаваше покрай стопаните. Той вървеше бързо и насред "Магнолия роуд" бандата на Дъдли отново се появи пред него; те се сбогуваха на пресечката с "Магнолия кресънт". Хари пристъпи в сянката на голямо люляково дърво и зачака.
- ...квичеше като прасе, нали тъй? - казваше Малкъм сред силния смях на останалите.
- Хубаво дясно кроше, Голям Д. - каза Пиърс.
- Утре по същото време, нали? - каза Дъдли.
- У нас, нашите няма да ги има - каза Гордън.
- Довиждане тогава - каза Дъдли.
- Чао, Дъд!
- Ще се видим, Голям Д.!
Хари изчака останалите от бандата да се махнат, преди да тръгне отново. Когато гласовете им отново заглъхнаха, той зави зад ъгъла по "Магнолия кресънт" и с много бърз ход скоро настигна Дъдли, който вървеше бавно, тананикайки си фалшиво.
- Хей, Голям Д.!
Дъдли се обърна.
- О, - изгрухтя той -ти ли си бил.
- Откога си "Големия Д."? - каза Хари.
- Млъкни - озъби се Дъдли, обръщайки се.
- Готино име - каза Хари, усмихвайки се и вървейки в крак до братовчед си. - Но за мен ти винаги ще бъдеш "Мъничкото Дъденце".
- Казах, МЛЪКНИ! - каза Дъдли, чиито подобни на свински бутове ръце се бяха свили в юмруци.
- Не знаят ли момчетата, че мама те нарича така?
- Затвори си устата.
- На нея не и казваш да си затваря устата. Какво ще кажеш за "Дъдко" и "Мъничък Дъделинчо", тях мога ли да ги използвам?
Дъдли не каза нищо. Изглежда усилието да се сдържа да не удари Хари изискваше пълния му самоконтрол.
- И тъй, кого бихте тази вечер? - попита Хари и усмивката му се стопи. - Някой друг десетгодишен? Знам, че ти преби Марк Евънз завчера...
- Той си го просеше - изръмжа Дъдли.
- О, нима?
- Държа се нагло с мен.
- Ами? Да не ти е казал, че приличаш на прасе, което го учат да ходи на задните си крака? Щото това не е наглост, Дъд, това е истина.
Един мускул потрепваше на челюстта на Дъдли. На Хари доставяше огромно удоволствие да съзнава, колко вбесява Дъдли; той се чувстваше така, сякаш част от собствения му яд се преливаше в братовчед му, който беше единствения отдушник, който имаше.
Те завиха надясно по тясната уличка, която свързваше напряко "Магнолия кресънт" и "Уистириа уок", където Хари за пръв път бе видял Сириус. Тя беше безлюдна и много по-тъмна от улиците, които свързваше, защото нямаше улични лампи. Стъпките им заглъхваха между стените на гаража от едната страна и високата ограда от другата.
- Мислиш се за голяма работа, като носиш това нещо, така ли? - каза Дъдли след няколко секунди.
- Кое нещо?
- Това - това нещо, дето го криеш.
Хари се ухили отново.
- Не си толкова глупав, колкото изглеждаш, а, Дъд? Но ако беше, предполагам, че нямаше да можеш едновременно да вървиш и да приказваш.
Хари извади пръчката си. Той видя, че Дъдли я гледаше изкосо.
- Не ти е позволено - каза бързо Дъдли. - Знам, че не ти е. Ако го направиш, ще те изключат от онова идиотско училище.
- Откъде знаеш, че не са променили правилата, Голям Д.?
- Не са - каза Дъдли, но не изглеждаше напълно убеден.
Хари тихо се засмя.
- Ти не би дръзнал да се задяваш с мен без това нещо, нали? - озъби се Дъдли.
- От друга страна пък на теб ти трябват четирима от приятелчетата ти зад гърба ти, за да успееш да набиеш някой десетгодишен. Ами тази боксьорска титла, за която постоянно дрънкаш? На колко години беше противникът ти? На седем? На осем?
- Беше на шестнайсет, за твое сведение - изръмжа Дъдли - и лежа в безсъзнание двайсет минути, след като свърших с него, а беше два пъти по-тежък от тебе. Само почакай да кажа на татко, че си извадил това нещо...
- Сега ще бягаш при тати, нали? Да не би мъничкото му боксово шампионче да се плаши от гадната магическа пръчка на Хари?
- Не си толкова смел нощем, нали? - усмихна се подигравателно Дъдли.
- Сега е нощ, Дъденце. Така се казва, когато всичко стане съвсем тъмно като сега.
- Имам пред вид, когато си в леглото! - озъби се Дъдли.
Той беше спрял да върви. Хари също спря, взирайки се в братовчед си. От малкото, което можеше да види от голямото лице на Дъдли, той имаше странно победоносно изражение.
- Какво искаш да кажеш с това, че не съм смел, когато съм в леглото? - каза Хари, напълно слисан. - От какво да се плаша, от възглавниците ли, или какво?
- Чух те снощи - каза Дъдли съвсем тихо. - Да бълнуваш. Да охкаш.
- Какво искаш да кажеш? - запита Хари отново, но в усети в стомаха си студ и присвиване. През последната нощ той отново се беше върнал в съня си на гробището.
- "Не убивай Седрик! Не убивай Седрик!" Кой е Седрик - твоят приятел ли?
- Аз... ти лъжеш - изрече неволно Хари, но устата му пресъхна. Той знаеше, че Дъдли не лъжеше - как иначе би могъл да знае за Седрик?
- Татко! Татко, помощ! Той ще ме убие, татко! А-а-а-а!
- Млъкни - каза Хари тихо. - Млъкни, Дъдли, предупреждавам те!
- Ела ми помогни, татко! Мамо, ела ми помогни! Той е убил Седрик! Татко, помощ! Той ще... Не насочвай това нещо към мен!
Дъдли се облегна на стената. Хари беше насочил пръчката си право в сърцето му. Можеше да усети как събираната четиринайсет години омраза към Дъдли тупти във жилите му - защо не можеше сега да удари, да омагьоса Дъдли така пълно, че да трябва да пълзи до дома си като насекомо, поразен, размахвайки пипала...
- Да не си проговорил отново за това - изръмжа Хари. - Разбра ли ме?
- Насочи това нещо някъде другаде!
- Попитах, дали ме разбра?
- Насочи го някъде другаде!
- РАЗБРА ЛИ МЕ?
- МАХНИ ТОВА НЕЩО ОТ...
Дъдли ахна странно, разтреперан, сякаш го бяха потопили в ледена вода. Нещо се беше случило в нощта. Обсипаното със звезди индиговосиньо небе внезапно бе станало съвсем черно и тъмно - звездите, луната и мътните улични лампи в двата края на уличката бяха изчезнали. Далечният тътен на колите и шепотът на дърветата вече ги нямаше. Благоуханната вечер внезапно бе станала пронизващо, остро студена. Бяха обградени от пълен, непроницаем, безмълвен мрак, сякаш някаква гигантска ръка бе хвърлила върху цялата уличка дебел, леден покров, заслепявайки ги. За миг Хари помисли, че неволно е направил магия, въпреки че се беше мъчил с всички сили да се сдържи, но после здравият му разум се върна - та той не би имал силите да изгаси звездите. Той въртеше глава от една страна на друга, опитвайки се да види нещо, но тъмнината тегнеше на очите му като безтегловно було.
Ужасеният глас на Дъдли прозвуча в ухото на Хари.
- К-какво п-правиш? П-престани!
- Не правя нищо! Млъкни и не мърдай!
- Не в-виждам! Аз о-ослепях! Аз...
- Казах да млъкнеш!
Хари замръзна неподвижен, въртейки невиждащите си очи наляво и надясно. Студът беше толкова пронизващ, че цял трепереше; кожата на ръцете му настръхна, а космите на тила му се изправиха. Той разтвори докрай очи, взирайки се напразно наоколо, без да вижда.
Това беше невъзможно... те не можеха да са тук... не и в Литъл Уингинг... той наостри уши... би ги чул преди да ги види...
- Ще к-кажа на татко! - захленчи Дъдли. - К-къде си? Какво п-правиш?
- Ще млъкнеш ли? - изсъска Хари - Опитвам се да слу...
Но той млъкна. Беше чул тъкмо онова, от което се страхуваше.
Имаше нещо в уличката край тях, нещо, което си поемаше дъх бавно, с дрезгави гъргорещи звуци. Хари усети страховита тръпка на ужас, докато стоеше разтреперан в смразяващия въздух.
- С-спри! Престани да го правиш! Ще те у-ударя, кълна се!
- Дъдли, млъкни...
ФРАС.
Юмручният удар попадна отстрани в главата на Хари и го повдигна от земята. Малки бели звездички закръжиха пред очите му. За втори път този час Хари усети как сякаш главата му се разцепва на две; в следващия момент той падна тежко на земята, а пръчката излетя от ръката му.
- Дъдли, кретен такъв! - извика Хари с насълзени от болка очи, докато се надигаше на четири крака, опипвайки трескаво наоколо в чернотата. Той чу Дъдли да тръгва слепешката нанякъде, като се удряше в оградата и се препъваше.
- ДЪДЛИ, ВЪРНИ СЕ! ОТИВАШ ПРАВО КЪМ НЕГО!
Чу се ужасяващ писклив вой и стъпките на Дъдли спряха. В същият момент Хари усети вцепеняващ мраз изотзад, което можеше да означава само едно. Бяха повече от един.
- ДЪДЛИ, ДРЪЖ СИ УСТАТА ЗАТВОРЕНА! КАКВОТО И ДА СТАВА, ДРЪЖ СИ УСТАТА ЗАТВОРЕНА! Пръчката! - мърмореше Хари трескаво, а пръстите му шареха по земята като паяци. - Къде е... пръчката... хайде... лумос!
Той изрече заклинанието несъзнателно, жадуващ за светлина, която да му помогне в търсенето - и невероятно, за негово облекчение светлината лумна на сантиметри от лявата му ръка - върхът на пръчката беше заблестял. Хари я сграбчи, изправи се на крака и се обърна.
Стомахът му се преобърна.
Една висока, качулата фигура се плъзгаше плавно срещу него, реейки се над земята, без да се виждат крака или лице под мантията, засмуквайки от нощта, докато приближаваше.
Препъвайки се назад, Хари вдигна пръчката си.
- Експекто патронум!
Сребристо облаче пара излетя от върха на пръчката му и дименторът забави ход, но магията не беше заработила, както трябва; препъвайки се, Хари заотстъпва, когато дименторът се устреми към него, а паника замъгли съзнанието му... концентрирай се...
Две сиви, слузести, разложени ръце се хлъзнаха изпод мантията на диментора, посягайки към него. Ушите на Хари запищяха.
- Експекто патронум!
Гласът му беше слаб и далечен. Още едно облаче от сребрист дим, по-слабо от предишното, се понесе от пръчката... той вече не можеше да го направи, не можеше да направи заклинанието.
В главата му проехтя смях, пронизителен, висок смях... той подуши вонящия, смъртно студен дъх на диментора, изпълващ собствените му дробове, давейки го... мисли... нещо щастливо...
Но в него нямаше никакво щастие... ледените пръсти на диментора приближаваха към гърлото му... високият смях ставаше все по-силен и по-силен, а един глас заговори в главата му: "Поклони се на смъртта, Хари... може даже да не боли... не зная... никога не съм умирал..."
Той никога нямаше да види отново Рон и Хърмаяни...
И, докато се бореше за въздух, техните лица ясно изплуваха в съзнанието му.
- ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!
Огромен сребърен елен изригна от върха на пръчката на Хари; рогата му улучиха диментора там, където трябваше да е сърцето; той беше отхвърлен назад, безтегловен като тъмнината; еленът нападна пак и дименторът полетя назад, подобен на прилеп, победен.
- ТАКА! - викна Хари на елена. Обръщайки се назад, той хукна по уличката, вдигнал високо светещата си пръчка. - ДЪДЛИ? ДЪДЛИ!
Едва пробяга десетина крачки и стигна до него: Дъдли се беше свил на земята, притиснал лицето си с ръце. Втори диментор се беше навел ниско над него, стиснал китките му в слузестите си ръце, разтваряйки ги със сила бавно, почти нежно и навеждащ скритата си под качулката глава към лицето на Дъдли, сякаш за да го целуне.
- ДРЪЖ ГО! - изкрещя Хари и сребърният елен, който беше измагьосал, прелетя в галоп с тропот и рев покрай него. Безокото лице на диментора беше едва на сантиметри от лицето на Дъдли, когато сребърните рога го улучиха; беше подхвърлен във въздуха и подобно на другия отлетя и бе погълнат от тъмнината; еленът препусна до края на уличката и се разпръсна като сребърна мъгла.
Луната, звездите и уличните лампи отново светеха. Топъл ветрец повя по уличката. Дърветата шумяха в околните градини и обичайният шум от колите по "Магнолия кресънт" пак изпълни въздуха.
Хари стоеше съвсем неподвижен, всичките му сетива тръпнеха от рязкото връщане към обикновеното. След миг той забеляза, че тениската му беше залепнала за него; беше плувнал в пот.
Не можеше да повярва в това, което току-що се беше случило. Диментори тук, в Литъл Уингинг.
Дъдли лежеше свит на земята, хленчещ и треперещ. Хари се наведе да види, дали е в състояние да стане, когато чу зад себе си шумни, бягащи стъпки. Инстинктивно насочвайки отново пръчката си, той се завъртя на пети, за да посрещне новодошлия.
Госпожа Фиг, старата им смахната съседка, се появи задъхана. Прошарената и сива коса стърчеше изпод мрежичката, на китката и се мяташе потракваща пазарска мрежа, а краката и се подаваха наполовина от карираните и платнени чехли. Хари успя да скрие бързо пръчката си, но...
- Не я прибирай, идиотско момче! - изпищя тя. - Ами ако има още от тях наоколо? О, ще убия Мъндънгус Флечър!
(край на глава 1)
Понеже, както знаете, от празни приказки полза няма, реших да дам "светъл и вдъхновяващ личен пример". За тези, които не знаят английски, преведох първата глава на "Хари Потър и орденът на феникса". Не съм никак на ти с филологиите и не чак дотам с английския и съм съвсем наясно, че преводът ми е слаб и много под художественото равнище на оригинала. Ама си мисля, че е по-добре от нищо, докато чакаме 13 декември.
Пък... дано още някой да се прежали и да последва примера ми със следващата глава?! Ако има мераклии, предлагам да предупреждавате тук във форума, коя глава започвате, за да не преведат двама нещо едновременно. Макар, честно казано, много да не ми се вярва.
Както и да е - приятно четене! И... разчитам на вашата снизхоздителност.
Remus
----------------------------------------------------------------
Глава 1. Дъдли побъркан
Наближаваше краят на най-горещия до този момент ден на лятото. Над големите, четвъртити къщи на "Привит драйв" лежеше сънлива тишина. Колите, които обикновено блестяха, сега стояха прашни на паркингите, а ливадите, някога изумруденозелени, бяха прегорели и пожълтели, тъй като поливането беше забранено поради сушата. Лишени от обичайните си занимания да мият колите и да косят ливадите, обитателите на "Привит драйв" се бяха оттеглили в прохладните си къщи, разтворили широко прозорците им с надеждата да примамят вътре някакъв несъществуващ ветрец. Единственият останал отвън човек беше някакъв юноша, легнал по гръб в една цветна леха пред дом номер четири.
Той беше мършаво, чернокосо момче с очила, което имаше изпития и малко нездрав изглед на човек, който е израсъл много за кратко време. Джинсите му бяха окъсани и мръсни, тениската му - размъкната и избеляла, а подметките на маратонките му стърчаха отлепени. Външният вид на Хари Потър не го препоръчваше на съседите, които бяха от този вид хора, които считат, че мърлящината трябва да е наказуема от закона, но тази вечер той се беше скрил зад голям храст с хортензии и беше почти невидим за минувачите. Всъщност, единственият начин да бъде забелязан беше вуйчо му Върнън или леля му Петуния да подадат глави през прозореца на всекидневната и да погледнат право надолу към цветната леха под тях.
Хари си мислеше, че общо взето заслужава поздравления заради идеята си да се скрие тук. Не че му беше много удобно да лежи на горещата твърдата земя, но пък от друга страна никой не се взираше в него, не скърцаше със зъби така силно, че да не може да чува новините, нито пък го обсипваше с противни въпроси, както ставаше всеки път, когато се опиташе да седне във всекидневната, за да гледа телевизия с вуйчо си и леля си.
Сякаш мислите му бяха прехвръкнали през отворения прозорец, та Върнън Дърсли, вуйчото на Хари, внезапно заговори.
- Радвам се да видя, че момчето спря да се опитва да се вре. Всъщност, къде е той?
- Не знам - каза безразлично леля Петуния. - Не е вкъщи.
Вуйчо Върнън изгрухтя.
- Ще ми гледа новините... - каза той язвително. - Бих искал да знам, какво всъщност замисля. Като че ли едно нормално момче го е грижа, какво има в новините. Дъдли и хабер си няма, какво става; съмнително е, дали знае кой е министър-председателят! Както и да е, надали би имало нещо за неговите там в нашите новини...
- Върнън, шшт! - каза леля Петуния. - Прозорецът е отворен!
- О, да... съжалявам, скъпа.
Семейство Дърсли млъкнаха. Хари слушаше дрънкането за зърнената закуска на фирма "Плодове и трици", докато наблюдаваше как г-жа Фиг, смахната стара дама от близката улица "Уистириа уок", любителка на котки, полека минаваше покрай него. Тя се мръщеше и си мърмореше сама. Хари беше много доволен, че е прикрит зад храста, понеже напоследък г-жа Фиг беше започнала да го кани на чай всеки път, когато го срещнеше на улицата. Тя беше вече завила зад ъгъла и изчезнала от погледа му, когато от прозореца отново се разнесе гласът на вуйчо Върнън.
- Дъденцето е навън на чай, нали?
- У семейство Полкис - каза нежно леля Петуния. - Той има толкова много приятелчета, така е популярен...
Хари с усилие се сдържа да не прихне. Семейство Дърсли проявяваше удивителна глупост по отношение на сина им Дъдли. Бяха налапали всичките му плитко скроени лъжи за това, че всяка вечер през ваканцията ходи да пие чай у различен член на своята банда. Хари прекрасно знаеше, че Дъдли не ходи на никакъв чай; той и бандата му прекарваха всяка вечер, вандалствайки в парка, пушейки по ъглите и хвърляйки камъни по преминаващите коли и деца. Хари го беше виждал да прави това по време на вечерните си разходки из Литъл Уингинг; той бе прекарал повечето време от ваканцията в бродене по улиците, ровейки по пътя из кошчетата за боклук за вестници.
До ушите на Хари достигнаха началните звуци на мелодията, оповестяваща новините в седем часа и стомахът му се преобърна. Може би тази вечер - след един месец очакване - щеше да се окаже чаканата.
"Рекорден брой закъсали отпускари пълнят летищата, докато стачката на испанските служители по обработка на багажите навлиза във втората си седмица..."
- Бих им дал аз една доживотна сиеста - изръмжа вуйчо Върнън в края на изречението на говорителя, но това нямаше значение: отвън в цветната леха стомахът на Хари сякаш се поотпусна. Ако нещо се беше случило, със сигурност щеше да е първото в новините; смъртта и унищожението бяха по-важни от закъсалите отпускари.
Той въздъхна продължително и бавно и се взря в яркосиньото небе. Всички дни от това лято бяха едни и същи: напрежение, очакване, временно облекчение и после пак изострящо се напрежение... и ставащият все по-настойчив от ден на ден въпрос, защо още нищо не се случваше.
За всеки случай продължи да слуша за някакво загатнато указание за нещо, чиято истинска същност мъгълите не биха разпознали - може би някое необяснимо изчезване или странна злополука... но стачката на служителите по обработка на багажите беше последвана от новини за сушата в югоизточната част на страната ("Надявам се съседът да слуша!" - измуча вуйчо Върнън. - "Той и пръскачките му, работещи в три през нощта!"), после как един хеликоптер почти се бил разбил на някаква нива в Съри, после за развода на някаква прочута актриса с прочутия и съпруг ("Като че ни интересуват гнусните им истории" - изсумтя леля Петуния, която с натрапчива упоритост бе следила случая във всички списания, които бе успяла да докопа с костеливите си ръце).
Хари притвори очи срещу пламналото вечерно небе, докато говорителят казваше: "... и накрая, папагалчето Бънджи изнамери нов начин да се разхлажда това лято. Бънджи, който живее в "Петте пера" в Барнсли, се е научил да кара водни ски! Мери Доркинс отиде там, за да научи повече."
Хари отвори очи. Нямаше да има повече нищо, което да си струва слушането, след като бяха стигнали до каращи водни ски папагалчета. Той внимателно се претърколи по корем и се надигна на колене и лакти, готвейки се да изпълзи изпод прозореца.
Беше мръднал само с няколко сантиметра, когато в много бърза последователност се случиха няколко неща.
Силен, кънтящ пукот разцепи сънливата тишина подобно на топовен гърмеж; една котка се стрелна изпод една паркирана кола и изчезна от погледа му; писък, изкрещяна ругатня и звук на строшен порцелан долетяха от дневната на семейство Дърсли и сякаш чул сигнала, който беше очаквал, Хари скочи на крака, измъквайки в същото време от колана на джинсите си тънка дървена магическа пръчка, сякаш изваждаше от ножницата му меч - но преди да успее да се изправи в цял ръст, темето му се удари в отворения прозорец. Последвалият трясък накара леля Петуния да изпищи още по-силно.
Сякаш главата на Хари се разцепи на две. Той се олюля с помътнял поглед, опитвайки се да огледа улицата, за да зърне източника на шума, но едва беше успял да се изправи, залитайки, когато две големи червендалести ръце посегнаха през отворения прозорец и се сключиха здраво около шията му.
- Махни... я! - изръмжа вуйчо Върнън в ухото на Хари. - Преди... някой... да... е... видял!
- Пусни... ме! - изпъшка Хари. Няколко секунди те се боричкаха, като Хари дърпаше с лявата си ръка подобните на наденици пръсти на вуйчо си, стискайки здраво с дясната вдигнатата си пръчка. После болката в темето на Хари затуптя особено мъчително, а вуйчо Върнън изскимтя и го пусна, сякаш беше го ударил ток. Изглежда някаква невидима сила беше нахлула в неговия племенник, правейки невъзможно да го удържи.
Задъхвайки се, Хари падна върху храста хортензии, изправи се и се взря наоколо. Нямаше и помен от източника на силния пукот, но няколко лица надничаха от околните прозорци. Хари бързо пъхна пръчката си обратно в джинсите и се опита да гледа невинно.
- Каква хубава вечер! - извика вуйчо Върнън, махайки с ръка на госпожата от отсрещната къща номер седем, която се взираше иззад дантелените си завеси. - Чухте ли как изгърмя тази кола ей сега? Така ни стресна с Петуния!
Той продължи да се хили по ужасяващ, налудничав начин, докато всичките любопитни съседи не изчезнаха от прозорците си. Тогава той махна мълчаливо на Хари да се приближи, а усмивката му се преобрази в гримаса на ярост.
Хари пристъпи няколко крачки по-наблизо, внимавайки да спре малко по-далеч от мястото, където протегнатите ръце на вуйчо Върнън биха могли да почнат да го душат отново.
- Какво по дяволите си решил с това, момче? - запита вуйчо Върнън с дрезгав глас, който трепереше от ярост.
- Да съм решил с какво? - студено попита Хари. Той продължаваше да се оглежда наляво и надясно по улицата, все още с надеждата да види човека, който бе предизвикал пукащия звук.
- С вдигането на врява като от стартов пистолет точно пред нашата...
- Аз не съм причината за този шум - каза твърдо Хари.
Слабото конско лице на леля Петуния се появи редом с широкото, зачервено лице на вуйчо Върнън. Тя изглеждаше смъртно бледна.
- Защо се криеше под прозореца ни?
- Да... да, добър въпрос, Петуния! Какво правеше под прозореца ни, момче?
- Слушах новините - каза Хари със смирен глас.
Леля му и вуйчо му си размениха гневни погледи.
- Слушал си новините! Пак?
- Ами нали разбирате, те се сменят всеки ден - каза Хари.
- Я да не ми се правиш на много умен, момче! Искам да зная, какво всъщност си наумил - и не ми пробутвай повече тези врели-некипели, че слушаш новините! Ти отлично знаеш, че твоята компания...
- Внимателно, Върнън! - задъха се леля Петуния и вуйчо Върнън понижи глас така, че Хари едва можеше да го чува: - ...че твоята компания не се появява в нашите новини!
- Това е всичко, вие го знаете - каза Хари.
Семейство Дърсли няколко секунди се пулиха в него, а после леля Петуния каза: - Ти си един противен малък лъжец. Какво друго правят всичките тези... - тя също понижи глас така, че Хари трябваше да отгатне по устните и следващата дума - ...сови, ако не да ти носят новини?
- Аха! - каза вуйчо Върнън с победоносен шепот. - Хайде да те видя сега, момче! Сякаш не знаем, че ти получаваш всички ваши новини от тези зловредни птици!
Хари за момент се поколеба. Този път му беше трудно да каже истината, макар че леля му и вуйчо му навярно нямаше да разберат колко му е тежко да я приеме.
- Совите... не ми носят новини - каза той безизразно.
- Не вярвам - каза веднага леля Петуния.
- Аз пък още по-малко - убедително каза вуйчо Върнън.
- Знаем, че се стягаш за нещо нередно - каза леля Петуния.
- Знаеш, че не сме глупави -каза вуйчо Върнън.
- Я, това е нещо ново за мен - каза Хари, който започваше да се ядосва, и преди семейство Дърсли да успеят да го извикат обратно, той се беше обърнал, пресякъл ливадата пред къщата, прескочил ниската стена на градината и вече крачеше нагоре по улицата.
Сега си беше докарал белята и го знаеше. По-късно щеше да му се наложи да застане пред леля си и вуйчо си и да си плати за грубостта, но в този момент не го беше грижа особено; в ума си имаше далеч по-неотложни неща.
Хари беше сигурен, че пукащият звук бе предизвикан от някой, който се беше магипортирал от или на улицата. Беше същият звук, с който домашното духче Доби изчезваше. Възможно ли беше Доби да е тук, на "Привит драйв"? Възможно ли бе точно сега Доби да върви след него? Като му хрумна тази мисъл, той се обърна и тръгна надолу по "Привит драйв", но улицата изглеждаше съвсем пуста, а Хари беше сигурен, че Доби не би могъл да стане невидим.
Той продължи да върви почти без да гледа, къде отива, тъй като напоследък обикаляше тези улици толкова често, че краката му го носеха автоматично към любимите му свърталища. На всеки няколко крачки поглеждаше назад през рамото си. Някой магьосник е бил близо до него, докато лежеше сред умиращите бегонии на леля Петуния, той беше сигурен в това. Защо не го бяха заговорили, защо не се бяха свързали с него, защо се криеха сега?
А после, когато чувството му на объркване достигна връхната си точка, сигурността му го напусна. Може би той така отчаяно се нуждаеше от най-мъничкия знак за връзка със света, на който принадлежеше, че просто реагираше прекомерно силно на съвършено обичайни шумове. Можеше ли да бъде сигурен, че не е било звук от счупването на нещо в някоя съседска къща?
Хари почувства тъпо усещане на прималяване в стомаха си и докато се усети, чувството на безнадеждност, което му беше вадило душата цяло лято, отново се стовари отгоре му.
Утре заран будилникът щеше да го събуди в пет часа, за да може да плати на совата, която му носеше "Пророчески вести" - но нима имаше смисъл да продължава да го получава? Напоследък Хари само поглеждаше първата страница, преди да го захвърли встрани; когато идиотите, списващи вестника най-сетне разберяха, че Волдемор се е върнал, това щеше да е главна новина и тя беше единствената, за която Хари го беше грижа.
Ако имаше късмет, щеше да има също сови, носещи писма от най-добрите му приятели Рон и Хърмаяни, макар че всички надежди писмата им да му донесат новини отдавна бяха разбити.
"Очевидно, не можем да ти кажем много за Ти-знаеш-кой... Наредиха ни да не ти казваме нищо важно, че може писмата ни да се заблудят... Доста сме заети, но не мога да ти дам тук подробности... Случват се доста неща, ще ти кажем всичко, когато се видим..."
Но кога щяха да се видят? Изглежда никой не го беше много грижа да даде точна дата. Хърмаяни беше написала в картичката за рождения му ден: "Очаквам да те видим доста скоро", но колко скоро? Доколкото Хари можа да разбере от неопределените намеци в писмата им, Хърмаяни и Рон бяха на едно и също място - както можеше да се предположи, в къщата на родителите на Рон. Той не можеше да понесе мисълта, че те двамата се забавляват в "Хралупата", докато той беше прикован на "Привит драйв". Всъщност той им беше толкова ядосан, че изхвърли неотворени две кутии с шоколадени лакомства, които му бяха изпратили за рождения му ден. Щеше да съжалява за това по-късно, след повяхналата салата, която леля Петуния даде за вечеря.
И с какво бяха заети Рон и Хърмаяни? Защо той, Хари, не беше зает? Не беше ли доказал, че може да се справи с много повече от тях? Нима всички бяха забравили, какво беше направил? Не беше ли той, който влезе в онова гробище и гледаше, как убиват Седрик, и беше вързан за онзи надгробен камък, и почти убит?
Не мисли за това, си каза строго Хари за стотен път това лято. Беше достатъчно лошо и това, дето той отново и отново се връщаше на гробищата в кошмарите си, че да пребивава там и когато бе буден.
Той зави зад ъгъла на "Магнолия кресънт"; пътьом мина покрай тясната уличка, спускаща се покрай един гараж, където за пръв път бе зърнал своя кръстник. Поне Сириус изглежда разбираше, как се чувства Хари. Неговите писма несъмнено бяха също толкова изпразнени от същински новини, както и тези на Рон и Хърмаяни, но поне съдържаха думи на предупреждение и съчувствие вместо измъчващи намеци:
"Зная, че това ще да е обезсърчаващо за теб... Не си търси белята и всичко ще е наред... Внимавай и не прави нищо прибързано..."
Добре, мислеше си Хари, докато пресичаше "Магнолия кресънт", завиваше по "Магнолия роуд" и се насочваше към притъмняващия парк, той се опитваше да прави така, както го съветваше Сириус. Най-малкото беше устоял на изкушението да върже сандъка си за метлата и да тръгне сам за "Хралупата". Всъщност Хари намираше поведението си за много добро, като се вземеше пред вид колко обезсърчен и ядосан беше заради това, че беше прикован на "Привит драйв" толкова дълго, доведен дотам да се крие из цветните лехи с надеждата да чуе нещо, което би могло да подскаже, какво прави Лорд Волдемор. Въпреки това беше твърде оскърбително да му казва да не бъде прибързан човек, който беше лежал дванайсет години в магьосническия затвор Азкабан, беше избягал, първо се беше опитал да извърши убийството, за което бе осъден, а после беше избягал с един откраднат хипогриф.
Хари прескочи заключената порта на парка и тръгна през изсъхналата трева. Както и околните улици, паркът бе пуст. Когато стигна до люлките, той се отпусна в единствената, която Дъдли и приятелите му все още не бяха успели на счупят, уви едната си ръка около веригата и се взря мрачно в земята. Нямаше да може отново да се крие в лехата на семейство Дърсли. Утре щеше да му се наложи да измисля нов начин да слуша новините. Междувременно нямаше какво друго да очаква освен една неспокойна, смутна нощ, защото дори когато се измъкнеше от кошмарите за Седрик, идваха объркани сънища за дълги тъмни коридори, всичките завършващи без изход или със заключени врати, които според него имаха нещо общо с чувството за безизходица, което изпитваше наяве. Често усещаше неприятно пробождане в стария белег на челото си, но не се залъгваше, че Рон, Хърмаяни или Сириус вече биха сметнали това за много интересно. В миналото болката в белега го предупреждаваше, че Волдемор отново става по-силен, но сега, когато Волдемор се беше върнал, те вероятно биха му напомнили, че редовното му дразнене можеше да се очаква... нищо обезпокоително... нищо ново...
Несправедливостта на всичко това така го изпълни, че му се прииска да крещи от ярост. Ако не беше той, никой нямаше и да знае, че Волдемор се е върнал! А за награда трябваше да кисне в Литъл Уингинг цели четири седмици, напълно откъснат от магичния свят, докаран дотам да клечи сред вехнещите бегонии, за да може да слуша за папагалчета, каращи водни ски! Как Дъмбълдор го бе забравил така лесно? Защо Рон и Хърмаяни се бяха събрали, без да поканят и него? Колко още трябваше да търпи съветите на Сириус да си кротува и да бъде добро момче; или да устоява на изкушението да пише на глупавите "Пророчески вести" и да им заяви, че Волдемор се е върнал? Тези гневни мисли се въртяха в главата му, а вътрешностите му се гърчеха от яд, докато около него се спускаше душна, кадифена нощ, въздухът беше пълен с мириса на топли, суха треви и единственият звук бе слабото бучене на колите по шосето отвъд оградата на парка.
Не знаеше, колко дълго бе седял на люлката, преди размишленията му да бъдат прекъснати от гласове. Той се огледа. Лампите от околните улици хвърляха мътна светлина, достатъчно силна, за да очертае силуетите на група хора, вървящи през парка. Един от тях пееше силно и грубо някаква песен. Останалите се смееха. Мек цъкащ звук долиташе от скъпите велосипеди, които те караха.
Хари знаеше, кои бяха тези хора. Без съмнение фигурата отпред бе неговият братовчед, Дъдли Дърсли, прибиращ се вкъщи, придружен от преданата си банда. Дъдли беше както винаги огромен, но едногодишната строга диета и откриването на нов талант бяха успяли да променят донякъде физиката му. Както вуйчо Върнън казваше възхитен на всеки, който искаше да слуша, Дъдли наскоро бе станал юношески междуучилищен шампион на Югоизтока по бокс в свръхтежка категория. "Благородният спорт", както го наричаше вуйчо Върнън, беше направил Дъдли още по-страховит, отколкото Хари го помнеше от дните им в началното училище, когато той изпълняваше ролята на първата боксова круша на Дъдли. Хари вече ни най-малко не се страхуваше от братовчед си, но все пак не мислеше, че това, дето Дъдли се е научил да удря по-силно и по-точно бе някакъв повод за възхвала. Децата от махалата се ужасяваха от него - ужасяваха се дори повече, отколкото от "онова момче Потър", което, както ги предупреждаваха, беше закоравял хулиган и посещаваше Строго охранявания център за напоправими малолетни престъпници "Св. Брут". Хари наблюдаваше тъмните фигури, пресичащи тревата и се чудеше, кого ли бяха били тази вечер. Огледайте се, усети се Хари да мисли, докато ги гледаше. Хайде... огледайте се... седя тук съвсем сам... елате и ми дайте да разбера... Ако приятелите на Дъдли го видеха, че седи тук, те със сигурност щяха да се насочат към него, и какво щеше да прави Дъдли тогава? Той не би искал да се изложи пред бандата, но би било ужас за него да предизвика Хари... би било страшно забавно да наблюдава дилемата на Дъдли, да го подразни, да погледа безсилието му да отвърне... а ако някой от останалите се опиташе да удари Хари, той беше готов - той носеше пръчката си. Нека се опитат... би бил щастлив да излее чувствата си върху момчетата, които някога правеха живота му ад.
Но те не се обърнаха, не го видяха, вече бяха почти до оградата. Хари потисна подтика да извика след тях... да предизвика сбиване не беше умен ход... не трябваше да прави магии... отново би рискувал да го изключат. Гласовете на бандата на Дъдли заглъхнаха; те вече не се виждаха, отминаха по "Магнолия роуд".
Ето, Сириус, помисли потиснато Хари. Никакво безразсъдство. Не се наврях в неприятност. Точно обратното на това, което ти би направил.
Той стана и се протегна. Леля Петуния и вуйчо Върнън изглежда смятаха, че когато и да се прибереше Дъдли, тъкмо това беше времето за връщане вкъщи, а всяка минута след това беше вече много късно. Вуйчо Върнън беше заплашил Хари, че ще го заключи в бараката, ако още веднъж се прибере вкъщи след Дъдли, така че потискайки една прозявка и все още мръщейки се, Хари се запъти към портата на парка.
Подобно на "Привит драйв", "Магнолия роуд" изобилстваше с големи, четвъртити къщи с безупречно окосени ливади, всичките притежавани от големи, четвъртити собственици, които караха много чисти коли, подобни на тази на вуйчо Върнън. Хари предпочиташе нощния Литъл Уингинг, когато закритите със завеси прозорци очертаваха в тъмнината красиви, ярки цветни петна, а него не го грозеше опасността да чуе неодобрително мърморене относно "непристойния" си външен вид, когато минаваше покрай стопаните. Той вървеше бързо и насред "Магнолия роуд" бандата на Дъдли отново се появи пред него; те се сбогуваха на пресечката с "Магнолия кресънт". Хари пристъпи в сянката на голямо люляково дърво и зачака.
- ...квичеше като прасе, нали тъй? - казваше Малкъм сред силния смях на останалите.
- Хубаво дясно кроше, Голям Д. - каза Пиърс.
- Утре по същото време, нали? - каза Дъдли.
- У нас, нашите няма да ги има - каза Гордън.
- Довиждане тогава - каза Дъдли.
- Чао, Дъд!
- Ще се видим, Голям Д.!
Хари изчака останалите от бандата да се махнат, преди да тръгне отново. Когато гласовете им отново заглъхнаха, той зави зад ъгъла по "Магнолия кресънт" и с много бърз ход скоро настигна Дъдли, който вървеше бавно, тананикайки си фалшиво.
- Хей, Голям Д.!
Дъдли се обърна.
- О, - изгрухтя той -ти ли си бил.
- Откога си "Големия Д."? - каза Хари.
- Млъкни - озъби се Дъдли, обръщайки се.
- Готино име - каза Хари, усмихвайки се и вървейки в крак до братовчед си. - Но за мен ти винаги ще бъдеш "Мъничкото Дъденце".
- Казах, МЛЪКНИ! - каза Дъдли, чиито подобни на свински бутове ръце се бяха свили в юмруци.
- Не знаят ли момчетата, че мама те нарича така?
- Затвори си устата.
- На нея не и казваш да си затваря устата. Какво ще кажеш за "Дъдко" и "Мъничък Дъделинчо", тях мога ли да ги използвам?
Дъдли не каза нищо. Изглежда усилието да се сдържа да не удари Хари изискваше пълния му самоконтрол.
- И тъй, кого бихте тази вечер? - попита Хари и усмивката му се стопи. - Някой друг десетгодишен? Знам, че ти преби Марк Евънз завчера...
- Той си го просеше - изръмжа Дъдли.
- О, нима?
- Държа се нагло с мен.
- Ами? Да не ти е казал, че приличаш на прасе, което го учат да ходи на задните си крака? Щото това не е наглост, Дъд, това е истина.
Един мускул потрепваше на челюстта на Дъдли. На Хари доставяше огромно удоволствие да съзнава, колко вбесява Дъдли; той се чувстваше така, сякаш част от собствения му яд се преливаше в братовчед му, който беше единствения отдушник, който имаше.
Те завиха надясно по тясната уличка, която свързваше напряко "Магнолия кресънт" и "Уистириа уок", където Хари за пръв път бе видял Сириус. Тя беше безлюдна и много по-тъмна от улиците, които свързваше, защото нямаше улични лампи. Стъпките им заглъхваха между стените на гаража от едната страна и високата ограда от другата.
- Мислиш се за голяма работа, като носиш това нещо, така ли? - каза Дъдли след няколко секунди.
- Кое нещо?
- Това - това нещо, дето го криеш.
Хари се ухили отново.
- Не си толкова глупав, колкото изглеждаш, а, Дъд? Но ако беше, предполагам, че нямаше да можеш едновременно да вървиш и да приказваш.
Хари извади пръчката си. Той видя, че Дъдли я гледаше изкосо.
- Не ти е позволено - каза бързо Дъдли. - Знам, че не ти е. Ако го направиш, ще те изключат от онова идиотско училище.
- Откъде знаеш, че не са променили правилата, Голям Д.?
- Не са - каза Дъдли, но не изглеждаше напълно убеден.
Хари тихо се засмя.
- Ти не би дръзнал да се задяваш с мен без това нещо, нали? - озъби се Дъдли.
- От друга страна пък на теб ти трябват четирима от приятелчетата ти зад гърба ти, за да успееш да набиеш някой десетгодишен. Ами тази боксьорска титла, за която постоянно дрънкаш? На колко години беше противникът ти? На седем? На осем?
- Беше на шестнайсет, за твое сведение - изръмжа Дъдли - и лежа в безсъзнание двайсет минути, след като свърших с него, а беше два пъти по-тежък от тебе. Само почакай да кажа на татко, че си извадил това нещо...
- Сега ще бягаш при тати, нали? Да не би мъничкото му боксово шампионче да се плаши от гадната магическа пръчка на Хари?
- Не си толкова смел нощем, нали? - усмихна се подигравателно Дъдли.
- Сега е нощ, Дъденце. Така се казва, когато всичко стане съвсем тъмно като сега.
- Имам пред вид, когато си в леглото! - озъби се Дъдли.
Той беше спрял да върви. Хари също спря, взирайки се в братовчед си. От малкото, което можеше да види от голямото лице на Дъдли, той имаше странно победоносно изражение.
- Какво искаш да кажеш с това, че не съм смел, когато съм в леглото? - каза Хари, напълно слисан. - От какво да се плаша, от възглавниците ли, или какво?
- Чух те снощи - каза Дъдли съвсем тихо. - Да бълнуваш. Да охкаш.
- Какво искаш да кажеш? - запита Хари отново, но в усети в стомаха си студ и присвиване. През последната нощ той отново се беше върнал в съня си на гробището.
- "Не убивай Седрик! Не убивай Седрик!" Кой е Седрик - твоят приятел ли?
- Аз... ти лъжеш - изрече неволно Хари, но устата му пресъхна. Той знаеше, че Дъдли не лъжеше - как иначе би могъл да знае за Седрик?
- Татко! Татко, помощ! Той ще ме убие, татко! А-а-а-а!
- Млъкни - каза Хари тихо. - Млъкни, Дъдли, предупреждавам те!
- Ела ми помогни, татко! Мамо, ела ми помогни! Той е убил Седрик! Татко, помощ! Той ще... Не насочвай това нещо към мен!
Дъдли се облегна на стената. Хари беше насочил пръчката си право в сърцето му. Можеше да усети как събираната четиринайсет години омраза към Дъдли тупти във жилите му - защо не можеше сега да удари, да омагьоса Дъдли така пълно, че да трябва да пълзи до дома си като насекомо, поразен, размахвайки пипала...
- Да не си проговорил отново за това - изръмжа Хари. - Разбра ли ме?
- Насочи това нещо някъде другаде!
- Попитах, дали ме разбра?
- Насочи го някъде другаде!
- РАЗБРА ЛИ МЕ?
- МАХНИ ТОВА НЕЩО ОТ...
Дъдли ахна странно, разтреперан, сякаш го бяха потопили в ледена вода. Нещо се беше случило в нощта. Обсипаното със звезди индиговосиньо небе внезапно бе станало съвсем черно и тъмно - звездите, луната и мътните улични лампи в двата края на уличката бяха изчезнали. Далечният тътен на колите и шепотът на дърветата вече ги нямаше. Благоуханната вечер внезапно бе станала пронизващо, остро студена. Бяха обградени от пълен, непроницаем, безмълвен мрак, сякаш някаква гигантска ръка бе хвърлила върху цялата уличка дебел, леден покров, заслепявайки ги. За миг Хари помисли, че неволно е направил магия, въпреки че се беше мъчил с всички сили да се сдържи, но после здравият му разум се върна - та той не би имал силите да изгаси звездите. Той въртеше глава от една страна на друга, опитвайки се да види нещо, но тъмнината тегнеше на очите му като безтегловно було.
Ужасеният глас на Дъдли прозвуча в ухото на Хари.
- К-какво п-правиш? П-престани!
- Не правя нищо! Млъкни и не мърдай!
- Не в-виждам! Аз о-ослепях! Аз...
- Казах да млъкнеш!
Хари замръзна неподвижен, въртейки невиждащите си очи наляво и надясно. Студът беше толкова пронизващ, че цял трепереше; кожата на ръцете му настръхна, а космите на тила му се изправиха. Той разтвори докрай очи, взирайки се напразно наоколо, без да вижда.
Това беше невъзможно... те не можеха да са тук... не и в Литъл Уингинг... той наостри уши... би ги чул преди да ги види...
- Ще к-кажа на татко! - захленчи Дъдли. - К-къде си? Какво п-правиш?
- Ще млъкнеш ли? - изсъска Хари - Опитвам се да слу...
Но той млъкна. Беше чул тъкмо онова, от което се страхуваше.
Имаше нещо в уличката край тях, нещо, което си поемаше дъх бавно, с дрезгави гъргорещи звуци. Хари усети страховита тръпка на ужас, докато стоеше разтреперан в смразяващия въздух.
- С-спри! Престани да го правиш! Ще те у-ударя, кълна се!
- Дъдли, млъкни...
ФРАС.
Юмручният удар попадна отстрани в главата на Хари и го повдигна от земята. Малки бели звездички закръжиха пред очите му. За втори път този час Хари усети как сякаш главата му се разцепва на две; в следващия момент той падна тежко на земята, а пръчката излетя от ръката му.
- Дъдли, кретен такъв! - извика Хари с насълзени от болка очи, докато се надигаше на четири крака, опипвайки трескаво наоколо в чернотата. Той чу Дъдли да тръгва слепешката нанякъде, като се удряше в оградата и се препъваше.
- ДЪДЛИ, ВЪРНИ СЕ! ОТИВАШ ПРАВО КЪМ НЕГО!
Чу се ужасяващ писклив вой и стъпките на Дъдли спряха. В същият момент Хари усети вцепеняващ мраз изотзад, което можеше да означава само едно. Бяха повече от един.
- ДЪДЛИ, ДРЪЖ СИ УСТАТА ЗАТВОРЕНА! КАКВОТО И ДА СТАВА, ДРЪЖ СИ УСТАТА ЗАТВОРЕНА! Пръчката! - мърмореше Хари трескаво, а пръстите му шареха по земята като паяци. - Къде е... пръчката... хайде... лумос!
Той изрече заклинанието несъзнателно, жадуващ за светлина, която да му помогне в търсенето - и невероятно, за негово облекчение светлината лумна на сантиметри от лявата му ръка - върхът на пръчката беше заблестял. Хари я сграбчи, изправи се на крака и се обърна.
Стомахът му се преобърна.
Една висока, качулата фигура се плъзгаше плавно срещу него, реейки се над земята, без да се виждат крака или лице под мантията, засмуквайки от нощта, докато приближаваше.
Препъвайки се назад, Хари вдигна пръчката си.
- Експекто патронум!
Сребристо облаче пара излетя от върха на пръчката му и дименторът забави ход, но магията не беше заработила, както трябва; препъвайки се, Хари заотстъпва, когато дименторът се устреми към него, а паника замъгли съзнанието му... концентрирай се...
Две сиви, слузести, разложени ръце се хлъзнаха изпод мантията на диментора, посягайки към него. Ушите на Хари запищяха.
- Експекто патронум!
Гласът му беше слаб и далечен. Още едно облаче от сребрист дим, по-слабо от предишното, се понесе от пръчката... той вече не можеше да го направи, не можеше да направи заклинанието.
В главата му проехтя смях, пронизителен, висок смях... той подуши вонящия, смъртно студен дъх на диментора, изпълващ собствените му дробове, давейки го... мисли... нещо щастливо...
Но в него нямаше никакво щастие... ледените пръсти на диментора приближаваха към гърлото му... високият смях ставаше все по-силен и по-силен, а един глас заговори в главата му: "Поклони се на смъртта, Хари... може даже да не боли... не зная... никога не съм умирал..."
Той никога нямаше да види отново Рон и Хърмаяни...
И, докато се бореше за въздух, техните лица ясно изплуваха в съзнанието му.
- ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!
Огромен сребърен елен изригна от върха на пръчката на Хари; рогата му улучиха диментора там, където трябваше да е сърцето; той беше отхвърлен назад, безтегловен като тъмнината; еленът нападна пак и дименторът полетя назад, подобен на прилеп, победен.
- ТАКА! - викна Хари на елена. Обръщайки се назад, той хукна по уличката, вдигнал високо светещата си пръчка. - ДЪДЛИ? ДЪДЛИ!
Едва пробяга десетина крачки и стигна до него: Дъдли се беше свил на земята, притиснал лицето си с ръце. Втори диментор се беше навел ниско над него, стиснал китките му в слузестите си ръце, разтваряйки ги със сила бавно, почти нежно и навеждащ скритата си под качулката глава към лицето на Дъдли, сякаш за да го целуне.
- ДРЪЖ ГО! - изкрещя Хари и сребърният елен, който беше измагьосал, прелетя в галоп с тропот и рев покрай него. Безокото лице на диментора беше едва на сантиметри от лицето на Дъдли, когато сребърните рога го улучиха; беше подхвърлен във въздуха и подобно на другия отлетя и бе погълнат от тъмнината; еленът препусна до края на уличката и се разпръсна като сребърна мъгла.
Луната, звездите и уличните лампи отново светеха. Топъл ветрец повя по уличката. Дърветата шумяха в околните градини и обичайният шум от колите по "Магнолия кресънт" пак изпълни въздуха.
Хари стоеше съвсем неподвижен, всичките му сетива тръпнеха от рязкото връщане към обикновеното. След миг той забеляза, че тениската му беше залепнала за него; беше плувнал в пот.
Не можеше да повярва в това, което току-що се беше случило. Диментори тук, в Литъл Уингинг.
Дъдли лежеше свит на земята, хленчещ и треперещ. Хари се наведе да види, дали е в състояние да стане, когато чу зад себе си шумни, бягащи стъпки. Инстинктивно насочвайки отново пръчката си, той се завъртя на пети, за да посрещне новодошлия.
Госпожа Фиг, старата им смахната съседка, се появи задъхана. Прошарената и сива коса стърчеше изпод мрежичката, на китката и се мяташе потракваща пазарска мрежа, а краката и се подаваха наполовина от карираните и платнени чехли. Хари успя да скрие бързо пръчката си, но...
- Не я прибирай, идиотско момче! - изпищя тя. - Ами ако има още от тях наоколо? О, ще убия Мъндънгус Флечър!
(край на глава 1)
част от втора глава
преводът е много несръчен, но се надявам смисълът да се разбира
скоро ще преведа и останалата 2ра...
Глава 2
Клъвване на сови
- Какво? – просто каза Хари.
- Той си отиде! – каза г-жа Фиг, извивайки ръцете си. – Отишъл да потърси група котли, които паднали от метла! Казах му, че ще го скалпирам, ако отиде, и сега виж! Диментори! Късмет е, че сложих г-н Тибълс да отговаря! Но нямаме време да се мотаем! Бързо, трябва да ви върнем! О, колко проблеми ще причини това! Ще го убия!
- Но – откритието, че тази налудничава стара и обичаща котките съседка знае какво са дименторите, беше почти толкова голям шок за Хари, колкото срещата с двама от тях на алеята. – Вие сте – вие сте магьосница?
- Аз съм безмощна, както Мъндънгус знае доста добре, затова как, по дяволите, щях да ти помогна да се пребориш с дименторите? Той те остави напълно без покритие, когато го бях предупредила –
- Този Мъндънгус ме е следвал? Чакайте малко – бил е той! Той се магипортира пред къщата ми!
- Да, да, да, но за късмет бях оставила г-н Тибълс на пост под кола за всеки случай, и г-н Тибълс дойде и ме предупреди, но по времето, когато дойдох до къщата ти теб те нямаше – и сега – о, какво ли ще каже Дъмбълдор? Ти! – тя извика на Дъдли, който още лежеше на алеята. – Махай си дебелото тяло от земята, бързо!
- Вие познавате Дъмбълдор? – каза Хари, втренчен в нея.
- Разбира се, че познавам Дъмбълдор, кой не познава Дъмбълдор? Но хайде - няма да съм полезна, ако те се върнат, дори не съм правила повече от трансфигуриране на чаена торбичка.
Тя се наведе, взе една от масивните ръце на Дъдли и дръпна силно.
- Ставай, безполезна буцо, ставай!
Но Дъдли или не можеше, или не искаше да се помръдне. Той остана на земята, треперейки, с лице към прахта и тясно затворена уста.
- Аз ще го направя. – Хари взе ръката на Дъдли и я повдигна. С огромно усилие го задържа на крака. Дъдли изглеждаше на път да припадне. Малките му очи се въртяха, пот потичаше по лицето му; в момента, в който Хари го пусна, той се наклони застрашително.
- Побързай! – извика г-жа Фиг истерично.
Хари дръпна една от масивните ръце на Дъдли около раменете си и го повлачи по пътя, огъвайки се леко под тежестта. Г-жа Фиг пристъпваше внимателно пред тях, оглеждайки нервно зад ъгъла.
- Дръж пръчката си извадена – каза тя на Хари когато те влязоха в Wisteria Walk. – Сега не те интересува Statute of Secrecy, така или иначе ще трябва да се плаща много, може дори да ни обесят за дракон като яйце. Ако говорим за Reasonable Restriction of Underage Sorcery . . .това беше точно нещото, от което Дъмбълдор се страхуваше – Какво е това накрая на улицата? О, това е г-н Прентис. . .не си прибирай пръчката, момче, не ти ли напомням постоянно, че не съм от полза?
Не беше лесно да се държи пръчка в готовност и да се дърпа Дъдли в същото време. Хари нетърпеливо ръгна братовчеда си в ребрата, но изглежда Дъдли беше загубил всякакво желание за независимо движение. Той беше отпуснат на рамото на Хари, а големите му стъпала се влачеха по земята.
- Защо не ми казахте, че сте безмощна, г-жо Фиг? – попита Хари, задъхвайки се от усилието да върви в крачка. – Всичките пъти, когато идвах във вашата къща – защо не казахте нищо?
- Заповеди на Дъмбълдор. Трябваше да те наблюдавам, но да не казвам нищо, беше твърде малък. Съжалявам, че прекарваше толкова нещастно, Хари, но семейство Дърсли никога нямаше да ти позволят да идваш ако мислеха, че ти харесва. Знаеш, не беше лесно. . .но – тя каза трагично, извивайки ръцете си за пореден път – когато Дъмбълдор чуе за това – как Мъндънгус си е тръгнал, той трябваше да е на пост до полунощ – къде е той? Как мога да кажа на Дъмбълдор какво е станало? Не мога да се магипортирам.
- Имам сова, можете да я заемете. – измънка Хари, чудейки се дали гръбнакът му ще се счупи под тежестта на Дъдли.
- Хари, ти не разбираш! Дъмбълдор ще трябва да действа колкото може по-бързо, Министерството имат собствени начини за откриване на магия под определена възраст, те вече ще знаят, запомни ми думите.
- Но аз се борех с диментори, трябваше да използвам магия – те ще се притесняват повече за това какво правят диментори около Wisteria Walk, нали?
- О, миличък, да беше така, но се страхувам – МЪНДЪНГУС ФЛЕТЧЪР, ЩЕ ТЕ УБИЯ!
Имаше силно пукване и остра миризма на напитка, смесена с остарял тютюн напълни въздуха, когато небръснат мъж с парцаливо палто се материализира точно пред тях. Той имаше къси крака, дълга неподредена червеникава коса и кръвясали, торбести очи, които му даваха печалния вид на басет хаунд. Той беше сграбчил сребрист вързоп, който Хари разпозна като мантия невидимка.
- Какво става, Фиги? – каза той, гледайки от г-жа Фиг към Хари и Дъдли. – Какво стана със стоенето в тайна?
- Ще ти дам аз една тайна! – изкрещя г-жа Фиг. – Диментори, ти, безполезен, страхлив крадец!
- Диментори? – повтори Мъндънгус, поразен. – Диментори, тук?
- Да, тук, ти, безполезна купчина прилепови изпражнения, тук! – извика г-жа Фиг. – Диментори атакуват момче под твоя отговорност!
- Съжалявам – слабо каза Мъндънгус, гледайки от г-жа Фиг към Хари и обратно. – Съжалявам, аз –
- И ти купуваш откраднати котли! Не ти ли казах да не ходиш? Не ти ли казах?
- Аз – ами, аз – Мъндънгус изглеждаше много неудобно. – Виж, беше добро предложение –
Г-жа Фиг вдигна ръка, от която чантата й увисна и тя удари Мъндънгус по врата с нея; съдейки по дрънчащият звук, беше пълна с котешка храна.
- Ох, ти, луда, стара прилепка! Някой трябва да каже на Дъмбълдор!
- Да – те – казаха! – извика г-жа Фиг, удряйки чантата с котешка храна на всяко място по Мъндънгус, където можеше да достигне. – И – по – добре – да – беше – ти – и – ти – можеше – да – му – кажеш – защо – не – беше – там – да – помогнеш!
- Спокойно! – каза Мъндънгус с ръце над главата си, треперейки. – Отивам, отивам!
И с още едно силно пукване, той изчезна.
- Надявам се Дъмбълдор да го убие! – каза г-жа Фиг бясно. – Сега, хайде, Хари, какво чакаш?
Хари реши да не губи от дъха си, за да каже, че едва върви под тежестта на Дъдли. Той повдигна полуживият Дъдли и продължи.
- Ще те заведа до вратата – каза г-жа Фиг, когато те влязоха в Привит Драйв. – Просто в случай, че има повече от тях наоколо. . .о, господи, каква катастрофа. . . и ти трябваше да се бориш с тях сам. . . и Дъмбълдор каза да те предпазим да правиш магия на всяка цена. . . е, не е добре да плачеш над разсипана отвара, предполагам. . .но сега котката е при феите...
- Е – задъха се Хари – Дъмбълдор . . . ме е. . .следвал?
- Разбира се – каза г-жа Фиг нетърпеливо. – Ти очакваше ли да те остави да се скиташ сам след това, което стана през юни? Господи, момче, казаха ми, че си умен. . .добре. . .влизай вътре и стой там – каза тя, когато те стигнаха до номер четири. – Предполагам, че някой ще се свърже с теб достатъчно скоро.
- Какво ще правите? – бързо попита Хари.
- Отивам право вкъщи – каза г-жа Фиг, гледайки тъмната улица и треперейки. – Ще трябва да почакам за повече указания. Просто стой в къщата. Лека нощ!
- Чакайте, още не си отивайте! Искам да знам –
Но г-жа Фиг вече беше препуснала с тракащите си чехли и дрънчащата си чанта.
- Чакайте! – извика Хари след нея. Той имаше милион въпроса за задаване на всеки, който е бил в контакт с Дъмбълдор; но след секунди г-жа Фиг беше погълната в тъмнината. Намръщен, Хари нагласи Дъдли на рамото си и измина своя бавен и болезнен път през градинската пътека на номер четири.
Sometimes I
need to remember just to breathe
скоро ще преведа и останалата 2ра...
Глава 2
Клъвване на сови
- Какво? – просто каза Хари.
- Той си отиде! – каза г-жа Фиг, извивайки ръцете си. – Отишъл да потърси група котли, които паднали от метла! Казах му, че ще го скалпирам, ако отиде, и сега виж! Диментори! Късмет е, че сложих г-н Тибълс да отговаря! Но нямаме време да се мотаем! Бързо, трябва да ви върнем! О, колко проблеми ще причини това! Ще го убия!
- Но – откритието, че тази налудничава стара и обичаща котките съседка знае какво са дименторите, беше почти толкова голям шок за Хари, колкото срещата с двама от тях на алеята. – Вие сте – вие сте магьосница?
- Аз съм безмощна, както Мъндънгус знае доста добре, затова как, по дяволите, щях да ти помогна да се пребориш с дименторите? Той те остави напълно без покритие, когато го бях предупредила –
- Този Мъндънгус ме е следвал? Чакайте малко – бил е той! Той се магипортира пред къщата ми!
- Да, да, да, но за късмет бях оставила г-н Тибълс на пост под кола за всеки случай, и г-н Тибълс дойде и ме предупреди, но по времето, когато дойдох до къщата ти теб те нямаше – и сега – о, какво ли ще каже Дъмбълдор? Ти! – тя извика на Дъдли, който още лежеше на алеята. – Махай си дебелото тяло от земята, бързо!
- Вие познавате Дъмбълдор? – каза Хари, втренчен в нея.
- Разбира се, че познавам Дъмбълдор, кой не познава Дъмбълдор? Но хайде - няма да съм полезна, ако те се върнат, дори не съм правила повече от трансфигуриране на чаена торбичка.
Тя се наведе, взе една от масивните ръце на Дъдли и дръпна силно.
- Ставай, безполезна буцо, ставай!
Но Дъдли или не можеше, или не искаше да се помръдне. Той остана на земята, треперейки, с лице към прахта и тясно затворена уста.
- Аз ще го направя. – Хари взе ръката на Дъдли и я повдигна. С огромно усилие го задържа на крака. Дъдли изглеждаше на път да припадне. Малките му очи се въртяха, пот потичаше по лицето му; в момента, в който Хари го пусна, той се наклони застрашително.
- Побързай! – извика г-жа Фиг истерично.
Хари дръпна една от масивните ръце на Дъдли около раменете си и го повлачи по пътя, огъвайки се леко под тежестта. Г-жа Фиг пристъпваше внимателно пред тях, оглеждайки нервно зад ъгъла.
- Дръж пръчката си извадена – каза тя на Хари когато те влязоха в Wisteria Walk. – Сега не те интересува Statute of Secrecy, така или иначе ще трябва да се плаща много, може дори да ни обесят за дракон като яйце. Ако говорим за Reasonable Restriction of Underage Sorcery . . .това беше точно нещото, от което Дъмбълдор се страхуваше – Какво е това накрая на улицата? О, това е г-н Прентис. . .не си прибирай пръчката, момче, не ти ли напомням постоянно, че не съм от полза?
Не беше лесно да се държи пръчка в готовност и да се дърпа Дъдли в същото време. Хари нетърпеливо ръгна братовчеда си в ребрата, но изглежда Дъдли беше загубил всякакво желание за независимо движение. Той беше отпуснат на рамото на Хари, а големите му стъпала се влачеха по земята.
- Защо не ми казахте, че сте безмощна, г-жо Фиг? – попита Хари, задъхвайки се от усилието да върви в крачка. – Всичките пъти, когато идвах във вашата къща – защо не казахте нищо?
- Заповеди на Дъмбълдор. Трябваше да те наблюдавам, но да не казвам нищо, беше твърде малък. Съжалявам, че прекарваше толкова нещастно, Хари, но семейство Дърсли никога нямаше да ти позволят да идваш ако мислеха, че ти харесва. Знаеш, не беше лесно. . .но – тя каза трагично, извивайки ръцете си за пореден път – когато Дъмбълдор чуе за това – как Мъндънгус си е тръгнал, той трябваше да е на пост до полунощ – къде е той? Как мога да кажа на Дъмбълдор какво е станало? Не мога да се магипортирам.
- Имам сова, можете да я заемете. – измънка Хари, чудейки се дали гръбнакът му ще се счупи под тежестта на Дъдли.
- Хари, ти не разбираш! Дъмбълдор ще трябва да действа колкото може по-бързо, Министерството имат собствени начини за откриване на магия под определена възраст, те вече ще знаят, запомни ми думите.
- Но аз се борех с диментори, трябваше да използвам магия – те ще се притесняват повече за това какво правят диментори около Wisteria Walk, нали?
- О, миличък, да беше така, но се страхувам – МЪНДЪНГУС ФЛЕТЧЪР, ЩЕ ТЕ УБИЯ!
Имаше силно пукване и остра миризма на напитка, смесена с остарял тютюн напълни въздуха, когато небръснат мъж с парцаливо палто се материализира точно пред тях. Той имаше къси крака, дълга неподредена червеникава коса и кръвясали, торбести очи, които му даваха печалния вид на басет хаунд. Той беше сграбчил сребрист вързоп, който Хари разпозна като мантия невидимка.
- Какво става, Фиги? – каза той, гледайки от г-жа Фиг към Хари и Дъдли. – Какво стана със стоенето в тайна?
- Ще ти дам аз една тайна! – изкрещя г-жа Фиг. – Диментори, ти, безполезен, страхлив крадец!
- Диментори? – повтори Мъндънгус, поразен. – Диментори, тук?
- Да, тук, ти, безполезна купчина прилепови изпражнения, тук! – извика г-жа Фиг. – Диментори атакуват момче под твоя отговорност!
- Съжалявам – слабо каза Мъндънгус, гледайки от г-жа Фиг към Хари и обратно. – Съжалявам, аз –
- И ти купуваш откраднати котли! Не ти ли казах да не ходиш? Не ти ли казах?
- Аз – ами, аз – Мъндънгус изглеждаше много неудобно. – Виж, беше добро предложение –
Г-жа Фиг вдигна ръка, от която чантата й увисна и тя удари Мъндънгус по врата с нея; съдейки по дрънчащият звук, беше пълна с котешка храна.
- Ох, ти, луда, стара прилепка! Някой трябва да каже на Дъмбълдор!
- Да – те – казаха! – извика г-жа Фиг, удряйки чантата с котешка храна на всяко място по Мъндънгус, където можеше да достигне. – И – по – добре – да – беше – ти – и – ти – можеше – да – му – кажеш – защо – не – беше – там – да – помогнеш!
- Спокойно! – каза Мъндънгус с ръце над главата си, треперейки. – Отивам, отивам!
И с още едно силно пукване, той изчезна.
- Надявам се Дъмбълдор да го убие! – каза г-жа Фиг бясно. – Сега, хайде, Хари, какво чакаш?
Хари реши да не губи от дъха си, за да каже, че едва върви под тежестта на Дъдли. Той повдигна полуживият Дъдли и продължи.
- Ще те заведа до вратата – каза г-жа Фиг, когато те влязоха в Привит Драйв. – Просто в случай, че има повече от тях наоколо. . .о, господи, каква катастрофа. . . и ти трябваше да се бориш с тях сам. . . и Дъмбълдор каза да те предпазим да правиш магия на всяка цена. . . е, не е добре да плачеш над разсипана отвара, предполагам. . .но сега котката е при феите...
- Е – задъха се Хари – Дъмбълдор . . . ме е. . .следвал?
- Разбира се – каза г-жа Фиг нетърпеливо. – Ти очакваше ли да те остави да се скиташ сам след това, което стана през юни? Господи, момче, казаха ми, че си умен. . .добре. . .влизай вътре и стой там – каза тя, когато те стигнаха до номер четири. – Предполагам, че някой ще се свърже с теб достатъчно скоро.
- Какво ще правите? – бързо попита Хари.
- Отивам право вкъщи – каза г-жа Фиг, гледайки тъмната улица и треперейки. – Ще трябва да почакам за повече указания. Просто стой в къщата. Лека нощ!
- Чакайте, още не си отивайте! Искам да знам –
Но г-жа Фиг вече беше препуснала с тракащите си чехли и дрънчащата си чанта.
- Чакайте! – извика Хари след нея. Той имаше милион въпроса за задаване на всеки, който е бил в контакт с Дъмбълдор; но след секунди г-жа Фиг беше погълната в тъмнината. Намръщен, Хари нагласи Дъдли на рамото си и измина своя бавен и болезнен път през градинската пътека на номер четири.
Sometimes I
need to remember just to breathe
още от втора глава....
Лампата в коридора беше включена. Хари сложи пръчката си в колана на дънките си, позвъня на звънеца и гледаше как очертанията на леля Петуния ставаха все по-големи, излишно обърнати от трептенето на прозореца на входната врата.
- Дъди! Тъкмо навреме, аз почнах да се – да се – Дъди, какво става?
Хари гледаше настрани от Дъдли и го отстрани от ръката си навреме. Дъдли се люшна на мястото за момент, лицето му беше бледозелено. . .после той отвори устата си и повърна по цялата изтривалка.
- Дъди! Дъди, какво ти става? Върнън? ВЪРНЪН!
Вуйчото на Хари излезе от хола бързо и шумно, а мустаците му се развяваха както винаги, когато той беше развълнуван. Той побърза напред да помогне на леля Петуния да пренесе Дъдли, който не можеше да стои на краката си, през прага, докато внимаваше да не стъпи в локвата повръщано.
- Той е болен, Върнън!
- Какво има, сине? Какво стана? Г-жа Полкис ли ти даде нещо чуждестранно за чая?
- Защо целият си в кал, миличък? На земята ли си лежал?
- Чакай – не си бил нападнат, нали, синко?
Леля Петуния изпищя.
- Извикай полицията, Върнън! Извикай полицията! Дъди, миличък, говори на мама! Какво ти направиха?
В цялата бъркотия никой не изглеждаше да е забелязал Хари, което го устройваше перфектно. Той се шмугна вътре точно преди вуйчо Върнън да трясне вратата и, докато семейство Дърсли шумно отиваха през хола до кухнята, Хари се придвижи внимателно и тихо до стълбите.
- Кой го направи, сине? Кажи ни имена. Ще ги хванем, не се притеснявай.
- Шшшт! Той се опитва да каже нещо, Върнън! Какво е, Дъди! Кажи на мама!
Кракът на Хари беше на първата стълба, когато той чу гласа на Дъдли.
- Той.
Хари замръзна с един крак на стълбата, лицето му се изви, подготвено за експлозията.
- МОМЧЕ! ЕЛА ТУК!
Със смесени чувства на ужас и гняв, Хари бавно премести крака си от стълбата и се обърна към семейство Дърсли.
Идеално чистата кухня имаше несъответстващ на тъмнината отвън блясък. Леля Петуния придружи Дъдли до един стол, той беше все още зеленикав и с вид на мида. Вуйчо Върнън стоеше пред мястото за изцеждане, гледайки Хари през малките си, тесни очи.
- Какво си направил на сина ми? – каза той в заплашителен тон.
- Нищо – каза Хари, знаейки много добре, че вуйчо Върнън няма да му повярва.
- Какво ти направи, Дъди? – каза леля Петуния с треперещ глас, бършейки повръщано от коженото яке на Дъдли. – Беше ли – беше ли ти-знаеш-какво, миличък? Той използва ли – неговото нещо?
Бавно и нервно, Дъдли кимна.
- Не го направих! – каза Хари остро, когато леля Петуния изпищя, а вуйчо Върнън вдигна юмруци. – Не му направих нищо, не бях аз, бяха -
Но точно в този момент кряскаща сова се вмъкна през кухненския прозорец. Почти пропускайки горната част на главата на вуйчо Върнън, тя полетя из кухнята, пусна големият пергаментов плик, който носеше в човката си, в краката на Хари, обърна се грациозно, като перата й почти достигаха върха на хладилника, след това излезе навън и полетя през градината.
- СОВИ! – изрева вуйчо Върнън, вената в слепоочието му пулсираше гневно, когато той затръшна кухненския прозорец. – ПАК СОВИ! НЯМА ДА ИМА ПОВЕЧЕ СОВИ В МОЯТА КЪЩА!
Но Хари вече отваряше плика и дърпаше писмото вътре, а сърцето му се намираше някъде около Адамовата му ябълка.
Драги г-н Потър,
Получихме информация, че сте направили Patronus Charm в девет часа и двадесет и три минути тази вечер в околност, обитавана от мъгъли и в присъствието на мъгъл.
Сериозността на тази част от Decree for the Reasonable Restriction of Underage Sorcery е в резултат на Вашето изключване от училището за магия и вълшебство “Хогуортс”. Служители на министерството ще бъдат на Вашето място скоро, за да унищожат магическата Ви пръчка.
След като Вие вече сте получавали официално предупреждение за предишно провинение от Section 13 от International Confederation of Warlocks' Statute of Secrecy, ние трябва да Ви информираме, че присъствието Ви е желателно на прослушване в Министерството на магията в 9 сутринта на дванадесети август.
Надяваме се, че сте добре,
Искрено Ваша,
Мафалда Хопкърк
Improper Use of Magic Office
Министерство на магията
Хари прочете писмото два пъти. Той неясно съзнаваше говоренето на вуйчо Върнън и леля Петуния. В главата му всичко беше замръзнало и сковано. Един факт беше пронизал съзнанието му като парализираща стрела. Той беше изключен от Хогуортс. Той никога нямаше да се върне.
Той погледна към семейство Дърсли. Вуйчо Върнън беше станал почти лилав, крещеше с все още вдигнати юмруци; леля Петуния беше прегърнала Дъдли, който се опитваше да повърне отново.
Временно скованият мозък на Хари се беше пробудил. Служители на министерството ще бъдат на Вашето място скоро, за да унищожат магическата Ви пръчка. Имаше само една възможност. Той трябва да избяга – сега. Къде щеше да отиде, Хари не знаеше, но той беше сигурен за едно нещо: в Хогуортс или извън него, той се нуждаеше от пръчката си. В мечтана сцена, той извади пръчката си и се обърна да напусне кухнята.
- Къде си мислиш, че отиваш? – изрева вуйчо Върнън. Когато Хари не отговори, той прекоси кухнята, за да препречи пътя към коридора. – Не съм свършил с теб, момче!
- Махни се от пътя – каза Хари тихо.
- Ще останеш тук и ще обясниш как синът ми –
- Ако не се махнеш от пътя, ще те прокълна – каза Хари, вдигайки пръчката си.
- Не можеш да използваш това върху мен – изръмжа вуйчо Върнън – Знам, че не ти е разрешено да го използваш извън лудницата, която наричаш училище!
- Лудницата ме изключи – каза Хари. – Затова мога да правя каквото ми харесва. Имаш три секунди. Едно – две –
Силно пукване изпълни кухнята. Леля Петуния изкрещя, вуйчо Върнън изръмжа недоволно, но за трети път тази нощ Хари търсеше източникът на обезпокоение, което не беше направил. Той веднага го забеляза: зашеметена и разрошена сова седеше на кухненския праг, току-що сблъскала се със затворения прозорец
Хари не обърна внимание на тревожния вик на вуйчо Върнън: СОВИ!, прекоси стаята бързо и отвори прозореца. Совата подаде крака си, за който беше завързано малко парче пергамент, и излетя веднага, щом като Хари взе писмото. С треперещи ръце, Хари разгъна второто съобщение, което беше написано много бързо и с петна от черно мастило.
Хари –
Дъмбълдор току-що пристигна в Министерството и се опитва да оправи нещата. НЕ НАПУСКАЙ КЪЩАТА НА ЛЕЛЯ СИ И ВУЙЧО СИ. НЕ ПРАВИ ПОВЕЧЕ МАГИЯ. НЕ ПРЕДАВАЙ ПРЪЧКАТА СИ.
Артър Уизли
Дъмбълдор се опитвал да оправи нещата. . .какво значеше това? Колко сила има Дъмбълдор, за да се наложи над Министерството на магията? Имаше ли шанс той да може да бъде върнат в Хогуортс? Лъч на надежда започна да нараства в Хари, почти веднага удавен в паника – как той трябваше да откаже да предаде пръчката без да направи магия? Той трябваше да се бие със служители на Министерството и ако го направи, ще има късмет да избяга от Азкабан, да оставим изключването.
Съзнанието му се надбягваше. . .той може да избяга и да рискува да бъде хванат от Министерството, или да остане и да ги изчака да го намерят тук. Той беше изкушен много повече от първия начин, но той знаеше, че г-н Уизли знае най-доброто за него. . .и все пак, преди Дъмбълдор е оправял и по-лоши неща.
- Добре – каза Хари – Промених си решението, ще остана.
Той се хвърли върху кухненската маса и погледна Дъдли и леля Петуния. Семейство Дърсли изглеждаха поразени от внезапната смяна на решението му. Леля Петуния погледна отчаяно към вуйчо Върнън. Вената в лилавото му слепоочие туптеше по-лошо от всякога.
- От кого са всички тези сови, по дяволите? – изръмжа той.
- Първата беше от Министерството на магията, изключват ме – каза Хари спокойно. Той наостри уши, за да чуе всеки шум навън, в случай, че служители на Министерството се доближават, и беше по-лесно и по-тихо да се отговаря на въпросите на вуйчо Върнън, отколкото той да започне да реве и ръмжи. – Втората беше от бащата на приятелят ми, Рон, който работи в Министерството.
- Министерство на магията? – извика вуйчо Върнън – Хора като теб в правителство? О, това обяснява всичко, всичко, няма за какво да се чудим, че страната отива по дяволите.
Когато Хари не отговори, вуйчо Върнън се загледа в него, след това извика – И защо си изключен?
- Защото направих магия.
- АХА! – изръмжа вуйчо Върнън, удряйки юмрука си по хладилника, който се отвори и няколко от ниско калоричните сладкиши на Дъдли се отвориха и разпиляха по пода. – Значи си го признаваш! Какво направи на Дъдли?
- Нищо – каза Хари, малко по-неспокойно – Това не бях аз –
- Беше – промълви Дъдли неочаквано, и вуйчо Върнън и леля Петуния веднага направиха знаци на Хари да млъкне, докато и двамата се доближиха до Дъдли
- Давай, сине – каза вуйчо Върнън – какво ти направи?
- Кажи ни, миличък – каза леля Петуния.
- Насочи пръчката си към мен – измънка Дъдли
- Да, насочих я, но не използвах – започна Хари – но –
- МЛЪКНИ! – изръмжаха вуйчо Върнън и леля Петуния заедно.
- Продължи, синко – повтори вуйчо Върнън, мустаците му се вееха бясно.
- Всичко стана тъмно – каза Дъдли дрезгаво, треперейки – Всичко тъмно. И после чух. . .разни неща. В г-главата ми.
Вуйчо Върнън и леля Петуния си размениха погледи с неподправен ужас. Ако най-нелюбимото им нещо в света беше магия – тясно следвано от съседи, които мамят повече от тях – хора, които чуват гласове, бяха определено в последните десет. Те очевидно си помислиха, че Дъдли си е загубил ума.
- Какви неща чу, сладичкият ми? – пое си въздух леля Петуния, пребледняла и със сълзи на очи.
Но изглежда Дъдли не можеше да каже. Той потрепери отново и поклати голямата си руса глава, и въпреки чувството на вцепенен ужас, което се беше установило в Хари от пристигането на първата сова, той почувства голямо любопитство. Дименторите караха хората да си спомнят най-лошите моменти в живота им. Какво можеше разглезеният, нахален побойник Дъдли да бъде накаран да чуе?
- Как падна, сине? – каза вуйчо Върнън в неестествено тих глас, тонът на който би могъл да използва само ако е до леглото на тежко болен човек
- Спънах се. – каза Дъдли, треперейки – И после –
Той посочи към масивният си гръден кош. Хари разбра. Дъдли си спомняше студът, който изпълваше дробовете ти, когато надеждата и щастието бяха изсмукани от теб.
- Ужасно – проплака Дъдли – Студено. Наистина студено.
- Добре – каза вуйчо Върнън с глас, в който се усещаше насилено спокойствие, докато леля Петуния развълнувано сложи ръка на челото на Дъдли, за да му провери температурата – Какво стана после, Дъди?
- Почувствах се. . .почувствах се. . .почувствах се. . .като. . .като. . .
- Като че ли никога повече няма да бъдеш щастлив – помогна Хари
- Да – прошепна Дъдли, още треперейки.
- Така! – каза вуйчо Върнън с глас, върнат на пълната си сила, докато се изправяше – Ти си сложил някакво заклинание на сина ми, за да чува гласове и да вярва, че е – е обречен на нещастие, или нещо такова, нали?
- Колко пъти да ти казвам? – каза Хари, а гнева и гласа му се повишиха – Не бях аз! Бяха двойка диментори!
- Двойка – какво е това?
- Ди – мен – то – ри – каза Хари бавно и ясно. – Два от тях.
- И какво, по дяволите, са диментори?
- Те пазят магьосническия затвор, Азкабан – каза леля Петуния.
Две секунди звънтяща тишина последваха тези думи преди леля Петуния да плесне с ръка устата си, като че ли е казала ужасно проклятие. Вуйчо Върнън я изследваше с очи. Мозъкът на Хари се заплете. Г-жа Фиг беше едно нещо – но леля Петуния?
- Как го узна? – попита той, зашеметен
Sometimes I
need to remember just to breathe
- Дъди! Тъкмо навреме, аз почнах да се – да се – Дъди, какво става?
Хари гледаше настрани от Дъдли и го отстрани от ръката си навреме. Дъдли се люшна на мястото за момент, лицето му беше бледозелено. . .после той отвори устата си и повърна по цялата изтривалка.
- Дъди! Дъди, какво ти става? Върнън? ВЪРНЪН!
Вуйчото на Хари излезе от хола бързо и шумно, а мустаците му се развяваха както винаги, когато той беше развълнуван. Той побърза напред да помогне на леля Петуния да пренесе Дъдли, който не можеше да стои на краката си, през прага, докато внимаваше да не стъпи в локвата повръщано.
- Той е болен, Върнън!
- Какво има, сине? Какво стана? Г-жа Полкис ли ти даде нещо чуждестранно за чая?
- Защо целият си в кал, миличък? На земята ли си лежал?
- Чакай – не си бил нападнат, нали, синко?
Леля Петуния изпищя.
- Извикай полицията, Върнън! Извикай полицията! Дъди, миличък, говори на мама! Какво ти направиха?
В цялата бъркотия никой не изглеждаше да е забелязал Хари, което го устройваше перфектно. Той се шмугна вътре точно преди вуйчо Върнън да трясне вратата и, докато семейство Дърсли шумно отиваха през хола до кухнята, Хари се придвижи внимателно и тихо до стълбите.
- Кой го направи, сине? Кажи ни имена. Ще ги хванем, не се притеснявай.
- Шшшт! Той се опитва да каже нещо, Върнън! Какво е, Дъди! Кажи на мама!
Кракът на Хари беше на първата стълба, когато той чу гласа на Дъдли.
- Той.
Хари замръзна с един крак на стълбата, лицето му се изви, подготвено за експлозията.
- МОМЧЕ! ЕЛА ТУК!
Със смесени чувства на ужас и гняв, Хари бавно премести крака си от стълбата и се обърна към семейство Дърсли.
Идеално чистата кухня имаше несъответстващ на тъмнината отвън блясък. Леля Петуния придружи Дъдли до един стол, той беше все още зеленикав и с вид на мида. Вуйчо Върнън стоеше пред мястото за изцеждане, гледайки Хари през малките си, тесни очи.
- Какво си направил на сина ми? – каза той в заплашителен тон.
- Нищо – каза Хари, знаейки много добре, че вуйчо Върнън няма да му повярва.
- Какво ти направи, Дъди? – каза леля Петуния с треперещ глас, бършейки повръщано от коженото яке на Дъдли. – Беше ли – беше ли ти-знаеш-какво, миличък? Той използва ли – неговото нещо?
Бавно и нервно, Дъдли кимна.
- Не го направих! – каза Хари остро, когато леля Петуния изпищя, а вуйчо Върнън вдигна юмруци. – Не му направих нищо, не бях аз, бяха -
Но точно в този момент кряскаща сова се вмъкна през кухненския прозорец. Почти пропускайки горната част на главата на вуйчо Върнън, тя полетя из кухнята, пусна големият пергаментов плик, който носеше в човката си, в краката на Хари, обърна се грациозно, като перата й почти достигаха върха на хладилника, след това излезе навън и полетя през градината.
- СОВИ! – изрева вуйчо Върнън, вената в слепоочието му пулсираше гневно, когато той затръшна кухненския прозорец. – ПАК СОВИ! НЯМА ДА ИМА ПОВЕЧЕ СОВИ В МОЯТА КЪЩА!
Но Хари вече отваряше плика и дърпаше писмото вътре, а сърцето му се намираше някъде около Адамовата му ябълка.
Драги г-н Потър,
Получихме информация, че сте направили Patronus Charm в девет часа и двадесет и три минути тази вечер в околност, обитавана от мъгъли и в присъствието на мъгъл.
Сериозността на тази част от Decree for the Reasonable Restriction of Underage Sorcery е в резултат на Вашето изключване от училището за магия и вълшебство “Хогуортс”. Служители на министерството ще бъдат на Вашето място скоро, за да унищожат магическата Ви пръчка.
След като Вие вече сте получавали официално предупреждение за предишно провинение от Section 13 от International Confederation of Warlocks' Statute of Secrecy, ние трябва да Ви информираме, че присъствието Ви е желателно на прослушване в Министерството на магията в 9 сутринта на дванадесети август.
Надяваме се, че сте добре,
Искрено Ваша,
Мафалда Хопкърк
Improper Use of Magic Office
Министерство на магията
Хари прочете писмото два пъти. Той неясно съзнаваше говоренето на вуйчо Върнън и леля Петуния. В главата му всичко беше замръзнало и сковано. Един факт беше пронизал съзнанието му като парализираща стрела. Той беше изключен от Хогуортс. Той никога нямаше да се върне.
Той погледна към семейство Дърсли. Вуйчо Върнън беше станал почти лилав, крещеше с все още вдигнати юмруци; леля Петуния беше прегърнала Дъдли, който се опитваше да повърне отново.
Временно скованият мозък на Хари се беше пробудил. Служители на министерството ще бъдат на Вашето място скоро, за да унищожат магическата Ви пръчка. Имаше само една възможност. Той трябва да избяга – сега. Къде щеше да отиде, Хари не знаеше, но той беше сигурен за едно нещо: в Хогуортс или извън него, той се нуждаеше от пръчката си. В мечтана сцена, той извади пръчката си и се обърна да напусне кухнята.
- Къде си мислиш, че отиваш? – изрева вуйчо Върнън. Когато Хари не отговори, той прекоси кухнята, за да препречи пътя към коридора. – Не съм свършил с теб, момче!
- Махни се от пътя – каза Хари тихо.
- Ще останеш тук и ще обясниш как синът ми –
- Ако не се махнеш от пътя, ще те прокълна – каза Хари, вдигайки пръчката си.
- Не можеш да използваш това върху мен – изръмжа вуйчо Върнън – Знам, че не ти е разрешено да го използваш извън лудницата, която наричаш училище!
- Лудницата ме изключи – каза Хари. – Затова мога да правя каквото ми харесва. Имаш три секунди. Едно – две –
Силно пукване изпълни кухнята. Леля Петуния изкрещя, вуйчо Върнън изръмжа недоволно, но за трети път тази нощ Хари търсеше източникът на обезпокоение, което не беше направил. Той веднага го забеляза: зашеметена и разрошена сова седеше на кухненския праг, току-що сблъскала се със затворения прозорец
Хари не обърна внимание на тревожния вик на вуйчо Върнън: СОВИ!, прекоси стаята бързо и отвори прозореца. Совата подаде крака си, за който беше завързано малко парче пергамент, и излетя веднага, щом като Хари взе писмото. С треперещи ръце, Хари разгъна второто съобщение, което беше написано много бързо и с петна от черно мастило.
Хари –
Дъмбълдор току-що пристигна в Министерството и се опитва да оправи нещата. НЕ НАПУСКАЙ КЪЩАТА НА ЛЕЛЯ СИ И ВУЙЧО СИ. НЕ ПРАВИ ПОВЕЧЕ МАГИЯ. НЕ ПРЕДАВАЙ ПРЪЧКАТА СИ.
Артър Уизли
Дъмбълдор се опитвал да оправи нещата. . .какво значеше това? Колко сила има Дъмбълдор, за да се наложи над Министерството на магията? Имаше ли шанс той да може да бъде върнат в Хогуортс? Лъч на надежда започна да нараства в Хари, почти веднага удавен в паника – как той трябваше да откаже да предаде пръчката без да направи магия? Той трябваше да се бие със служители на Министерството и ако го направи, ще има късмет да избяга от Азкабан, да оставим изключването.
Съзнанието му се надбягваше. . .той може да избяга и да рискува да бъде хванат от Министерството, или да остане и да ги изчака да го намерят тук. Той беше изкушен много повече от първия начин, но той знаеше, че г-н Уизли знае най-доброто за него. . .и все пак, преди Дъмбълдор е оправял и по-лоши неща.
- Добре – каза Хари – Промених си решението, ще остана.
Той се хвърли върху кухненската маса и погледна Дъдли и леля Петуния. Семейство Дърсли изглеждаха поразени от внезапната смяна на решението му. Леля Петуния погледна отчаяно към вуйчо Върнън. Вената в лилавото му слепоочие туптеше по-лошо от всякога.
- От кого са всички тези сови, по дяволите? – изръмжа той.
- Първата беше от Министерството на магията, изключват ме – каза Хари спокойно. Той наостри уши, за да чуе всеки шум навън, в случай, че служители на Министерството се доближават, и беше по-лесно и по-тихо да се отговаря на въпросите на вуйчо Върнън, отколкото той да започне да реве и ръмжи. – Втората беше от бащата на приятелят ми, Рон, който работи в Министерството.
- Министерство на магията? – извика вуйчо Върнън – Хора като теб в правителство? О, това обяснява всичко, всичко, няма за какво да се чудим, че страната отива по дяволите.
Когато Хари не отговори, вуйчо Върнън се загледа в него, след това извика – И защо си изключен?
- Защото направих магия.
- АХА! – изръмжа вуйчо Върнън, удряйки юмрука си по хладилника, който се отвори и няколко от ниско калоричните сладкиши на Дъдли се отвориха и разпиляха по пода. – Значи си го признаваш! Какво направи на Дъдли?
- Нищо – каза Хари, малко по-неспокойно – Това не бях аз –
- Беше – промълви Дъдли неочаквано, и вуйчо Върнън и леля Петуния веднага направиха знаци на Хари да млъкне, докато и двамата се доближиха до Дъдли
- Давай, сине – каза вуйчо Върнън – какво ти направи?
- Кажи ни, миличък – каза леля Петуния.
- Насочи пръчката си към мен – измънка Дъдли
- Да, насочих я, но не използвах – започна Хари – но –
- МЛЪКНИ! – изръмжаха вуйчо Върнън и леля Петуния заедно.
- Продължи, синко – повтори вуйчо Върнън, мустаците му се вееха бясно.
- Всичко стана тъмно – каза Дъдли дрезгаво, треперейки – Всичко тъмно. И после чух. . .разни неща. В г-главата ми.
Вуйчо Върнън и леля Петуния си размениха погледи с неподправен ужас. Ако най-нелюбимото им нещо в света беше магия – тясно следвано от съседи, които мамят повече от тях – хора, които чуват гласове, бяха определено в последните десет. Те очевидно си помислиха, че Дъдли си е загубил ума.
- Какви неща чу, сладичкият ми? – пое си въздух леля Петуния, пребледняла и със сълзи на очи.
Но изглежда Дъдли не можеше да каже. Той потрепери отново и поклати голямата си руса глава, и въпреки чувството на вцепенен ужас, което се беше установило в Хари от пристигането на първата сова, той почувства голямо любопитство. Дименторите караха хората да си спомнят най-лошите моменти в живота им. Какво можеше разглезеният, нахален побойник Дъдли да бъде накаран да чуе?
- Как падна, сине? – каза вуйчо Върнън в неестествено тих глас, тонът на който би могъл да използва само ако е до леглото на тежко болен човек
- Спънах се. – каза Дъдли, треперейки – И после –
Той посочи към масивният си гръден кош. Хари разбра. Дъдли си спомняше студът, който изпълваше дробовете ти, когато надеждата и щастието бяха изсмукани от теб.
- Ужасно – проплака Дъдли – Студено. Наистина студено.
- Добре – каза вуйчо Върнън с глас, в който се усещаше насилено спокойствие, докато леля Петуния развълнувано сложи ръка на челото на Дъдли, за да му провери температурата – Какво стана после, Дъди?
- Почувствах се. . .почувствах се. . .почувствах се. . .като. . .като. . .
- Като че ли никога повече няма да бъдеш щастлив – помогна Хари
- Да – прошепна Дъдли, още треперейки.
- Така! – каза вуйчо Върнън с глас, върнат на пълната си сила, докато се изправяше – Ти си сложил някакво заклинание на сина ми, за да чува гласове и да вярва, че е – е обречен на нещастие, или нещо такова, нали?
- Колко пъти да ти казвам? – каза Хари, а гнева и гласа му се повишиха – Не бях аз! Бяха двойка диментори!
- Двойка – какво е това?
- Ди – мен – то – ри – каза Хари бавно и ясно. – Два от тях.
- И какво, по дяволите, са диментори?
- Те пазят магьосническия затвор, Азкабан – каза леля Петуния.
Две секунди звънтяща тишина последваха тези думи преди леля Петуния да плесне с ръка устата си, като че ли е казала ужасно проклятие. Вуйчо Върнън я изследваше с очи. Мозъкът на Хари се заплете. Г-жа Фиг беше едно нещо – но леля Петуния?
- Как го узна? – попита той, зашеметен
Sometimes I
need to remember just to breathe
продължение
Леля Петуния изглеждаше доста ужасена от себе си. Тя хвърли поглед на уплашеното изражение на чичо Върнън и постави ръката си ,закривайки конските си зъби.
-Чух-това ужасно момче-да й казва за тях преди години- каза тя нервно.
-Ако имате предвид баща ми и майка ми, защо не използвате имената им?-каза високо Хари, но леля Петуния го пренебрегна. Тя изглеждаше ужасно смутена.
Хари беше шокиран. Освен преди година по времето на едно избухване, когато леля Петуния бе нарекла майка му чудачка, той никога не я бе чувал да споменава сестра си. Той се смая, че тя бе запомнила това късче информация за магьосническия свят толкова дълго при всички усилия, които бе полагала да се прави, че същият не съществува.
Чичо Върнън отвори устата си, затвори я отново, отвори я още веднъж, затвори я, очевидно опитвайки се да си спомни как да говори, отвори я за трети път и изграчи: “Така-така-те-те-действително съществуват-то-това-е-грешка”
Леля Петуния кимна.
Чичо Върнън погледна от леля Петуния към Дъдли, после към Хари , надявайки се някой от тях да извика: “Първоаприлска шега!” . Когато никой не го направи, той отново отвори устата си, но беше освободен от усилието да намери повече думи от пристигането на трета сова за вечерта. Тя тупна върху все още отворения прозорец като пухкаво гюле и се приземи с тропот върху кухненската маса , карайки тримата Дърсли да подскочат от ужас. Хари скъса официално-изглеждащия плик от човката на совата , след което тя излетя в нощта.
“Достатъчно-сови”-измърмори объркано чичо Върнън , приближи до прозореца и го затръшна отново.
“Уважаеми господин Потър,
Във връзка с пристигналото ни преди двадесет и две минути писмо , Министерство на Магията промени решението си да унищожи магическата ви пръчка. Можете да задържите пръчката си до дисциплинарното ви изслушване на 12-ти август от Министерството на Магията, когато ще бъде взето и окончателно решение.
Взимайки под внимание съветите на директора на училището за магия Хогуортс ,
Министерството се съгласи, че въпросът за вашето изключване ще се реши също тогава. Преди това трябва да се съгласите да се въздържате от други подобни действия.
С най-добри пожелания,
Искрено ваша
Мафалда Хопкърк
Министерство на Магията”
Хари прочете три пъти писмото, невярвайки на късмета си. Камък му падна от сърцето от отлагането на развръзката. Той се надяваше, че при изслушването му на 12-ти август нещата ще се обърнат в негова полза.
“Е?”-каза чичо Върнън , връщайки Хари към обичайната му действителност. “Сега какво? Издадоха ли ти някаква присъда? Често ли прибягвате до смъртно наказание?” –изрече той като послеслов с надежда.
“Ще трябва да се явя на изслушване”-каза Хари.
“И ще ти издадат присъдата там?”
“Така предполагам.”
“Не мога да ти дам надежда тогава”-изрече гадно чичо Върнън.
“Добре, ако това е всичко”-каза Хари и тръгна да си ходи. Предпочиташе да остане сам, да помисли, може би да изпрати писмо до Рон, Хърмаяни или Сириус.
“НЕ, ТОВА НЕ Е ВСИЧКО”- кресна чичо Върнън.-“СЯДАЙ ОБРАТНО.”
“Какво още?”- попита Хари нетърпеливо.
“ДЪДЛИ!”-изрева чичо Върнън.”Искам да зная какво се случи със сина ми!”
“ДОБРЕ!”-кресна Хари и от пръчката му излязоха няколко червени и златни искри. Тримата Дърсли се разтрепериха от ужас.
“Дъдли и аз бяхме на края на алеята между Магнолия роуд и Уистерия Уолк.”-заговори бързо Хари, опитвайки се да се овладее. –“Дърсли се опита да се държи нахално с мен, аз извадих пръчката си, но не я използвах. Тогава се появиха двама Диментори...”
“Но какво представляват Дименторите?”-попита разярено чичо Върнън.-“Какво ПРАВЯТ те?”
“Казах ви- те изсмукват всичкото щастие от вас”-каза Хари,- “и ако получат този шанс, ви целуват.”
“Целуват ви?”-каза чичо Върнън , очите му примигнаха.-“Целуват ви?”
“Така наричат изсмукването на душата от тялото ви”.
Леля Петуния издаде слаб вик.
“Неговата душа? Те не могат да му я вземат- той все още я има.”
Тя сграбчи Дъдли за раменете и го разтърси,проверявайки дали душата му е някъде там вътре.
“Разбира се, че не са получили душата му, щяхте да знаете, ако това се беше случило.”-каза Хари, вбесен.
“Ще им дадеш да разберат, нали, синко?”-каза високо чичо Върнън с изражението на човек, опитващ се да поддържа разговор на границата на своето разбиране. –“Давайки им един добър урок, нали?”
“Не можете да дадете на Диментор един добър урок “- каза Хари през стиснати зъби.
“Защо тогава той е добре?”-изфуча чичо Върнън.-“Защо тогава не е целият празен?”
“Защото аз използвах магията Патронус.”
ФШЪЪТ! С тропот, бръмчене на крила и лек облак прах , четвърта сова влезе право през кухненската камина.
“ЗА БОГА!” –изкрещя чичо Върнън, опъвайки големи кичури от мустаците си, нещо, което не бе правил дълго време. “НЯМА ДА ДОПУСНА ТЕЗИ СОВИ ТУК, НЕ ИСКАМ ДА ТОЛЕРИРАМ ТОВА, КАЗВАМ ТИ!”
Ще спечеля медала за лош английски, ама...
Be!
-Чух-това ужасно момче-да й казва за тях преди години- каза тя нервно.
-Ако имате предвид баща ми и майка ми, защо не използвате имената им?-каза високо Хари, но леля Петуния го пренебрегна. Тя изглеждаше ужасно смутена.
Хари беше шокиран. Освен преди година по времето на едно избухване, когато леля Петуния бе нарекла майка му чудачка, той никога не я бе чувал да споменава сестра си. Той се смая, че тя бе запомнила това късче информация за магьосническия свят толкова дълго при всички усилия, които бе полагала да се прави, че същият не съществува.
Чичо Върнън отвори устата си, затвори я отново, отвори я още веднъж, затвори я, очевидно опитвайки се да си спомни как да говори, отвори я за трети път и изграчи: “Така-така-те-те-действително съществуват-то-това-е-грешка”
Леля Петуния кимна.
Чичо Върнън погледна от леля Петуния към Дъдли, после към Хари , надявайки се някой от тях да извика: “Първоаприлска шега!” . Когато никой не го направи, той отново отвори устата си, но беше освободен от усилието да намери повече думи от пристигането на трета сова за вечерта. Тя тупна върху все още отворения прозорец като пухкаво гюле и се приземи с тропот върху кухненската маса , карайки тримата Дърсли да подскочат от ужас. Хари скъса официално-изглеждащия плик от човката на совата , след което тя излетя в нощта.
“Достатъчно-сови”-измърмори объркано чичо Върнън , приближи до прозореца и го затръшна отново.
“Уважаеми господин Потър,
Във връзка с пристигналото ни преди двадесет и две минути писмо , Министерство на Магията промени решението си да унищожи магическата ви пръчка. Можете да задържите пръчката си до дисциплинарното ви изслушване на 12-ти август от Министерството на Магията, когато ще бъде взето и окончателно решение.
Взимайки под внимание съветите на директора на училището за магия Хогуортс ,
Министерството се съгласи, че въпросът за вашето изключване ще се реши също тогава. Преди това трябва да се съгласите да се въздържате от други подобни действия.
С най-добри пожелания,
Искрено ваша
Мафалда Хопкърк
Министерство на Магията”
Хари прочете три пъти писмото, невярвайки на късмета си. Камък му падна от сърцето от отлагането на развръзката. Той се надяваше, че при изслушването му на 12-ти август нещата ще се обърнат в негова полза.
“Е?”-каза чичо Върнън , връщайки Хари към обичайната му действителност. “Сега какво? Издадоха ли ти някаква присъда? Често ли прибягвате до смъртно наказание?” –изрече той като послеслов с надежда.
“Ще трябва да се явя на изслушване”-каза Хари.
“И ще ти издадат присъдата там?”
“Така предполагам.”
“Не мога да ти дам надежда тогава”-изрече гадно чичо Върнън.
“Добре, ако това е всичко”-каза Хари и тръгна да си ходи. Предпочиташе да остане сам, да помисли, може би да изпрати писмо до Рон, Хърмаяни или Сириус.
“НЕ, ТОВА НЕ Е ВСИЧКО”- кресна чичо Върнън.-“СЯДАЙ ОБРАТНО.”
“Какво още?”- попита Хари нетърпеливо.
“ДЪДЛИ!”-изрева чичо Върнън.”Искам да зная какво се случи със сина ми!”
“ДОБРЕ!”-кресна Хари и от пръчката му излязоха няколко червени и златни искри. Тримата Дърсли се разтрепериха от ужас.
“Дъдли и аз бяхме на края на алеята между Магнолия роуд и Уистерия Уолк.”-заговори бързо Хари, опитвайки се да се овладее. –“Дърсли се опита да се държи нахално с мен, аз извадих пръчката си, но не я използвах. Тогава се появиха двама Диментори...”
“Но какво представляват Дименторите?”-попита разярено чичо Върнън.-“Какво ПРАВЯТ те?”
“Казах ви- те изсмукват всичкото щастие от вас”-каза Хари,- “и ако получат този шанс, ви целуват.”
“Целуват ви?”-каза чичо Върнън , очите му примигнаха.-“Целуват ви?”
“Така наричат изсмукването на душата от тялото ви”.
Леля Петуния издаде слаб вик.
“Неговата душа? Те не могат да му я вземат- той все още я има.”
Тя сграбчи Дъдли за раменете и го разтърси,проверявайки дали душата му е някъде там вътре.
“Разбира се, че не са получили душата му, щяхте да знаете, ако това се беше случило.”-каза Хари, вбесен.
“Ще им дадеш да разберат, нали, синко?”-каза високо чичо Върнън с изражението на човек, опитващ се да поддържа разговор на границата на своето разбиране. –“Давайки им един добър урок, нали?”
“Не можете да дадете на Диментор един добър урок “- каза Хари през стиснати зъби.
“Защо тогава той е добре?”-изфуча чичо Върнън.-“Защо тогава не е целият празен?”
“Защото аз използвах магията Патронус.”
ФШЪЪТ! С тропот, бръмчене на крила и лек облак прах , четвърта сова влезе право през кухненската камина.
“ЗА БОГА!” –изкрещя чичо Върнън, опъвайки големи кичури от мустаците си, нещо, което не бе правил дълго време. “НЯМА ДА ДОПУСНА ТЕЗИ СОВИ ТУК, НЕ ИСКАМ ДА ТОЛЕРИРАМ ТОВА, КАЗВАМ ТИ!”
Ще спечеля медала за лош английски, ама...
Be!
Re: продължение
niamah vreme da preveda pove4e.
Но Хари вече беше взел писмото то крака на совата.Хари до такава степен беше убеден,че това писмо е от Дъмбълдор,обяснявайки всичко-дименторите,госпожа Фиг,какво ще направи Министерството,как той,Дъмбълдор,възнамерява да оправи всичко,че за първи път в живота си беше разочарован да види почерка на Сириус.Игнорирайки коментара на вуйчо Върнън относно совите и притваряйки очите си срещу втория облак от прах,който последната сова остави след като излетя през комина,Хари прочете писмото на Сириус.
Артър току-що ни каза какво е станало.Каквото и да правиш,не напускай къщата отново.
Хари реши,че това е доста незадоволителен отговор за всичко,което стана тази вечер,че той обърна пергамента от другата страна,за да прочете останалата част от писмото,но такава нямаше.
И сега гневът му отново се надигаше.Никой ли нямаше да му каже “браво” за това че е отблъснал два диментора сам,без чужда помощ?И господин Уизли и Сириус се държаха така сякаш се е държал зле и пестяха думите си докато установят колко вреди са нанесени.
-Ято от сови,което прелита праз прозореца ми.Няма да стане ,момче,няма…
-Не мога да спра совите да идват,-озъби се Хари,смачквайки писмото на Сириус в юмрука си.
-Искам истината за това какво стана тази вечер!-изрева вуйчо Върнън.-Ако са били димендери,кой нарани Дъдли,защо си изключен?Ти си направил ти-знаеш-какво,сам си го призна!
Хари си пое въздух дълбоко и спокойно.Главата отново започваше да го боли.Повече от всичко искаше да се махне от кухнята и да се отърве от Дърсли.
-Направих магията за покровител,за да се освободя от дименторите.-каза той,опитвайки се да остане спокоен-Това е единственото нещо,което действа срещу тях.
-Но какво правят тези диментоиди в Литъл Уингинг?-попита вуйчо Върнън грубо.
-Не мога да ти кажа.-каза Хари изморено-Нямам представа.
Главата му се блъскаше под ивицата ослепителна светлина.Гневът му си отиваше.Той се почувства изтощен.И тримата Дърсли го гледаха.
-Ти.-каза вуйчо Върнън силно-Това трябва да има нещо общо с теб,момче,знам го.Поради каква друга причина ще се появят тук?Поради каква друга причина ще се появят точно на алеята.Ти сигурно си единственият…едиснтвеният…-той не можа да каже думата “магьосник”-Единствения ти-знаеш-какво в радиус от мили.
-Не знам защо бяха тук.
Но думите на вуйчо Върнън,върнаха изтощения мозък на Хари в действие.Защо бяха дошли дименторите в Литъл Уингинг?Беше ли съвпадение,че бяха на алеята,където беше Хари?Дали бяха изпратени?Дали Министерството на магията беше изгубило контрол върху дименторите?Дали бяха напуснали Азкабан и се бяха присъединили към Волдемор,както беше предположил Дъмбълдор?
-Тези димембри пазят някакъв странен затвор?-попита вуйчо Върнън,опитвайки се да следи мислите на Хари.
-Да-каза Хари.
Само ако можеше главата му да престане да го боли,само ако можеше да излезе от кухнята и да отиде в тъмната си стая и да помисли…
-Охо!Идват да те арестуват!-каза вуйчо Върнън с триумфалното изражение на човек,който е достигнал до неопровержимо заключение.-Това е,нали,момче? Нарушил си някой закон!
-Разбира се,че не съм-каза Хари,клатейки главата си,все едно да прогони муха от нея.
-Тогава защо…
-Той ги е изпратил,-каза Хари тихо,повече на себе си,отколкото на вуйчо Върнън.
-Какво е това?Кой ги е изпратил?
-Лорд Волдемор-каза Хари.
Той показа слабо колко странно беше това,че Дърсли се сепват,потрепват и грачат всеки път когато чуят дума като “магьосник”,”магия” или “пръчка”,могат да чуят името на най-злия магьосник за всички времена без дори да трепнат.
-Лорд…продължи натам
me6dy drygoto niakoi znae li kak se preve6da dymata peck
You better lose yourself in the music
Но Хари вече беше взел писмото то крака на совата.Хари до такава степен беше убеден,че това писмо е от Дъмбълдор,обяснявайки всичко-дименторите,госпожа Фиг,какво ще направи Министерството,как той,Дъмбълдор,възнамерява да оправи всичко,че за първи път в живота си беше разочарован да види почерка на Сириус.Игнорирайки коментара на вуйчо Върнън относно совите и притваряйки очите си срещу втория облак от прах,който последната сова остави след като излетя през комина,Хари прочете писмото на Сириус.
Артър току-що ни каза какво е станало.Каквото и да правиш,не напускай къщата отново.
Хари реши,че това е доста незадоволителен отговор за всичко,което стана тази вечер,че той обърна пергамента от другата страна,за да прочете останалата част от писмото,но такава нямаше.
И сега гневът му отново се надигаше.Никой ли нямаше да му каже “браво” за това че е отблъснал два диментора сам,без чужда помощ?И господин Уизли и Сириус се държаха така сякаш се е държал зле и пестяха думите си докато установят колко вреди са нанесени.
-Ято от сови,което прелита праз прозореца ми.Няма да стане ,момче,няма…
-Не мога да спра совите да идват,-озъби се Хари,смачквайки писмото на Сириус в юмрука си.
-Искам истината за това какво стана тази вечер!-изрева вуйчо Върнън.-Ако са били димендери,кой нарани Дъдли,защо си изключен?Ти си направил ти-знаеш-какво,сам си го призна!
Хари си пое въздух дълбоко и спокойно.Главата отново започваше да го боли.Повече от всичко искаше да се махне от кухнята и да се отърве от Дърсли.
-Направих магията за покровител,за да се освободя от дименторите.-каза той,опитвайки се да остане спокоен-Това е единственото нещо,което действа срещу тях.
-Но какво правят тези диментоиди в Литъл Уингинг?-попита вуйчо Върнън грубо.
-Не мога да ти кажа.-каза Хари изморено-Нямам представа.
Главата му се блъскаше под ивицата ослепителна светлина.Гневът му си отиваше.Той се почувства изтощен.И тримата Дърсли го гледаха.
-Ти.-каза вуйчо Върнън силно-Това трябва да има нещо общо с теб,момче,знам го.Поради каква друга причина ще се появят тук?Поради каква друга причина ще се появят точно на алеята.Ти сигурно си единственият…едиснтвеният…-той не можа да каже думата “магьосник”-Единствения ти-знаеш-какво в радиус от мили.
-Не знам защо бяха тук.
Но думите на вуйчо Върнън,върнаха изтощения мозък на Хари в действие.Защо бяха дошли дименторите в Литъл Уингинг?Беше ли съвпадение,че бяха на алеята,където беше Хари?Дали бяха изпратени?Дали Министерството на магията беше изгубило контрол върху дименторите?Дали бяха напуснали Азкабан и се бяха присъединили към Волдемор,както беше предположил Дъмбълдор?
-Тези димембри пазят някакъв странен затвор?-попита вуйчо Върнън,опитвайки се да следи мислите на Хари.
-Да-каза Хари.
Само ако можеше главата му да престане да го боли,само ако можеше да излезе от кухнята и да отиде в тъмната си стая и да помисли…
-Охо!Идват да те арестуват!-каза вуйчо Върнън с триумфалното изражение на човек,който е достигнал до неопровержимо заключение.-Това е,нали,момче? Нарушил си някой закон!
-Разбира се,че не съм-каза Хари,клатейки главата си,все едно да прогони муха от нея.
-Тогава защо…
-Той ги е изпратил,-каза Хари тихо,повече на себе си,отколкото на вуйчо Върнън.
-Какво е това?Кой ги е изпратил?
-Лорд Волдемор-каза Хари.
Той показа слабо колко странно беше това,че Дърсли се сепват,потрепват и грачат всеки път когато чуят дума като “магьосник”,”магия” или “пръчка”,могат да чуят името на най-злия магьосник за всички времена без дори да трепнат.
-Лорд…продължи натам
me6dy drygoto niakoi znae li kak se preve6da dymata peck
You better lose yourself in the music
в отговор на deisi_girl
#12
Re: продължение
От името на всички, невладеещи английски, благодаря на онези, които си правят труд да превеждат.
Ако са ученици или студенти, им пожелавам много приятна ваканция и всичко друго добро (вкл. супергаджета).
Ако са ученици или студенти, им пожелавам много приятна ваканция и всичко друго добро (вкл. супергаджета).
в отговор на deisi_girl
#13
Re: продължение
“Охо! Те идват да те арестуват! “-възкликна чичо Върнън с триумфалното изражение на човек, видял неочаквана развръзка. –“Нали така, момче? Нарушил си закона, нали?”
“Разбира се, че не съм!”-каза Хари, усещайки как мислите в главата му препускат.
“Тогава защо-?”
“Той би трябвало да ги е изпратил”-каза тихо Хари, повече на себе си, отколкото на чичо Върнън.
“Какво е това? Кой би трябвало да ги е изпратил?”
“Лорд Волдемор”-отвърна Хари.
Той отбеляза колко странно е това, че семейство Дърсли , които трепереха от ужас само при споменаването на думи като “магьосник”, “магия” или “пръчка” , могат да чуят името на най-злият магьосник на всички времена, без да изпитат страх.
“Господи!”- каза чичо Върнън, лицето му се сбръчка, а свинските му очички придобиха разбиращо изражение.-“Чувал съм това име...това беше този, който-“
“Уби моите родители, да”-каза глухо Хари.
“Но той е мъртъв”-каза чичо Върнън нетърпеливо, без ни най-малък знак, че убийството на родителите на Хари е болезнена тема.- “Великанът също го каза. Той е мъртъв.”
“Той се върна”-каза тежко Хари.
Чувстваше се много особено, седейки в хирургически чистата кухня на леля Петуния, между хладилника и телевизора, говорейки спокойно за Лорд Волдемор с чичо Върнън. Пристигането на Дименторите в Литъл Уайнджинг изглежда бе разрушило голямата невидима стена , която разделяше немагическия свят на Привит Драйв ог другия. Двата живота на Хари някак си се претопиха и всичко се обърна надолу с главата: Дърсли искаха подробности за магьосническия свят ; и госпожа Фиг познаваше Албус Дъмбълдор; Дименторите се рееха около Литъл Уайнджинг; и той самият никога може би нямаше да се върне в Хогуортс. Главата го болеше все по-силно.
“Върна се?”-прошепна леля Петуния.
Тя гледаше Хари сякаш го виждаше за първи път. И за пръв път в живота си Хари почувства леля Петуния като сестра на своята майка. Той не можеше да обясни защо това чувство му въздейства толкова силно в този момент. Всичко, което знаеше ,че не е единственият човек в стаята който осъзнава какво означава завръщането на Волдемор. Леля Петуния никога през живота си не бе изглеждала така. Нейните големи, бледи очи /толкова различни от тези на сестра й/ не се свиваха в гняв или неодобрение , те бяха разширени и уплашени. Бясната претенция, че леля Петуния ръководи целия живот на Хари , -че няма нито магически свят, нито друг живот освен този, който Хари споделя с леля Петуния и чичо Върнън- всичко се сгромоляса.
“Да”-каза Хари, направо на леля Петуния .-“Той се върна преди един месец. Видях го.”
Ръцете й обхванаха масивните рамене на Дъдли и го притиснаха към себе си.
“Така”- каза чичо Върнън , местейки погледа си от Хари към жена си и обратно, изглеждайки зашеметен от безпрецедентното разбиране, което се бе получило между тях двамата. –“Така. Казваш, че този Лорд Волдемор се е върнал.”
“Да.”
“Същият, който е убил родителите ти.”
“Да.”
“И сега той е изпратил Димембърите по петите ти.”
“Така изглежда” –каза Хари.
“Ще видим”-каза чичо Върнън , поглеждайки ту пребледнялото лице на жена си, ту Хари. Изглеждаше сякаш ще се пръсне , червендалестото му лице се разплуваше пред очите на Хари. –“Ще трябва да се махнеш от тази къща, момче”
“Какво?”-каза Хари.
“Чу ме-ВЪН!”-прогърмя чичо Върнън и дори леля Петуния и Дъдли подскочиха. –“ВЪН! ВЪН! Трябваше да го направя преди години. Совите възприемаха мястото като почивен дом, пудингите експлоадираха , половината всекидневна бе унищожена, опашката на Дъдли, издуването на Мардж...ВЪН, ВЪН! Ти го направи! Ти си причината! Твоето пребиваване тук винаги криеше някаква примка , заплаха за жена ми и сина ми, донесе ни толкова много нещастия и беди. Правеше същото, което и безполезните си родители. ВЪН!”
Хари разбра, че е загазил. Писмата от Министерството, господин Уизли и Сириус бяха смачкани в лявата му ръка. “НЕ НАПУСКАЙ ТАЗИ КЪЩА, КАКВОТО И ДА СТАВА! НЕ НАПУСКАЙ КЪЩАТА НА ЛЕЛЯ СИ И ЧИЧО СИ!”
“Чу ме!”-каза чичо Върнън заставайки сега отпред, масивното му тяло се изпречи пред лицето на Хари.-“Махай се! Ти беше готов да напуснеш къщата преди половин час. Махай се и никога не пристъпвай повече прага ни! Не зная защо те приехме първия път, Мардж беше права, съжалихме те, че си сирак. Бяхме толкова дяволски мекушави, мислехме, че можем да ти помогнем да изкорениш от себе си това, да се върнеш към нормалния живот. Но през цялото време ти си бил прогнил и получих достатъчно- сови!”
Петата сова падна през комина толкова бързо, че се удари в пода преди отново да се издигне нагоре с висок крясък. Хари протегна ръката си да вземе писмото, което бе в ален плик, но то се издигна странно над главата му , летейки направо към леля Петуния , която изпищя и закри лицето си с ръце. Совата пусна писмото върху главата й и излетя обратно през комина.
Хари понечи да отвори писмото, но леля Петуния го отблъсна.
“Можеш да го отвориш, ако искаш”-каза Хари, -“Но така или иначе аз ще чуя какво пише вътре. Това е Конско. “
“Хайде да излезем, Петуния”-изкрещя чичо Върнън.-“Не го докосвай, може да е опасно.”
“То е адресирано до мен”-каза леля Петуния с тих глас.-“То е адресирано до мен , Върнън, виж ! “ Госпожа Петуния Дърсли, Кухнята, Номер Четири, Привит Драйв”.
Тя пое дълбоко въздух, ужасена. Червеният плик започна да пуши.
“Отвори го!”-извика Хари.-“Отвори го , така или иначе ще се случи!”
“Не!”
Ръката на леля Петуния затрепери. Тя започна нервно да се разхожда из кухнята, търсейки спасителен изход, но твърде късно- пликът избухна в пламъци. Леля Петуния изпищя.
Ужасен глас изпълни кухнята, оттеквайки и в най-отдалечените кътчета.
“Помни моето минало, Петуния!”
Леля Петуния изглеждаше сякаш ще припадне. Тя се строполи в стола близо до Дъдли, закрила лицето си с ръце. Продължението на плика се изпепели в мълчание.
“Какво е това?”-попита чичо Върнън- “Какво-аз не знам- Петуния?”
Леля Петуния не каза нищо. Дъдли гледаше майка си глупаво със зяпнала уста. Мълчанието изглеждаше зловещо. Хари наблюдаваше леля си , крайно озадачен, главата му пулсираше от болка.
“Петуния, скъпа?”-попита чичо Върнън плахо.-“П-Петуния?”
Тя вдигна глава, все още треперейки. Тя преглътна.
“Момчето-момчето ще остане, Върнън”-каза тя със слаб глас.
“К-Какво?”
“Той остава”-каза тя. Не погледна към Хари. Изправи се отново на крака.
“Той...но, Петуния...”
“Ако го изгоним, съседите ще говорят”-каза тя. Започна бързо да възвръща обичайния си тон, макар че все още изглеждаше бледа. –“Те ще задават много и неудобни въпроси като например къде е отишъл. Трябва да го задържим.”
Чичо Върнън изглеждаше като спукана гума.
“Но, Петуния, скъпа...”
Леля Петуния не му обърна внимания.Тя се обърна към Хари.
“Ще си стоиш в стаята”-каза тя.-“Няма да напускаш къщата. Сега си лягай.”
Хари не помръдна.
“От кого беше Конското?”
“Не задавай въпроси”-сопна се леля Петуния.
“Поддържаш ли връзка с магьосници?”
“Казах ти да си лягаш!”
“Какво означава това? Какво минало да не забравяш?”
”Отивай в леглото!”
“Как дойде-?”
“ЧУ ЛЕЛЯ СИ КАКВО ТИ КАЗВА. СЕГА СИ ЛЯГАЙ!”
край на 2 глава
Be!
“Разбира се, че не съм!”-каза Хари, усещайки как мислите в главата му препускат.
“Тогава защо-?”
“Той би трябвало да ги е изпратил”-каза тихо Хари, повече на себе си, отколкото на чичо Върнън.
“Какво е това? Кой би трябвало да ги е изпратил?”
“Лорд Волдемор”-отвърна Хари.
Той отбеляза колко странно е това, че семейство Дърсли , които трепереха от ужас само при споменаването на думи като “магьосник”, “магия” или “пръчка” , могат да чуят името на най-злият магьосник на всички времена, без да изпитат страх.
“Господи!”- каза чичо Върнън, лицето му се сбръчка, а свинските му очички придобиха разбиращо изражение.-“Чувал съм това име...това беше този, който-“
“Уби моите родители, да”-каза глухо Хари.
“Но той е мъртъв”-каза чичо Върнън нетърпеливо, без ни най-малък знак, че убийството на родителите на Хари е болезнена тема.- “Великанът също го каза. Той е мъртъв.”
“Той се върна”-каза тежко Хари.
Чувстваше се много особено, седейки в хирургически чистата кухня на леля Петуния, между хладилника и телевизора, говорейки спокойно за Лорд Волдемор с чичо Върнън. Пристигането на Дименторите в Литъл Уайнджинг изглежда бе разрушило голямата невидима стена , която разделяше немагическия свят на Привит Драйв ог другия. Двата живота на Хари някак си се претопиха и всичко се обърна надолу с главата: Дърсли искаха подробности за магьосническия свят ; и госпожа Фиг познаваше Албус Дъмбълдор; Дименторите се рееха около Литъл Уайнджинг; и той самият никога може би нямаше да се върне в Хогуортс. Главата го болеше все по-силно.
“Върна се?”-прошепна леля Петуния.
Тя гледаше Хари сякаш го виждаше за първи път. И за пръв път в живота си Хари почувства леля Петуния като сестра на своята майка. Той не можеше да обясни защо това чувство му въздейства толкова силно в този момент. Всичко, което знаеше ,че не е единственият човек в стаята който осъзнава какво означава завръщането на Волдемор. Леля Петуния никога през живота си не бе изглеждала така. Нейните големи, бледи очи /толкова различни от тези на сестра й/ не се свиваха в гняв или неодобрение , те бяха разширени и уплашени. Бясната претенция, че леля Петуния ръководи целия живот на Хари , -че няма нито магически свят, нито друг живот освен този, който Хари споделя с леля Петуния и чичо Върнън- всичко се сгромоляса.
“Да”-каза Хари, направо на леля Петуния .-“Той се върна преди един месец. Видях го.”
Ръцете й обхванаха масивните рамене на Дъдли и го притиснаха към себе си.
“Така”- каза чичо Върнън , местейки погледа си от Хари към жена си и обратно, изглеждайки зашеметен от безпрецедентното разбиране, което се бе получило между тях двамата. –“Така. Казваш, че този Лорд Волдемор се е върнал.”
“Да.”
“Същият, който е убил родителите ти.”
“Да.”
“И сега той е изпратил Димембърите по петите ти.”
“Така изглежда” –каза Хари.
“Ще видим”-каза чичо Върнън , поглеждайки ту пребледнялото лице на жена си, ту Хари. Изглеждаше сякаш ще се пръсне , червендалестото му лице се разплуваше пред очите на Хари. –“Ще трябва да се махнеш от тази къща, момче”
“Какво?”-каза Хари.
“Чу ме-ВЪН!”-прогърмя чичо Върнън и дори леля Петуния и Дъдли подскочиха. –“ВЪН! ВЪН! Трябваше да го направя преди години. Совите възприемаха мястото като почивен дом, пудингите експлоадираха , половината всекидневна бе унищожена, опашката на Дъдли, издуването на Мардж...ВЪН, ВЪН! Ти го направи! Ти си причината! Твоето пребиваване тук винаги криеше някаква примка , заплаха за жена ми и сина ми, донесе ни толкова много нещастия и беди. Правеше същото, което и безполезните си родители. ВЪН!”
Хари разбра, че е загазил. Писмата от Министерството, господин Уизли и Сириус бяха смачкани в лявата му ръка. “НЕ НАПУСКАЙ ТАЗИ КЪЩА, КАКВОТО И ДА СТАВА! НЕ НАПУСКАЙ КЪЩАТА НА ЛЕЛЯ СИ И ЧИЧО СИ!”
“Чу ме!”-каза чичо Върнън заставайки сега отпред, масивното му тяло се изпречи пред лицето на Хари.-“Махай се! Ти беше готов да напуснеш къщата преди половин час. Махай се и никога не пристъпвай повече прага ни! Не зная защо те приехме първия път, Мардж беше права, съжалихме те, че си сирак. Бяхме толкова дяволски мекушави, мислехме, че можем да ти помогнем да изкорениш от себе си това, да се върнеш към нормалния живот. Но през цялото време ти си бил прогнил и получих достатъчно- сови!”
Петата сова падна през комина толкова бързо, че се удари в пода преди отново да се издигне нагоре с висок крясък. Хари протегна ръката си да вземе писмото, което бе в ален плик, но то се издигна странно над главата му , летейки направо към леля Петуния , която изпищя и закри лицето си с ръце. Совата пусна писмото върху главата й и излетя обратно през комина.
Хари понечи да отвори писмото, но леля Петуния го отблъсна.
“Можеш да го отвориш, ако искаш”-каза Хари, -“Но така или иначе аз ще чуя какво пише вътре. Това е Конско. “
“Хайде да излезем, Петуния”-изкрещя чичо Върнън.-“Не го докосвай, може да е опасно.”
“То е адресирано до мен”-каза леля Петуния с тих глас.-“То е адресирано до мен , Върнън, виж ! “ Госпожа Петуния Дърсли, Кухнята, Номер Четири, Привит Драйв”.
Тя пое дълбоко въздух, ужасена. Червеният плик започна да пуши.
“Отвори го!”-извика Хари.-“Отвори го , така или иначе ще се случи!”
“Не!”
Ръката на леля Петуния затрепери. Тя започна нервно да се разхожда из кухнята, търсейки спасителен изход, но твърде късно- пликът избухна в пламъци. Леля Петуния изпищя.
Ужасен глас изпълни кухнята, оттеквайки и в най-отдалечените кътчета.
“Помни моето минало, Петуния!”
Леля Петуния изглеждаше сякаш ще припадне. Тя се строполи в стола близо до Дъдли, закрила лицето си с ръце. Продължението на плика се изпепели в мълчание.
“Какво е това?”-попита чичо Върнън- “Какво-аз не знам- Петуния?”
Леля Петуния не каза нищо. Дъдли гледаше майка си глупаво със зяпнала уста. Мълчанието изглеждаше зловещо. Хари наблюдаваше леля си , крайно озадачен, главата му пулсираше от болка.
“Петуния, скъпа?”-попита чичо Върнън плахо.-“П-Петуния?”
Тя вдигна глава, все още треперейки. Тя преглътна.
“Момчето-момчето ще остане, Върнън”-каза тя със слаб глас.
“К-Какво?”
“Той остава”-каза тя. Не погледна към Хари. Изправи се отново на крака.
“Той...но, Петуния...”
“Ако го изгоним, съседите ще говорят”-каза тя. Започна бързо да възвръща обичайния си тон, макар че все още изглеждаше бледа. –“Те ще задават много и неудобни въпроси като например къде е отишъл. Трябва да го задържим.”
Чичо Върнън изглеждаше като спукана гума.
“Но, Петуния, скъпа...”
Леля Петуния не му обърна внимания.Тя се обърна към Хари.
“Ще си стоиш в стаята”-каза тя.-“Няма да напускаш къщата. Сега си лягай.”
Хари не помръдна.
“От кого беше Конското?”
“Не задавай въпроси”-сопна се леля Петуния.
“Поддържаш ли връзка с магьосници?”
“Казах ти да си лягаш!”
“Какво означава това? Какво минало да не забравяш?”
”Отивай в леглото!”
“Как дойде-?”
“ЧУ ЛЕЛЯ СИ КАКВО ТИ КАЗВА. СЕГА СИ ЛЯГАЙ!”
край на 2 глава
Be!
Много ви разглезих аз вас...
ГЛАВА ТРЕТА
ПОВИШЕНА БДИТЕЛНОСТ
Току-що бях атакуван от диментори и мога да бъда изключен от Хогуортс. Бих искал да зная какво става и кога ще се махна от всичко това.
Хари копира тези думи на три парчета пергамент на бюрото в своята тъмна спалня. Той адресира първото до Сириус, второто-до Рон и третото до Хърмаяни. Неговата сова Хедуиг беше на лов, клетката й стоеше празна на бюрото му. Хари закрачи из стаята в очакване на завръщането й , главата му тежеше, мозъкът му беше твърде препълнен с мисли, за да заспи, дори и когато очите му се затваряха уморено. Гърбът го наболяваше от влаченето на Дъдли до къщи и две бучки на главата му , където прозорецът и Дъдли го бяха ударили ,бяха твърде болезнени.
Нагоре и надолу той крачеше из спалнята, пълен с гняв и усещане за безизходица, скърцайки със зъби и присвивайки юмруци, хвърляйки ядосан поглед към осеяното със звезди небе през прозореца. Дименторите му бяха изпратени, госпожа Фиг и Мъндънгус Флечър тайно го следяха, сетне отстраняването от Хогуортс и изслушването в Министерството на Магията –и все още никой не му казваше какво става.
И за какво, за какво, се отнасяше Конското? Чий глас оттекваше толкова зловещо в кухнята?
И защо той все още беше заточен тук без никаква информация? Защо всеки го третираше като някакво непослушно дете? Не прави повече магии, стой в къщи...
Той изрита училищния си куфар , но не уталожи гнева си. Само почувства остра болка в обувката си, за да я прибави към болките в останалата част на тялото си.
Тъкмо докуцука до прозореца, Хедуиг се извиси към тавана с леко шумолене на крилете си като малък дух.
“Крайно време беше!”-озъби се Хари докато тя се приземяваше леко върху клетката си. –“Можеш да сложиш това долу, имам работа за теб!”
Големите кръгли сиви очи на Хедуиг го гледаха укорително, докато държеше в човката си мъртва жаба.
“Ела тук”-каза Хари, навивайки три малки парчета пергамент и привързвайки ги към нейния крак. –“Отнеси това на Сириус, Рон и Хърмаяни и не се връщайки без техните дълги отговори. Не преставай да ги кълвеш докато не напишат достатъчно дълги отговори. Разбираш ли?”
Хедуиг избукука, все още с жабата в човката си.
“Тръгвай тогава”-каза Хари.
Тя направи това незабавно. Веднага след това Хари се строполи на леглото си облечен и се загледа към тъмния таван. Като допълнение на другите мизерни усещания се прибави и чувството за вина, че се бе държал грубо към Хедуиг, тя беше единственият му близък приятел на Привит Драйв Номер Четири. Щеше да се реваншира, когато тя се върне с отговори от Сириус , Рон и Хърмаяни.
Те би трябвало да отговорят бързо, не бе възможно да пренебрегнат нападение от Диментор. Вероятно ще се събуди утре с три дебели писма –пълни със симпатии и планове за неговото бързо преместване в The Burrow. И с това приятно чувство той заспа.
Be!
ПОВИШЕНА БДИТЕЛНОСТ
Току-що бях атакуван от диментори и мога да бъда изключен от Хогуортс. Бих искал да зная какво става и кога ще се махна от всичко това.
Хари копира тези думи на три парчета пергамент на бюрото в своята тъмна спалня. Той адресира първото до Сириус, второто-до Рон и третото до Хърмаяни. Неговата сова Хедуиг беше на лов, клетката й стоеше празна на бюрото му. Хари закрачи из стаята в очакване на завръщането й , главата му тежеше, мозъкът му беше твърде препълнен с мисли, за да заспи, дори и когато очите му се затваряха уморено. Гърбът го наболяваше от влаченето на Дъдли до къщи и две бучки на главата му , където прозорецът и Дъдли го бяха ударили ,бяха твърде болезнени.
Нагоре и надолу той крачеше из спалнята, пълен с гняв и усещане за безизходица, скърцайки със зъби и присвивайки юмруци, хвърляйки ядосан поглед към осеяното със звезди небе през прозореца. Дименторите му бяха изпратени, госпожа Фиг и Мъндънгус Флечър тайно го следяха, сетне отстраняването от Хогуортс и изслушването в Министерството на Магията –и все още никой не му казваше какво става.
И за какво, за какво, се отнасяше Конското? Чий глас оттекваше толкова зловещо в кухнята?
И защо той все още беше заточен тук без никаква информация? Защо всеки го третираше като някакво непослушно дете? Не прави повече магии, стой в къщи...
Той изрита училищния си куфар , но не уталожи гнева си. Само почувства остра болка в обувката си, за да я прибави към болките в останалата част на тялото си.
Тъкмо докуцука до прозореца, Хедуиг се извиси към тавана с леко шумолене на крилете си като малък дух.
“Крайно време беше!”-озъби се Хари докато тя се приземяваше леко върху клетката си. –“Можеш да сложиш това долу, имам работа за теб!”
Големите кръгли сиви очи на Хедуиг го гледаха укорително, докато държеше в човката си мъртва жаба.
“Ела тук”-каза Хари, навивайки три малки парчета пергамент и привързвайки ги към нейния крак. –“Отнеси това на Сириус, Рон и Хърмаяни и не се връщайки без техните дълги отговори. Не преставай да ги кълвеш докато не напишат достатъчно дълги отговори. Разбираш ли?”
Хедуиг избукука, все още с жабата в човката си.
“Тръгвай тогава”-каза Хари.
Тя направи това незабавно. Веднага след това Хари се строполи на леглото си облечен и се загледа към тъмния таван. Като допълнение на другите мизерни усещания се прибави и чувството за вина, че се бе държал грубо към Хедуиг, тя беше единственият му близък приятел на Привит Драйв Номер Четири. Щеше да се реваншира, когато тя се върне с отговори от Сириус , Рон и Хърмаяни.
Те би трябвало да отговорят бързо, не бе възможно да пренебрегнат нападение от Диментор. Вероятно ще се събуди утре с три дебели писма –пълни със симпатии и планове за неговото бързо преместване в The Burrow. И с това приятно чувство той заспа.
Be!
Абе, пуста краста...
Но Хедуиг не се върна следващата сутрин. Хари прекара деня в спалнята си ,напускайки я само за да отиде до банята. Три пъти дневно леля Петуния му носеше храна през процепа за котката, който вуйчо Върнън бе инсталирал преди три години. Всеки път Хари се опитваше да й зададе въпрос за Конското, но по-добре да беше задал тези въпроси на портиера, защото не получаваше никакви отговори. В друго отношение Дърсли се стараеха да не наближават спалнята му. Хари не виждаше мястото си в тяхната компания, освен да намери начин да го ядосат и да направи още някоя нелегална магия.
Така прекара три дена. Хари не можеше да си намери място, неспособен да прави каквото и да е било, през по-голямата част от времето си крачеше из спалнята, разярен на всички тях, че го бяха оставили в това положение, в пълна летаргия той можеше да лежи с часове на леглото, загледан в небето, мислейки мъчително за изслушването от Министерството.
А ако те се бяха съюзили срещу него? Какво, ако той беше изключен и неговата пръчка бе счупена наполовина? Какво щеше да прави, къде щеше да отиде? Не можеше да се върне и да живее непрекъснато при Дърсли, не познаваше и останалия свят, на който действително принадлежеше. Можеше да отиде в къщата на Сириус, както самият Сириус предлагаше преди година преди да бъде принуден да се укрива от Министерството? Щеше ли да бъде позволено на Хари да живее сам, след като той все още беше малолетен? Или къде ще бъде ще бъде решено отново от тях? Дали неговото нарушение на Международният Статут на Тайните щеше да доведе до изпращането му в Азкабан? Всички тези мисли измъчваха Хари и го караха да крачи неспокойно из стаята отново и отново.
На четвъртата нощ след заминаването на Хедуиг Хари лежеше в една от апатичните си фази , наблюдавайки тавана, измъченият му ум бе празен, когато вуйчо му отвори вратата на спалнята му. Хари бавно го погледна. Вуйчо Върнън носеше най-хубавия си костюм и изражение на огромно самодоволство.
“Излизаме”-каза той.
“Моля?”
“Ние-исках да кажа, леля ти, Дъдли и аз-излизаме.”
“Добре”-каза Хари тъпо, загледан в тавана.
“Не напускай стаята си докато ни няма.”
“Окей”.
“Ще заключа вратата ти.”
“Направи го.”
Вуйчо Върнън погледна Хари кръвнишки , видимо усъмнен в липсата на възражения, излезе и затръшна вратата след себе си.Хари чу превъртането на ключа и стъпките на вуйчо Върнън се чуха тежко надолу по стълбите. След няколко минути чу звука от запалването на колата и тръгването им.
Хари нямаше особено чувство от напускането на Дърсли. Той не правеше разлика дали те са в къщата или не. Той не можеше дори да събере сили да стане и да запали лампата в стаята. Стаята ставаше все по-тъмна и заслушан в идващите откъм прозореца звуци , очаквайки благословения момент от завръщането на Хедуиг.
Празната къща скрибуцаше около него. Хари изпадна в ступор, не мислейки за нищо, обречен на мизерия.
Тогава, доста отчетливо, той чу трясък откъм кухнята.
Той подскочи като мълния , слушайки внимателно. Това не можеха да са Дърсли, не биха се завърнали толкова скоро, а и той не беше чул звука на колата им.
За няколко секунди настъпи мълчание, после се чуха гласове.
Крадци, помисли си той седнал на леглото си, -но раздвоен секунда по-късно си помисли, че крадците щяха да говорят по-тихо и каквото и да се движеше из кухнята, го правеше без притеснение.
Той грабна пръчката си от масата до леглото си, приближи до вратата и се заслуша отново. През следващия момент вече бе подскочил,тъй като ключът издаде висок звук и вратата му се отвори.
Хари остана неподвижен, вперил поглед в отворената врата , напрегнал целия си слух за да долови звуците, но не видя никого. Той се притесни за момент, после внимателно се придвижи от вратата на стаята си към стълбището.
Сърцето му беше слязло в петите. Така хората стоят в сянката, силуетите отсреща се отразяваха в стъклото на вратата, осем или девет от тях го наблюдаваха.
“Свали пръчката си, момче, преди да си извадил на някого окото”-каза нисък, ръмжащ глас.
Сърцето на Хари започна да бие неконтролирано. Той познаваше този глас, но не свали пръчката си.
“Професор Муди?”-каза неуверено той.
“Не знам достатъчно много за “Професор” – изръмжа гласът.-Никога не съм имал възможността да преподавам, нали? Слез долу , искаме да те видим.”
Хари бавно свали пръчката си ,но не отслаби ръкохватката си , нито се придвижи. Той имаше много добра причина да бъде мнителен. Беше прекарал девет месеца с този, когото мислеше за Лудоокия Муди само за да открие, че това не е Муди, а измамник, който се опита да убие Хари преди да бъде разобличен. Но преди да вземе решение какво да прави, втори, слаб глас се обади:
“Всичко е наред, Хари. Дойдохме да те вземем.”
Сърцето на Хари затуптя. Той познаваше и този глас, но не го беше чувал от година.
“П-Професор Лупин?”-каза той невярващо.-“Това вие ли сте?”
“Защо всички седим в тъмното?”-каза трети глас, този път напълно непознат, женски.-“Lumos!”
Можеш и от Нета да я свалиш, линка май беше на втора страница.
Be!
Така прекара три дена. Хари не можеше да си намери място, неспособен да прави каквото и да е било, през по-голямата част от времето си крачеше из спалнята, разярен на всички тях, че го бяха оставили в това положение, в пълна летаргия той можеше да лежи с часове на леглото, загледан в небето, мислейки мъчително за изслушването от Министерството.
А ако те се бяха съюзили срещу него? Какво, ако той беше изключен и неговата пръчка бе счупена наполовина? Какво щеше да прави, къде щеше да отиде? Не можеше да се върне и да живее непрекъснато при Дърсли, не познаваше и останалия свят, на който действително принадлежеше. Можеше да отиде в къщата на Сириус, както самият Сириус предлагаше преди година преди да бъде принуден да се укрива от Министерството? Щеше ли да бъде позволено на Хари да живее сам, след като той все още беше малолетен? Или къде ще бъде ще бъде решено отново от тях? Дали неговото нарушение на Международният Статут на Тайните щеше да доведе до изпращането му в Азкабан? Всички тези мисли измъчваха Хари и го караха да крачи неспокойно из стаята отново и отново.
На четвъртата нощ след заминаването на Хедуиг Хари лежеше в една от апатичните си фази , наблюдавайки тавана, измъченият му ум бе празен, когато вуйчо му отвори вратата на спалнята му. Хари бавно го погледна. Вуйчо Върнън носеше най-хубавия си костюм и изражение на огромно самодоволство.
“Излизаме”-каза той.
“Моля?”
“Ние-исках да кажа, леля ти, Дъдли и аз-излизаме.”
“Добре”-каза Хари тъпо, загледан в тавана.
“Не напускай стаята си докато ни няма.”
“Окей”.
“Ще заключа вратата ти.”
“Направи го.”
Вуйчо Върнън погледна Хари кръвнишки , видимо усъмнен в липсата на възражения, излезе и затръшна вратата след себе си.Хари чу превъртането на ключа и стъпките на вуйчо Върнън се чуха тежко надолу по стълбите. След няколко минути чу звука от запалването на колата и тръгването им.
Хари нямаше особено чувство от напускането на Дърсли. Той не правеше разлика дали те са в къщата или не. Той не можеше дори да събере сили да стане и да запали лампата в стаята. Стаята ставаше все по-тъмна и заслушан в идващите откъм прозореца звуци , очаквайки благословения момент от завръщането на Хедуиг.
Празната къща скрибуцаше около него. Хари изпадна в ступор, не мислейки за нищо, обречен на мизерия.
Тогава, доста отчетливо, той чу трясък откъм кухнята.
Той подскочи като мълния , слушайки внимателно. Това не можеха да са Дърсли, не биха се завърнали толкова скоро, а и той не беше чул звука на колата им.
За няколко секунди настъпи мълчание, после се чуха гласове.
Крадци, помисли си той седнал на леглото си, -но раздвоен секунда по-късно си помисли, че крадците щяха да говорят по-тихо и каквото и да се движеше из кухнята, го правеше без притеснение.
Той грабна пръчката си от масата до леглото си, приближи до вратата и се заслуша отново. През следващия момент вече бе подскочил,тъй като ключът издаде висок звук и вратата му се отвори.
Хари остана неподвижен, вперил поглед в отворената врата , напрегнал целия си слух за да долови звуците, но не видя никого. Той се притесни за момент, после внимателно се придвижи от вратата на стаята си към стълбището.
Сърцето му беше слязло в петите. Така хората стоят в сянката, силуетите отсреща се отразяваха в стъклото на вратата, осем или девет от тях го наблюдаваха.
“Свали пръчката си, момче, преди да си извадил на някого окото”-каза нисък, ръмжащ глас.
Сърцето на Хари започна да бие неконтролирано. Той познаваше този глас, но не свали пръчката си.
“Професор Муди?”-каза неуверено той.
“Не знам достатъчно много за “Професор” – изръмжа гласът.-Никога не съм имал възможността да преподавам, нали? Слез долу , искаме да те видим.”
Хари бавно свали пръчката си ,но не отслаби ръкохватката си , нито се придвижи. Той имаше много добра причина да бъде мнителен. Беше прекарал девет месеца с този, когото мислеше за Лудоокия Муди само за да открие, че това не е Муди, а измамник, който се опита да убие Хари преди да бъде разобличен. Но преди да вземе решение какво да прави, втори, слаб глас се обади:
“Всичко е наред, Хари. Дойдохме да те вземем.”
Сърцето на Хари затуптя. Той познаваше и този глас, но не го беше чувал от година.
“П-Професор Лупин?”-каза той невярващо.-“Това вие ли сте?”
“Защо всички седим в тъмното?”-каза трети глас, този път напълно непознат, женски.-“Lumos!”
Можеш и от Нета да я свалиш, линка май беше на втора страница.
Be!
Е, стига ви толкова за днес
От пръчката излязоха искри , осветявайки помещението с магическа светлина. Хари примигна. Хората от долу се бяха разположили по стълбището наблюдавайки го внимателно, някои –повдигайки главите си, за да го видят по-добре.
Ремус Лупин стоеше най-близо до него. Все още доста младолик, Лупин изглеждаше изморен и доста болен, той имаше повече сиви коси от последния път, когато Хари му беше казал:”Довиждане” и робата му беше по-одърпана и овехтяла от всякога. Независимо от това, той се усмихваше широко на Хари , който се опита да се усмихне в отговор, преодолявайки първоначалния си шок.
“О, той изглежда точно такъв, какъвто си го представях” –каза вещицата, която държеше нейната светеща пръчка. Изглеждаше най-младата от всички, имаше бледо лице, тъмни светещи очи и къса остра коса, която беше буен оттенък на виолетовото.
“Да, сега виждам какво имаш пред вид, Ремус”- каза плешивият тъмен магьосник, който стоеше наблизо –той имаше бавен дълбок глас и носеше единична златна халка на ухото си.-“Изглежда точно като Джеймс”.
“Освен очите”-каза магьосник с хрипкав глас и сребърна коса.-Очите на Лили.”
Лудоокият Муди, който имаше дълга, прошарена коса и голямо парче от липсващ нос гледаше подозрително Хари с кривогледите си разноцветни очи. Едното око беше малко, тъмно и като мънисто, другото-голямо, кръгло и електриково синьо-магическото око, което можеше да вижда през стени, врати и това, което ставаше зад гърба на Муди.
“Наистина ли си сигурен в него, Лупин?”-изръмжа той.-“Щеше да бъде добре ако бяхме донесли няколко Death Easter да го разпознаят. Ще трябва да му зададем някои въпроси, които само истинският Потър знае. Някой да има у себе си веритасерум?”
“Хари, каква форма придоби твоят Патронус?”- попита Лупин.
“Елен”- каза Хари нервно.
“Това е той, Лудооки”-каза Лупин.
Осъзнавайки, че продължава да е наблюдаван от всеки , Хари слезе по стълбите, стиснал пръчката си в джоба на своите джинси.
“Не изваждай пръчката си, момче”-изръмжа Муди- “Ами ако тя избухне? И по-добри магьосници са изгубвали задниците си, както знаеш.”
“Кой знае кои магьосници са изгубили задниците си?”-попита вещицата с лилавата коса Лудоокия Муди с любопитство.
“Няма значение кои, просто дръж пръчката в задния си джоб”-изръмжа Лудоокият.-“Елементарна сигурност на пръчката, никой да не се безпокои повече за това.”- Той стъпваше тежко из кухнята .-“И аз видях това.”-добави раздразнено след като жената завъртя очи към тавана.
Лупин извади ръката си и стисна тази на Хари.
“Как си?”-попита той Хари, поглеждайки го отблизо.
“Д-добре”.
Хари трудно можеше да повярва, че се случва всичко това. Четири седмици без нищо, без дори и най-беглия намек от план за преместването му от Привит Драйв, а сега цяла компания магьосници се бяха появили в къщата и това изглеждаше като отдавнашно споразумение. Той погледна хората около Лупин , те все още го наблюдаваха .Почувства се много неудобно, че не беше ресал косата си от четири дена.
“Хм-наистина имате късмет, че Дърсли са навън-измърмори той.
“Късмет, ха!”-каза жената с виолетовата коса.-“Нали аз ги изпратих навън. Пуснах им писмо по Мъгълската поща, с което ги уведомявах, че са поканени да участват в Състезанието на цяла Англия по Best Kept Suburban Lawn . Те са близо до получаването на голямата награда...или само си мислят, че са.”
“ Тръгваме ли?”-попита той.-“Скоро?”
“Почти веднага”-каза Лупин.-“Очакваме само всепочистването.”
“Къде отиваме? В Бъроу?”-попита Хари с надежда.
“Не, не Бъроу”-каза Лупин, движейки Хари из кухнята, малък кръг от магьосници все още гледаха Хари любопитно. –“Твърде рисковано. Поставихме Чистачите, някъде на закрито. Ще отнеме малко време.”
Лудоокият Муди седеше на кухненската маса пиейки на големи глътки от малко шишенце, неговото магическо око се движеше във всички посоки, гледайки различните приспособления на семейство Дърсли.
“Това е Аластор Муди, Хари”-продължи Лупин, посочвайки към Муди.
“Да , знам”- отговори Хари с неудобство.Чувстваше се неловко да бъде представен на някого, когото е мислел, че познава добре цяла година.
“А това е Нимфадора”.
“Не ме наричай Нимфадора, Ремус”-прекъсна го младата вещица-“Аз съм Тонкс”.
“Нимфадора Тонкс, която предпочита да бъде наричана с фамилното си име”-завърши Лупин.
“Нямаше ли да се почувствате глупаво, ако майка ви ви наричаше Нимфадора”-измърмори Тонкс.
“А това е Кинсли Шакълбот”-Той посочи високия тъмен магьосник, който се поклони.”Елфиас Додж”. Магьосникът с хрипкавия глас е Дедалус Дигъл.
“Срещали сме се преди”-изписка Дигъл , сваляйки островърхата си виолетова шапка.
“Емелин Ванс”-Вещица в отровнозелена роба наведе глава. “Стъргис Подмоър”-магьосник с квадратно подстригана брада кимна. “И Хестия Джоунс”- представи той розовобузеста тъмнокоса вещица.
Отивам да нанкам, а като се събудя-да сте завършили главата ей
Be!
Ремус Лупин стоеше най-близо до него. Все още доста младолик, Лупин изглеждаше изморен и доста болен, той имаше повече сиви коси от последния път, когато Хари му беше казал:”Довиждане” и робата му беше по-одърпана и овехтяла от всякога. Независимо от това, той се усмихваше широко на Хари , който се опита да се усмихне в отговор, преодолявайки първоначалния си шок.
“О, той изглежда точно такъв, какъвто си го представях” –каза вещицата, която държеше нейната светеща пръчка. Изглеждаше най-младата от всички, имаше бледо лице, тъмни светещи очи и къса остра коса, която беше буен оттенък на виолетовото.
“Да, сега виждам какво имаш пред вид, Ремус”- каза плешивият тъмен магьосник, който стоеше наблизо –той имаше бавен дълбок глас и носеше единична златна халка на ухото си.-“Изглежда точно като Джеймс”.
“Освен очите”-каза магьосник с хрипкав глас и сребърна коса.-Очите на Лили.”
Лудоокият Муди, който имаше дълга, прошарена коса и голямо парче от липсващ нос гледаше подозрително Хари с кривогледите си разноцветни очи. Едното око беше малко, тъмно и като мънисто, другото-голямо, кръгло и електриково синьо-магическото око, което можеше да вижда през стени, врати и това, което ставаше зад гърба на Муди.
“Наистина ли си сигурен в него, Лупин?”-изръмжа той.-“Щеше да бъде добре ако бяхме донесли няколко Death Easter да го разпознаят. Ще трябва да му зададем някои въпроси, които само истинският Потър знае. Някой да има у себе си веритасерум?”
“Хари, каква форма придоби твоят Патронус?”- попита Лупин.
“Елен”- каза Хари нервно.
“Това е той, Лудооки”-каза Лупин.
Осъзнавайки, че продължава да е наблюдаван от всеки , Хари слезе по стълбите, стиснал пръчката си в джоба на своите джинси.
“Не изваждай пръчката си, момче”-изръмжа Муди- “Ами ако тя избухне? И по-добри магьосници са изгубвали задниците си, както знаеш.”
“Кой знае кои магьосници са изгубили задниците си?”-попита вещицата с лилавата коса Лудоокия Муди с любопитство.
“Няма значение кои, просто дръж пръчката в задния си джоб”-изръмжа Лудоокият.-“Елементарна сигурност на пръчката, никой да не се безпокои повече за това.”- Той стъпваше тежко из кухнята .-“И аз видях това.”-добави раздразнено след като жената завъртя очи към тавана.
Лупин извади ръката си и стисна тази на Хари.
“Как си?”-попита той Хари, поглеждайки го отблизо.
“Д-добре”.
Хари трудно можеше да повярва, че се случва всичко това. Четири седмици без нищо, без дори и най-беглия намек от план за преместването му от Привит Драйв, а сега цяла компания магьосници се бяха появили в къщата и това изглеждаше като отдавнашно споразумение. Той погледна хората около Лупин , те все още го наблюдаваха .Почувства се много неудобно, че не беше ресал косата си от четири дена.
“Хм-наистина имате късмет, че Дърсли са навън-измърмори той.
“Късмет, ха!”-каза жената с виолетовата коса.-“Нали аз ги изпратих навън. Пуснах им писмо по Мъгълската поща, с което ги уведомявах, че са поканени да участват в Състезанието на цяла Англия по Best Kept Suburban Lawn . Те са близо до получаването на голямата награда...или само си мислят, че са.”
“ Тръгваме ли?”-попита той.-“Скоро?”
“Почти веднага”-каза Лупин.-“Очакваме само всепочистването.”
“Къде отиваме? В Бъроу?”-попита Хари с надежда.
“Не, не Бъроу”-каза Лупин, движейки Хари из кухнята, малък кръг от магьосници все още гледаха Хари любопитно. –“Твърде рисковано. Поставихме Чистачите, някъде на закрито. Ще отнеме малко време.”
Лудоокият Муди седеше на кухненската маса пиейки на големи глътки от малко шишенце, неговото магическо око се движеше във всички посоки, гледайки различните приспособления на семейство Дърсли.
“Това е Аластор Муди, Хари”-продължи Лупин, посочвайки към Муди.
“Да , знам”- отговори Хари с неудобство.Чувстваше се неловко да бъде представен на някого, когото е мислел, че познава добре цяла година.
“А това е Нимфадора”.
“Не ме наричай Нимфадора, Ремус”-прекъсна го младата вещица-“Аз съм Тонкс”.
“Нимфадора Тонкс, която предпочита да бъде наричана с фамилното си име”-завърши Лупин.
“Нямаше ли да се почувствате глупаво, ако майка ви ви наричаше Нимфадора”-измърмори Тонкс.
“А това е Кинсли Шакълбот”-Той посочи високия тъмен магьосник, който се поклони.”Елфиас Додж”. Магьосникът с хрипкавия глас е Дедалус Дигъл.
“Срещали сме се преди”-изписка Дигъл , сваляйки островърхата си виолетова шапка.
“Емелин Ванс”-Вещица в отровнозелена роба наведе глава. “Стъргис Подмоър”-магьосник с квадратно подстригана брада кимна. “И Хестия Джоунс”- представи той розовобузеста тъмнокоса вещица.
Отивам да нанкам, а като се събудя-да сте завършили главата ей
Be!
Още още още ... 3 глава
Хари кимваше несръчно на всички, докато му се представяха. Искаше му се те да гледат към нещо друго, не към него, беше сякаш изведнъж го бяха изкарали на сцена. Чудеше се защо са толкова много.
"Учудващо много хора изявиха желание да дойдат и да те приберат" - каза Лупин, сякаш беше прочел мислите на Хари и ъгълчетата на устата му леко потрепнаха.
"Е, да, колкото повече, толкова по-добре" - каза Муди мрачно - "Ние сме твоя охрана, Потър"
"Чакаме само за сигнала, който да покаже, че е сигурно да тръгваме" - каза Лупин, взирайки се в кухненския прозорец. - "Имаме около 15 мин"
"Доста са чисти тези мъгъли, нали?" - каза вещицата, наречена Тонкс, която оглеждаше кухнята с голям интерес. - "Баща ми е мъгъл и беше доста мръсничък . Но предполагам, че е различно, както и при магьосниците."
"Ъъъ, да " - измънка Хари - "Хей " - той се обърна пак към Лупин - "нямам новини от никого, ами Вол ...? "
"Учудващо много хора изявиха желание да дойдат и да те приберат" - каза Лупин, сякаш беше прочел мислите на Хари и ъгълчетата на устата му леко потрепнаха.
"Е, да, колкото повече, толкова по-добре" - каза Муди мрачно - "Ние сме твоя охрана, Потър"
"Чакаме само за сигнала, който да покаже, че е сигурно да тръгваме" - каза Лупин, взирайки се в кухненския прозорец. - "Имаме около 15 мин"
"Доста са чисти тези мъгъли, нали?" - каза вещицата, наречена Тонкс, която оглеждаше кухнята с голям интерес. - "Баща ми е мъгъл и беше доста мръсничък . Но предполагам, че е различно, както и при магьосниците."
"Ъъъ, да " - измънка Хари - "Хей " - той се обърна пак към Лупин - "нямам новини от никого, ами Вол ...? "
Още ... :)
Няколко от магьосниците издадоха странни съскащи звуци, Дедалус Дигъл пак си изпусна шапката и Муди изръмжа "Млъкни!"
"Какво?" - попита Хари.
"Няма да обсъждаме нищо тук, твърде е рисковано" отсече Муди, обръщайки здравото си око към Хари, вълшебното оставаше вперено в тавана - "Проклятие" - добави той гневно, слагайки ръка на магическото око - "Все заяжда, откакто онази измет го носи"
С гаден пльокащ звук Муди си извади окото.
"Лудооки, знаеш, че това е гадно, нали?" - каза Тонкс
"Донеси ми чаша вода, Хари" помоли Муди.
Хари отиде до миялната машина, извади чиста чаша и я напълни с вода от чешмата, все още наблюдаван от групата нетърпеливи магьосници. Тяхното зяпане започваше да го дразни.
"Наздраве" - каза Муди, когато Хари му подаде чашата. Той пусна магическото око в чашата и го разбълника нагоре-надолу. Окото се разфуча наоколо, взирайки се последователно във всеки. - "Искам 360 градуса видимост по пътя наобратно"
"Как ще стигнем ... където и да отиваме?" - попита Хари.
"Метли" - каза Лупин - "Единствения начин. Твърде си млад за Магипортиране, те ще наблюдават летателната мрежа и залога не е само живота ни, че да отворим незаконен портал."
"Ремус каза, че си добър летец" - каза Кингсли Шакълболт с дълбокия си глас.
"Отличен е" - каза Лупин, който проверяваше часовника си - "Както и да е, Хари най-добре е да идеш и да си стегнеш багажа, трябва да си готов, когато дойде сигнала."
"Аз ще дойда и ще ти помогна" - каза Тонкс ведро.
Тя го последва във вестибюла и нагоре по стълбите, оглеждайки всичко с голямо любопитство и интерес.
"Странно място" - констатира тя - " Твърде чистичко е, ако разбираш какво искам да кажа. Малко неестествено. Оу, така е по-добре" - възкликна тя, когато влязоха в спалнята на Хари.
Пиша по малко, за да не се окаже, че много хора работим по едно и също нещо едновременно
"Какво?" - попита Хари.
"Няма да обсъждаме нищо тук, твърде е рисковано" отсече Муди, обръщайки здравото си око към Хари, вълшебното оставаше вперено в тавана - "Проклятие" - добави той гневно, слагайки ръка на магическото око - "Все заяжда, откакто онази измет го носи"
С гаден пльокащ звук Муди си извади окото.
"Лудооки, знаеш, че това е гадно, нали?" - каза Тонкс
"Донеси ми чаша вода, Хари" помоли Муди.
Хари отиде до миялната машина, извади чиста чаша и я напълни с вода от чешмата, все още наблюдаван от групата нетърпеливи магьосници. Тяхното зяпане започваше да го дразни.
"Наздраве" - каза Муди, когато Хари му подаде чашата. Той пусна магическото око в чашата и го разбълника нагоре-надолу. Окото се разфуча наоколо, взирайки се последователно във всеки. - "Искам 360 градуса видимост по пътя наобратно"
"Как ще стигнем ... където и да отиваме?" - попита Хари.
"Метли" - каза Лупин - "Единствения начин. Твърде си млад за Магипортиране, те ще наблюдават летателната мрежа и залога не е само живота ни, че да отворим незаконен портал."
"Ремус каза, че си добър летец" - каза Кингсли Шакълболт с дълбокия си глас.
"Отличен е" - каза Лупин, който проверяваше часовника си - "Както и да е, Хари най-добре е да идеш и да си стегнеш багажа, трябва да си готов, когато дойде сигнала."
"Аз ще дойда и ще ти помогна" - каза Тонкс ведро.
Тя го последва във вестибюла и нагоре по стълбите, оглеждайки всичко с голямо любопитство и интерес.
"Странно място" - констатира тя - " Твърде чистичко е, ако разбираш какво искам да кажа. Малко неестествено. Оу, така е по-добре" - възкликна тя, когато влязоха в спалнята на Хари.
Пиша по малко, за да не се окаже, че много хора работим по едно и също нещо едновременно