импресия

Мъх по устните - по бледите й устни, които толкова силно ми напомняха на река… река с изтъняло, но вечно корито, която носи във водите си всички неща по земята - и живота, и смъртта, и песните, и децата, и края… мъхът беше леко сивкав, с пресни оттенъци на лешниково червени черупки… Тя лежеше върху куп сухи листа. Голям и непреодолим куп, който растеше застрашително - сухите листа излизаха на вълни под тялото й, но устните й шептяха Заклинанието и листата, покорни и красиви, тъжно полягаха в краката й.
Някой се молеше за себе си. И тук музиката зачести. И гласовете. Те вече идваха отвсякъде. И ръцете все по-трудно се овладяваха.. и мисълта… - тя тичаше след ритъма… От светлия коридор не се чуваше нищо. Зад стъклената врата светът се укроти, заспа, гушнат и щастлив, и изпълнен поне за миг - миг, колкото една безкрайна нощ.
И после, някъде по същото време, но на хиляди мили от тук, едно мило и свежо-зелено жабче се гмурна с усмивка в блатото, пълно с изящни лилии. Слънцето лъсна за секунди жабешкото люспесто гръбче и после се прозя лениво… Беше обед.
А светлините ставаха все по-ярки и натрапени. Хората бързаха някак си да удължат мига - точно този миг, когато мисълта ти прескача шеметно и не знае къде отива и кога ще спре…
А когато някой има толкова бледи устни, всичко е предопределено и всеки сънува пълна луна три нощи подред. На четвъртата сутрин се извива хорото - лудо, самовилско, с много петли и караконджули…, а после изгаря всичката слама, всичките купове слама лумват и езиците на огъня пърлят Дявола в ноздрите. Той надушва промяната и слънцето, но дяволски стиска зъби…

Фуууууууу кви са тия жени с мустаци бе