Действителен случай.

Случи ми се онази вечер да пътувам извън града. Мойте деца от малки са свикнали, когато карам по тихи пътища, да сядат на вратите или да се качват на покрива. Щуротии.
Та минавам покрай едни поляни, цветя всякакви. А аромат ви казвам. С дъщеря си съм. Естествено сваля прозореца и сяда на вратата.

Насреща идва кола и присвятква с фарове. Ясно - полиция. Втора кола свети с фарове, надува клаксон. Брех да му се не види, какво става. Трета кола, от прозорците се подават младежи някакви и нещо викат. Слушам аз двигателя - добре работи. Волана не занася, няма спукана гума значи. Полиция не се вижда. Четвърта кола.....

И ми светна. Погледнах дъщеря си - пъстро потниче, провесила се навън, вятъра развява косата и. Аз дърт пиргишин, с тъмни очила шофирам бавно.
Стана ми неудобно. Какво ли са си мислели тия в колите.

Но разбрах. Разбрах, че мойто малко момиче е пораснало ей така пред очите ми. Без да се усетя.

Бъдете добри!!!

кво беше........ остаряваме бавно?:)))))))

И се дуй и бъди горд!

... От вратата ми почва пътека...

Всички малки момиченца порасват - даже и да не забелязваме.........
Хубавото в случая /или лошото - зависи от гледната точка/ е, че ние порастваме заедно с тях.........

Ако не можем да бъдем добри, поне да се опитаме.

Винаги така правят децата, имала съм възможност да забележа - пред очите ни порастват, съвсем незабелязано. Интересно от кого ли са се научили баш пък на това.