Георги Арнаудов
3 отговора
115 прегледа
Георги Арнаудов
За всички, които го познават /много са/, той е просто Джо. 43-годишен. Завършил е Музикалната академия, класа по композиция на Александър Танев. Преподава в Софийското музикално училище и в Нов български университет. Получи няколко международни награди, на-авторитетната между които "Карл Мария фон Вебер" в Германия през 1989 г. Негови произведения се изпълняват в много страни по света. Един американец издаде първия му авторски компактдиск. С Георги Арнаудов разговаря Юлиана АЛЕКСИЕВА.
Чувството за отговорност човек го придобива с годините. Не вярвам да те е измъчвало още от първите години, когато прописа музика и стана композитор.
- Аз не мога да си представя, че съм композитор. Защото при това състояние днес, когато всеки се пише композитор, мисля, че тъкмо сега трябва с особена сила да се проявява чувство за отговорност: кой какво пише, защо... Ние реално се намираме в много страшна ситуация спрямо това, което е било в човешката история. Не си даваме сметка колко рязко скочиха нещата напред и колко се промениха. На границата сме на много голяма промяна и със сигурност не осъзнаваме, че музиката няма вече тези стойности, които имаше.
За промяна се говори най-вече на равнище технология. Но тя неминуемо води след себе си и други промени, които от столетия не са били толкова същностни.
- Да не кажа и от хилядолетия. Може би технологиите не са толкова страшни, защото те са нещо естествено, макар и коварно. Технологиите могат примерно да окажат влияние върху промяната на начина на записване на музиката. Модусът, който използваме и досега, е още от Средновековието, от Гвидо Д Арецо. Както знаем, той въвежда една система, която е нова за неговата епоха. Преди това хилядолетие /???/ наред се е записвало по друг начин. Какво ще бъде сега - не знам, тепърва ще наблюдаваме. Но има нещо по-сериозно - музиката е преди всичко едно излъчване, една еманация. Някакъв тип контакт между човека и бога или човека и вселената. А какво става в момента? Цялата земя е обвита в звуци, непрекъснато се чува нещо, звучи си, и няма нищо свято в звука, който се "прави". Индустриален... Дори не и това. По-скоро този звук се продава на най-ниско амбулантно ниво. Какво представлява сега земята? Ние сме я циментирали цялата в градове, пътища, унищожили сме всичките възможни естествени обекти, тук-там е останало нещо, но много малко. Няма да се учудя, ако след известно време и птиците забравят да пеят. Т.е., тази природна звукова атмосфера, която е съществувала даже допреди 100-200 години, вече я нямаме. Няма го натуралният звук. И вървим към едно тотално звуково бунище, колкото и неприятно да ни е да го изречем.
Звукови резервати ли трябва да се организират? В част от съвременната "сериозна" музика тенденцията към повече тишина е ясно изразена.
- Може и резерват да го наречем. Но аз говоря за онзи вид звук, който е в сферата на свещеното, на религията /независимо каква е тя/. Не трябва да забравяме, че именно тези съвременни звукови "резервати", които се създадоха през ХХ век, доведоха нещата до тази ситуация. Голяма част от развитието на съвременната музика и технология беше уж с цел някакво експериментиране - и ето до какво се стигна...
Как се чувства един композитор днес сред толкова много натрупани звуци, думи и знания по отношение на музиката?
- Спомням си по този повод една книга на Борхес, в която той отбелязва, че нещата са кръгови. В есето "Кръглото време" той цитира Платон, който в "Тимей" коментира как нещата пак ще се възвърнат към началното си състояние. Нищо чудно след всичките тези теории, които се създадоха, да дойде един голям отлив от тях, отлив от цялата индустриализация. Просто всичко ще се намести по естествен начин. Това са процеси, които не можем да контролираме - за толкова малко сме тук, че не можем нищо да променим. Затова мисля, че всеки един жест на човека да променя земята е изключително безотговорен. Ние непрекъснато искаме да променяме. Поставяме се в тази ситуация: идваме на земята и понеже сме много доволни, че сме човешки същества, висши творения, трябва да променим това, което ни е създало.
Тогава творческият импулс на един автор да създава с какво се мотивира?
- Мисля, че това не би трябвало да е плод на мотивации, а може би само на естествен, спонтанен жест. Мотивацията е резултат на разума, а когато той се намеси, нещата отиват в друга посока. Когато започнат да играят тънките сметчици или травматичните действия на мозъка, тогава ние в никакъв случай не можем да имаме контакт "нагоре". Контактът остава само хоризонтален.
И все пак зрънцето на суетата, или стремежът да "изречеш" нещо по различен начин, съществува у всеки, особено у хората, поели риска да сътворяват.
- Правим го през последните 200 години след френската революция. Преди нея не е имало такова нещо. Тогава може би са се оставяли на порива си. Струва ми се, че в по-старо време е имало по-голяма чистота в писането. Може и да греша... Може би защото тази музика ни отдалечава от съвременната простотия, която ни залива - не само тук, а и в целия свят. Мисля си за онази епоха, примерно на школата на Нотр Дам от ХII век, когато още го няма града, има я само катедралата в центъра...
Но наоколо има смешници, игри, пътуващи музиканти...
- Да, но това е външното изкуство, което е за всички. А онова, което се прави вътре в храма, то отива нагоре.
Значи изкуството винаги е обречено на този тип деление?
- Да. И не виждам нищо страшно в това, че някои неща трябва да се правят за по-ограничен кръг. Нормално е. Другото е ненормално: да правиш нещо с претенциите да го чуят милиарди хора. Това е безумно! Да се харесваш на милиарди, които също издават звуци и си дават мнението.
И все пак през ХХ век сериозното изкуство изкопа твърде дълбока пропаст, която го отдели от слушателите.
- Просто в ХХ век музиката си позволи да каже онова, които никой не иска да чуе. /????/ Сред цял век се появиха автори, които се осмелиха да говорят кошмарни истини за това, което се случва. И ако някой наистина се опита да разбере какво има зад тези звуци, доста страшно ще му стане. Оттам е тази пропаст. Хората не обичат да си дават сметка за това, което правят, и не обичат да носят отговорност за това, което казват. Преживяното от човека през последните сто години още не може да се побере в ума.
Но в същото време могат да се приведат смайващи аналогии с писания от по-старо време. Хората като че ли винаги са били склонни да оценяват съвременната си епоха като най-страшна, наситена със събития и дори катастрофична. Може би защото тя единствена е пред очите им, а другото се идеализира.
- Може би. Всъщност за онези ситуации мога да съдя само по това, което са ми оставили разни хора като текст, изображение или звук. Но нека си дадем сметка, че всичките тези хора много отговорно са писали всяка дума. А ние какво ще оставим за поколенията. Не знам дали някой ще може да разбере нещо от този глобален текст и звук.
Проблемът само в количеството ли е или в неартикулираността на нещата?
- Може би липсата на артикулация е основният белег на ХХ век и специално на музиката. Няма жест, няма тишини в нея. Всичко е безкраен поток от звуци. Поп-рок-индустрията е заляла света. Ако някой някъде прави нещо друго - това са изолирани островчета. Останалото е безконечен звук, без никакъв жест - нито нагоре, нито към другия, който стои редом. Т.е. без жест към бога или към някого. Имам предвид жеста като духовност.
След тези разсъждения - как все пак продължаваш да пишеш?
- И на мен ми е странно. Аз, общо взето, тръгнах от много крайни експерименти и постепенно, без сам да зная как, се стигна дотам, че започнах да махам все повече инструменти и звуци, докато стигнах до оголен едноглас. А това, върху което работих в последно време, е друг експеримент: да записвам различни видове тишина. В края на ХХ век в ситуацията, в която се намира музиката, не виждам никакъв смисъл да се пишат грандиозни произведения. Едно, че няма кой да ги изпълнява, и второ - може би това е един романтичен вид изказ /който може пък и на мен само да ми е чужд.../.
Попкултурата е прекалено гръмогласна, за да се надвикваме с нея по стадионите.
- Може би. Всъщност всичко, направено в музиката през последните двеста години, е много добър пример, от който попкултурата взема идеални клишета. Какво прави в момента MTV? Това е непрекъснато репродуциране на клишетата на романтизма.
Как си обясняваш при този процес на глобализация огромният интерес към местния колорит, към етномузиката, разцвета на уърлдмюзик, фолка...
- Това също е вид индустрия, която скоро ще залезе.
Но ти самият имаш интерес примерно към музиката от Тибет. Както и към по-първични културни пластове.
- Не знам доколко е първична тази музика. Тя е много извисена, в нея всичко е добре премерено, всеки един звук е съвършен. В него има отговорност едва ли не в цялостен, вселенски мащаб. Може и да не го наричаме музика, а само звук. Ние тепърва ще си дадем сметка, че звукът в различните състояния, като реч или музика, може да се появи и в трето състояние. И ако търсим връщане към старите пластове /например старата ритуална музика/ - това е някакъв стон, порив към вселената. Но не е музика. Не знам дали не отиваме тъкмо към кръговото време, за което говори и Борхес. Изчистване, в което ще се стигне до звука като състояние. Това, което правят птиците, го наричаме пеене. Но то не е музика. Това, което правят делфините или китовете - то не е музика. Не е и език, ние сме го назовали така. Класифицираме по наша, човешка логика. А какво е точно то - нека по-добре да не даваме определение. То е може би естествено състояние на планетата. Ние също сме тръгнали от естественото звучене, после нашите звуци сме ги превърнали в език, който постепенно ни е довел до днешното дередже...
Да не можем да се чуваме и разбираме.
- Да. Всъщност ние в момента не се разбираме. Всички говорят едновременно. И по-лошото е, че сякаш никой не иска да чуе другия. Всеки иска да чуе себе си.
Може пък това да е пътят към чуването на вътрешното "аз", което е свързано с естественото състояние и което сега е затрупано от чужди гласове...
- Но не започва ли да заприличва на Вавилонската кула? Сега обаче ще направя крачка встрани: имам чувството, че в момента новите технологии водят може би към някакъв тип канализиране на ситуацията.
Търсене на правила, които да организират нещата?
- Напоследък малко изоставих чисто музикантските си занимания и се набърках в компютърната проблематика. И усещам, че нещата там са поставени по друг начин. Да, има го т. нар. интернет пространство, където всеки комуникира с когото си поиска, но то е на детско ниво. Сериозното е, когато се стигне до програмирането. Тогава всичко става по-изчистено. Ако човек погледне програмните езици, те на пръв поглед са много страшни, а когато започнеш да ги учиш, се оказват толкова простички, изчистени и логични, почти по средновековному. Някаква информационна невматика. Може би донякъде се отива към китайската система на йероглифите, на знаците, които са използвани в най-старите книги, когато всеки един от тях е много натоварен с различни стойности, включително и звукови.
Това, което пишеш сега, по какъв начин се свързва с компютрите?
- В момента работя заедно с британски художник върху един мултимедиен проект. Лари Дийн Майлс е издател на лондонското музикално списание Black monday. Започнах да работя през 1998 г. Това е изследване на звука на различни храмови пространства - "Александър Невски", криптата... Всичко е записано едно към едно. Към тези тишини са насложени различни естествени звукови атмосфери като отделни петна.
Различни ли са тишините в тези пространства?
- Доста. Естествено, всичко минава през компютър, за да стане осезаемо. Много е странно - всеки, който го е чул досега, си мисли, че има корекции на звука и хватки. Заглавието е "Звуците на тишината", което на английски е The Sound of Silence. При абревиатурата се получава SOS. Малко страшно... Засега е качено на web страница, а скоро ще излезе и на компактдиск. Това е европейски проект, в който участват над 70 автори от различни изкуства. Продуктът във вид на диск и книга ще включва различни творби и текстове. Реализира се от Fondation for Art & Creative Technology - Ливърпул. Моята работа е една от основните музикални части на проекта. Много се зарадвах, когато видях оформлението. Напомня на средновековна японска графика. Включваш една ултрамодерна машина и на екрана виждаш много изчистен древен образ... Странно ми е, че се заех с тази работа, защото имам чувството, че се лутам между крайности. От една страна, този мултимедиен проект, направен от дистанция заедно с човек, когото не съм виждал и с когото комуникирам само по електронен път, а от друга - един проект в сферата на античната музика.
От българските земи?
- Да. Музика, която е съществувала преди 2-3 хиляди години. Опитвам се да направя виртуална реставрация на старите орфически церемонии. Основната идея и концепция е на проф. Александър Фол. Тези текстове са записани през II-III век пр. Хр. и са издадени през 1500 г. във Флоренция. Химните са сбирка от 88 текста, работя върху десет от тях. Наложих си ограничения: в композицията няма други инструменти освен възможните за епохата ударни, стари флейти, струнни и разбира се, човешки гласове. Своеобразно потапяне в една епоха и култура, които са били много високо развити. Текстовете са силно натоварени. Това, което ме порази още в първия момент, е, че ние имаме представа за античността като за нещо примитивно, а то е толкова изчистено и съвършено! Та така се блъскам в момента - между древна музика, която я правя наум и седнал пред клавиатурата на компютъра. От време на време докосвам пианото, за да се уверя, че квинтата си звучи по същия начин...
И продължаваш да ходиш по концерти и библиотеки - ти си от малцината музиканти у нас, които не се отказват от тези добри стари традиции...
- Доста по-рядко вече. Защото на всичко отгоре се занимавам и с театър. Може би защото имам по-нататъшни планове да направя нещо сценично и тези занимания в момента ще са ми полезни. Ние имаме много дупки в музикалното си обучение. Карат ни да пишем менуети, рондо, сонатна форма... Неща, от които вече никой няма нужда. А няма кой да те научи на най-естественото - как да работиш с инструмента, с човешкия глас, със сцената.
Все пак обучението на един композитор продължава да е дълъг и сложен процес, усвояването на натрупаното през вековете си остава задължително.
- Не знам дали въобще има такова обучение. Може би най-добре е било във времето до Бах, когато са им слагали отпред по няколко инструмента, за да се научат да работят с тях, карали са ги да преписват огромно количество ноти. Когато бях войник в строителни войски, много роптаех, защото трябваше да препиша всичките ноти на ансамбъла. А там имаше музика от Бах, Моцарт, Шуберт /е, и много глупости/. Едва сега си давам сметка колко полезно ми е било и колко много съм научил.
Да се върнем към театъра. Ти всъщност търсиш в съвсем различни пластове: музика на движението, на шумовете, на тишината...
- Това, което работя със студентите от НБУ, в Театралния департамент на Възкресия Вихърова, не е просто музика към спектакъл. Там всички сме заедно. Възприемам се като човек, който участва, при което всеки прави всичко. Режисьор, композитор - това са термини от ХХ век, които са се наложили и пречат. Давам си сметка колко по-добре стават нещата, когато няма диференциация и служебна йерархия. Много по-ефективно е, когато всеки се вслушва в другия.
Незнанието също може да бъде продуктивно.
- В някои моменти - да. Защото понякога един въпрос на човек немузикант може да отключи решение на неща, с които се занимават цели институти по музика. Хореографката Мила Искренова например с няколко думи само ме е насочвала към решения, които не бих могъл да намеря в тонове книги.
А как се отнасяш сега към творбите, които пишеше преди - за голям оркестър, за камерни състави?
- Отдавна не съм ги слушал. Би ми било интересно да ги чуя отново...
...На запис, защото редица от тях въобще не бяха изсвирени у нас, дори и тези, които получиха международни награди: кантатата, отличена в Югославия, квартета, с който взе наградата "Вебер" в Германия...
- Германците продължават да си го свирят, но тук никой не се нае.
Причината не е ли, защото изискванията ти към изпълнителите са много високи, защото действително трябва да бъдат съучастници?
- По принцип изпълнителят е съавтор, той трябва да помогне. На автора невинаги всичко му е ясно. Нека не се лъжем - авторът не е някакво божество, което подрежда и намества всичко. Понякога може и да се самозаблуждава. Има, да речем, прости тончета, които човек много си обича, има неща, които го дразнят, но това са си лични усещания. И затова изпълнителят трябва да е много отговорен.
От това, което се създава като музика през втората половина на отминаващия век - виждаш ли тенденции, които очертават нещо ново и различно?
- Тепърва ще видим какво ще стане. Човекът е прекалено малко същество, за да командва историята. Всичките мнения за историята на музиката са, общо взето, смехотворни, затова се въздържам. Мога само да кажа какво на мен ми харесва, кое успява да ме потопи в някакво състояние. Например музиката на Оливие Месиен, може би на Арво Пярт... Ще кажа и нещо почти еретично - например исландската певица Бьорк. И в попмузиката човек може да намери много стойностни неща. Може да звучи кощунствено, но всеки човек си има своите вълни. Освен това става така, че от някои неща правят мода - сега е Пярт, преди това беше Шнитке, или Тарковски. Това са краткотрайни моди, подобно творчество остава за малцина. Въпрос на търговия, на умели действия на "прекупвачи". Нищо лошо не искам да кажа. Който продава музика, със сигурност има поглед върху нещата. Нека не забравяме, че именно на такъв неочакван поглед дължим нещо толкова красиво, с което навремето музикантите са се подигравали, а сега си даваме сметка, че е сред еталоните за съвременна музика - Астор Пиацола. За това, което се случи през ХХ век, музикознанието има голям грях. То направи много чекмеджета и лавички, налепи етикети. И всичко е плесенясало вече.
Все пак съвременната аудитория не се чувства улеснена - огромното разнообразие, с което се среща, изисква много повече енергия за ориентация и оценка, тъй като няма водещ стил или норми.
- А преди не е ли било така? Дори във времето около Бах всеки град или творец си е имал и е утвърждавал свои собствени правила.
Но е имало и общи за времето. Макар, че комуникацията е била доста по-трудна.
- А ние познаваме ли се? От милиардите дискове, които се произвеждат?
Всъщност обилната информация необходима ли е за един автор, или го затлачва?
- Честно казано, в последно време единствената информация, която имам желание да приемам като музика, са концертите за пиано на Моцарт...
Чувството за отговорност човек го придобива с годините. Не вярвам да те е измъчвало още от първите години, когато прописа музика и стана композитор.
- Аз не мога да си представя, че съм композитор. Защото при това състояние днес, когато всеки се пише композитор, мисля, че тъкмо сега трябва с особена сила да се проявява чувство за отговорност: кой какво пише, защо... Ние реално се намираме в много страшна ситуация спрямо това, което е било в човешката история. Не си даваме сметка колко рязко скочиха нещата напред и колко се промениха. На границата сме на много голяма промяна и със сигурност не осъзнаваме, че музиката няма вече тези стойности, които имаше.
За промяна се говори най-вече на равнище технология. Но тя неминуемо води след себе си и други промени, които от столетия не са били толкова същностни.
- Да не кажа и от хилядолетия. Може би технологиите не са толкова страшни, защото те са нещо естествено, макар и коварно. Технологиите могат примерно да окажат влияние върху промяната на начина на записване на музиката. Модусът, който използваме и досега, е още от Средновековието, от Гвидо Д Арецо. Както знаем, той въвежда една система, която е нова за неговата епоха. Преди това хилядолетие /???/ наред се е записвало по друг начин. Какво ще бъде сега - не знам, тепърва ще наблюдаваме. Но има нещо по-сериозно - музиката е преди всичко едно излъчване, една еманация. Някакъв тип контакт между човека и бога или човека и вселената. А какво става в момента? Цялата земя е обвита в звуци, непрекъснато се чува нещо, звучи си, и няма нищо свято в звука, който се "прави". Индустриален... Дори не и това. По-скоро този звук се продава на най-ниско амбулантно ниво. Какво представлява сега земята? Ние сме я циментирали цялата в градове, пътища, унищожили сме всичките възможни естествени обекти, тук-там е останало нещо, но много малко. Няма да се учудя, ако след известно време и птиците забравят да пеят. Т.е., тази природна звукова атмосфера, която е съществувала даже допреди 100-200 години, вече я нямаме. Няма го натуралният звук. И вървим към едно тотално звуково бунище, колкото и неприятно да ни е да го изречем.
Звукови резервати ли трябва да се организират? В част от съвременната "сериозна" музика тенденцията към повече тишина е ясно изразена.
- Може и резерват да го наречем. Но аз говоря за онзи вид звук, който е в сферата на свещеното, на религията /независимо каква е тя/. Не трябва да забравяме, че именно тези съвременни звукови "резервати", които се създадоха през ХХ век, доведоха нещата до тази ситуация. Голяма част от развитието на съвременната музика и технология беше уж с цел някакво експериментиране - и ето до какво се стигна...
Как се чувства един композитор днес сред толкова много натрупани звуци, думи и знания по отношение на музиката?
- Спомням си по този повод една книга на Борхес, в която той отбелязва, че нещата са кръгови. В есето "Кръглото време" той цитира Платон, който в "Тимей" коментира как нещата пак ще се възвърнат към началното си състояние. Нищо чудно след всичките тези теории, които се създадоха, да дойде един голям отлив от тях, отлив от цялата индустриализация. Просто всичко ще се намести по естествен начин. Това са процеси, които не можем да контролираме - за толкова малко сме тук, че не можем нищо да променим. Затова мисля, че всеки един жест на човека да променя земята е изключително безотговорен. Ние непрекъснато искаме да променяме. Поставяме се в тази ситуация: идваме на земята и понеже сме много доволни, че сме човешки същества, висши творения, трябва да променим това, което ни е създало.
Тогава творческият импулс на един автор да създава с какво се мотивира?
- Мисля, че това не би трябвало да е плод на мотивации, а може би само на естествен, спонтанен жест. Мотивацията е резултат на разума, а когато той се намеси, нещата отиват в друга посока. Когато започнат да играят тънките сметчици или травматичните действия на мозъка, тогава ние в никакъв случай не можем да имаме контакт "нагоре". Контактът остава само хоризонтален.
И все пак зрънцето на суетата, или стремежът да "изречеш" нещо по различен начин, съществува у всеки, особено у хората, поели риска да сътворяват.
- Правим го през последните 200 години след френската революция. Преди нея не е имало такова нещо. Тогава може би са се оставяли на порива си. Струва ми се, че в по-старо време е имало по-голяма чистота в писането. Може и да греша... Може би защото тази музика ни отдалечава от съвременната простотия, която ни залива - не само тук, а и в целия свят. Мисля си за онази епоха, примерно на школата на Нотр Дам от ХII век, когато още го няма града, има я само катедралата в центъра...
Но наоколо има смешници, игри, пътуващи музиканти...
- Да, но това е външното изкуство, което е за всички. А онова, което се прави вътре в храма, то отива нагоре.
Значи изкуството винаги е обречено на този тип деление?
- Да. И не виждам нищо страшно в това, че някои неща трябва да се правят за по-ограничен кръг. Нормално е. Другото е ненормално: да правиш нещо с претенциите да го чуят милиарди хора. Това е безумно! Да се харесваш на милиарди, които също издават звуци и си дават мнението.
И все пак през ХХ век сериозното изкуство изкопа твърде дълбока пропаст, която го отдели от слушателите.
- Просто в ХХ век музиката си позволи да каже онова, които никой не иска да чуе. /????/ Сред цял век се появиха автори, които се осмелиха да говорят кошмарни истини за това, което се случва. И ако някой наистина се опита да разбере какво има зад тези звуци, доста страшно ще му стане. Оттам е тази пропаст. Хората не обичат да си дават сметка за това, което правят, и не обичат да носят отговорност за това, което казват. Преживяното от човека през последните сто години още не може да се побере в ума.
Но в същото време могат да се приведат смайващи аналогии с писания от по-старо време. Хората като че ли винаги са били склонни да оценяват съвременната си епоха като най-страшна, наситена със събития и дори катастрофична. Може би защото тя единствена е пред очите им, а другото се идеализира.
- Може би. Всъщност за онези ситуации мога да съдя само по това, което са ми оставили разни хора като текст, изображение или звук. Но нека си дадем сметка, че всичките тези хора много отговорно са писали всяка дума. А ние какво ще оставим за поколенията. Не знам дали някой ще може да разбере нещо от този глобален текст и звук.
Проблемът само в количеството ли е или в неартикулираността на нещата?
- Може би липсата на артикулация е основният белег на ХХ век и специално на музиката. Няма жест, няма тишини в нея. Всичко е безкраен поток от звуци. Поп-рок-индустрията е заляла света. Ако някой някъде прави нещо друго - това са изолирани островчета. Останалото е безконечен звук, без никакъв жест - нито нагоре, нито към другия, който стои редом. Т.е. без жест към бога или към някого. Имам предвид жеста като духовност.
След тези разсъждения - как все пак продължаваш да пишеш?
- И на мен ми е странно. Аз, общо взето, тръгнах от много крайни експерименти и постепенно, без сам да зная как, се стигна дотам, че започнах да махам все повече инструменти и звуци, докато стигнах до оголен едноглас. А това, върху което работих в последно време, е друг експеримент: да записвам различни видове тишина. В края на ХХ век в ситуацията, в която се намира музиката, не виждам никакъв смисъл да се пишат грандиозни произведения. Едно, че няма кой да ги изпълнява, и второ - може би това е един романтичен вид изказ /който може пък и на мен само да ми е чужд.../.
Попкултурата е прекалено гръмогласна, за да се надвикваме с нея по стадионите.
- Може би. Всъщност всичко, направено в музиката през последните двеста години, е много добър пример, от който попкултурата взема идеални клишета. Какво прави в момента MTV? Това е непрекъснато репродуциране на клишетата на романтизма.
Как си обясняваш при този процес на глобализация огромният интерес към местния колорит, към етномузиката, разцвета на уърлдмюзик, фолка...
- Това също е вид индустрия, която скоро ще залезе.
Но ти самият имаш интерес примерно към музиката от Тибет. Както и към по-първични културни пластове.
- Не знам доколко е първична тази музика. Тя е много извисена, в нея всичко е добре премерено, всеки един звук е съвършен. В него има отговорност едва ли не в цялостен, вселенски мащаб. Може и да не го наричаме музика, а само звук. Ние тепърва ще си дадем сметка, че звукът в различните състояния, като реч или музика, може да се появи и в трето състояние. И ако търсим връщане към старите пластове /например старата ритуална музика/ - това е някакъв стон, порив към вселената. Но не е музика. Не знам дали не отиваме тъкмо към кръговото време, за което говори и Борхес. Изчистване, в което ще се стигне до звука като състояние. Това, което правят птиците, го наричаме пеене. Но то не е музика. Това, което правят делфините или китовете - то не е музика. Не е и език, ние сме го назовали така. Класифицираме по наша, човешка логика. А какво е точно то - нека по-добре да не даваме определение. То е може би естествено състояние на планетата. Ние също сме тръгнали от естественото звучене, после нашите звуци сме ги превърнали в език, който постепенно ни е довел до днешното дередже...
Да не можем да се чуваме и разбираме.
- Да. Всъщност ние в момента не се разбираме. Всички говорят едновременно. И по-лошото е, че сякаш никой не иска да чуе другия. Всеки иска да чуе себе си.
Може пък това да е пътят към чуването на вътрешното "аз", което е свързано с естественото състояние и което сега е затрупано от чужди гласове...
- Но не започва ли да заприличва на Вавилонската кула? Сега обаче ще направя крачка встрани: имам чувството, че в момента новите технологии водят може би към някакъв тип канализиране на ситуацията.
Търсене на правила, които да организират нещата?
- Напоследък малко изоставих чисто музикантските си занимания и се набърках в компютърната проблематика. И усещам, че нещата там са поставени по друг начин. Да, има го т. нар. интернет пространство, където всеки комуникира с когото си поиска, но то е на детско ниво. Сериозното е, когато се стигне до програмирането. Тогава всичко става по-изчистено. Ако човек погледне програмните езици, те на пръв поглед са много страшни, а когато започнеш да ги учиш, се оказват толкова простички, изчистени и логични, почти по средновековному. Някаква информационна невматика. Може би донякъде се отива към китайската система на йероглифите, на знаците, които са използвани в най-старите книги, когато всеки един от тях е много натоварен с различни стойности, включително и звукови.
Това, което пишеш сега, по какъв начин се свързва с компютрите?
- В момента работя заедно с британски художник върху един мултимедиен проект. Лари Дийн Майлс е издател на лондонското музикално списание Black monday. Започнах да работя през 1998 г. Това е изследване на звука на различни храмови пространства - "Александър Невски", криптата... Всичко е записано едно към едно. Към тези тишини са насложени различни естествени звукови атмосфери като отделни петна.
Различни ли са тишините в тези пространства?
- Доста. Естествено, всичко минава през компютър, за да стане осезаемо. Много е странно - всеки, който го е чул досега, си мисли, че има корекции на звука и хватки. Заглавието е "Звуците на тишината", което на английски е The Sound of Silence. При абревиатурата се получава SOS. Малко страшно... Засега е качено на web страница, а скоро ще излезе и на компактдиск. Това е европейски проект, в който участват над 70 автори от различни изкуства. Продуктът във вид на диск и книга ще включва различни творби и текстове. Реализира се от Fondation for Art & Creative Technology - Ливърпул. Моята работа е една от основните музикални части на проекта. Много се зарадвах, когато видях оформлението. Напомня на средновековна японска графика. Включваш една ултрамодерна машина и на екрана виждаш много изчистен древен образ... Странно ми е, че се заех с тази работа, защото имам чувството, че се лутам между крайности. От една страна, този мултимедиен проект, направен от дистанция заедно с човек, когото не съм виждал и с когото комуникирам само по електронен път, а от друга - един проект в сферата на античната музика.
От българските земи?
- Да. Музика, която е съществувала преди 2-3 хиляди години. Опитвам се да направя виртуална реставрация на старите орфически церемонии. Основната идея и концепция е на проф. Александър Фол. Тези текстове са записани през II-III век пр. Хр. и са издадени през 1500 г. във Флоренция. Химните са сбирка от 88 текста, работя върху десет от тях. Наложих си ограничения: в композицията няма други инструменти освен възможните за епохата ударни, стари флейти, струнни и разбира се, човешки гласове. Своеобразно потапяне в една епоха и култура, които са били много високо развити. Текстовете са силно натоварени. Това, което ме порази още в първия момент, е, че ние имаме представа за античността като за нещо примитивно, а то е толкова изчистено и съвършено! Та така се блъскам в момента - между древна музика, която я правя наум и седнал пред клавиатурата на компютъра. От време на време докосвам пианото, за да се уверя, че квинтата си звучи по същия начин...
И продължаваш да ходиш по концерти и библиотеки - ти си от малцината музиканти у нас, които не се отказват от тези добри стари традиции...
- Доста по-рядко вече. Защото на всичко отгоре се занимавам и с театър. Може би защото имам по-нататъшни планове да направя нещо сценично и тези занимания в момента ще са ми полезни. Ние имаме много дупки в музикалното си обучение. Карат ни да пишем менуети, рондо, сонатна форма... Неща, от които вече никой няма нужда. А няма кой да те научи на най-естественото - как да работиш с инструмента, с човешкия глас, със сцената.
Все пак обучението на един композитор продължава да е дълъг и сложен процес, усвояването на натрупаното през вековете си остава задължително.
- Не знам дали въобще има такова обучение. Може би най-добре е било във времето до Бах, когато са им слагали отпред по няколко инструмента, за да се научат да работят с тях, карали са ги да преписват огромно количество ноти. Когато бях войник в строителни войски, много роптаех, защото трябваше да препиша всичките ноти на ансамбъла. А там имаше музика от Бах, Моцарт, Шуберт /е, и много глупости/. Едва сега си давам сметка колко полезно ми е било и колко много съм научил.
Да се върнем към театъра. Ти всъщност търсиш в съвсем различни пластове: музика на движението, на шумовете, на тишината...
- Това, което работя със студентите от НБУ, в Театралния департамент на Възкресия Вихърова, не е просто музика към спектакъл. Там всички сме заедно. Възприемам се като човек, който участва, при което всеки прави всичко. Режисьор, композитор - това са термини от ХХ век, които са се наложили и пречат. Давам си сметка колко по-добре стават нещата, когато няма диференциация и служебна йерархия. Много по-ефективно е, когато всеки се вслушва в другия.
Незнанието също може да бъде продуктивно.
- В някои моменти - да. Защото понякога един въпрос на човек немузикант може да отключи решение на неща, с които се занимават цели институти по музика. Хореографката Мила Искренова например с няколко думи само ме е насочвала към решения, които не бих могъл да намеря в тонове книги.
А как се отнасяш сега към творбите, които пишеше преди - за голям оркестър, за камерни състави?
- Отдавна не съм ги слушал. Би ми било интересно да ги чуя отново...
...На запис, защото редица от тях въобще не бяха изсвирени у нас, дори и тези, които получиха международни награди: кантатата, отличена в Югославия, квартета, с който взе наградата "Вебер" в Германия...
- Германците продължават да си го свирят, но тук никой не се нае.
Причината не е ли, защото изискванията ти към изпълнителите са много високи, защото действително трябва да бъдат съучастници?
- По принцип изпълнителят е съавтор, той трябва да помогне. На автора невинаги всичко му е ясно. Нека не се лъжем - авторът не е някакво божество, което подрежда и намества всичко. Понякога може и да се самозаблуждава. Има, да речем, прости тончета, които човек много си обича, има неща, които го дразнят, но това са си лични усещания. И затова изпълнителят трябва да е много отговорен.
От това, което се създава като музика през втората половина на отминаващия век - виждаш ли тенденции, които очертават нещо ново и различно?
- Тепърва ще видим какво ще стане. Човекът е прекалено малко същество, за да командва историята. Всичките мнения за историята на музиката са, общо взето, смехотворни, затова се въздържам. Мога само да кажа какво на мен ми харесва, кое успява да ме потопи в някакво състояние. Например музиката на Оливие Месиен, може би на Арво Пярт... Ще кажа и нещо почти еретично - например исландската певица Бьорк. И в попмузиката човек може да намери много стойностни неща. Може да звучи кощунствено, но всеки човек си има своите вълни. Освен това става така, че от някои неща правят мода - сега е Пярт, преди това беше Шнитке, или Тарковски. Това са краткотрайни моди, подобно творчество остава за малцина. Въпрос на търговия, на умели действия на "прекупвачи". Нищо лошо не искам да кажа. Който продава музика, със сигурност има поглед върху нещата. Нека не забравяме, че именно на такъв неочакван поглед дължим нещо толкова красиво, с което навремето музикантите са се подигравали, а сега си даваме сметка, че е сред еталоните за съвременна музика - Астор Пиацола. За това, което се случи през ХХ век, музикознанието има голям грях. То направи много чекмеджета и лавички, налепи етикети. И всичко е плесенясало вече.
Все пак съвременната аудитория не се чувства улеснена - огромното разнообразие, с което се среща, изисква много повече енергия за ориентация и оценка, тъй като няма водещ стил или норми.
- А преди не е ли било така? Дори във времето около Бах всеки град или творец си е имал и е утвърждавал свои собствени правила.
Но е имало и общи за времето. Макар, че комуникацията е била доста по-трудна.
- А ние познаваме ли се? От милиардите дискове, които се произвеждат?
Всъщност обилната информация необходима ли е за един автор, или го затлачва?
- Честно казано, в последно време единствената информация, която имам желание да приемам като музика, са концертите за пиано на Моцарт...
Re: Георги Арнаудов
доста е дълго и не е за неделно четене
но... около темата за авангардна музика се сетих за това интервю
но като видях колко е дълго реших, че е абсурд да седна да го пиша
и най-неочаквано попаднах на него днес в дъ нет
и...
copy/paste
с надеждата, че някой ще го прочете понеделнично или когато си иска...
както и да е...
но... около темата за авангардна музика се сетих за това интервю
но като видях колко е дълго реших, че е абсурд да седна да го пиша
и най-неочаквано попаднах на него днес в дъ нет
и...
copy/paste
с надеждата, че някой ще го прочете понеделнично или когато си иска...
както и да е...