Безсъници

Аз пак не мога да заспя...
Защо нощта подпира ми очите?
Нагледах се на няма тишина,
какво от туй, че са ми шумни дните...

На кръст разпънах лепкавата си тъга,
завързах я със чувства разпилени
и оградих я с каменна стена,
от въглени, отдавна вкаменени.

Преборих се със демоните на страха,
озъбили се подигравателно срещу ми,
че нейде там зазидала съм своята душа -
не с камъни, не с рими... С празнодумие.

Претърсвам кътчетата тайни на нощта,
преброждам непознати сънища и спомени,
в душата си посявам зрънце светлина
във пропастта от болката изровена.

Наричам с чуждо име тишината
и щом заглъхне крясъкът на дните,
ако сънят побегне пак във дън земята
излизам да се полюбувам на звездите...

Защо не спиш?
Защо стоиш с отворени очи
и поглед вперила в простора необятен?

Защо тъжиш?
Защо в душата ти трепти
и стене с болка тъжен вятър?

Нима далеко
нейде във нощта изгаря
последен спомен от целувките горещи?

Нима тъй леко
без сълзи и горест се забравят
отминалите, радостните срещи?

Ти вярваш,
че отново ще се върне той,
пак нежно някога да те прегърне.

И чакаш,
пак сама в притихналия зной
горещите ръце да те обгърнат.

Той няма,
няма да се върне вече!
Отмина тихо... Просто тъй... Отмина...

Измама...
Мислиш и тъжиш далече
от полъха, край тебе който мина.

Поспри! Недей
тъгува по отминалите дни.
По любовта, която той забрави.

С тих повей
някога угаснали мечти
ветрецът нежен тихо ще разпали.

Разчувствах се...
Благодаря за хубавите думи...

И на двама ви.