Постинги за някой

Когато преди два дни отворих “бележки”, влизайки в клуба, вътре намерих линк към цяла директория с файлове, писани от неизвестен юзър. Ставаше дума за едно същество с трагична съдба, полуреална, полувиртуална – имах чувството, че чета подробен анамнестичен справочник на някой от клиентите си. Беше точно за нашия клуб, затова го копвам и тук, като подкрепям изцяло молбата на писалия файловете към скъпия нам модератор, да не трие или променя писанията.

Не знам нищо за лицето от файловете, дали е истинско или е измислено в някоя интернет-игра. Нека клубарят прецени сам. Усещането беше за призрачност, каквато винаги оставя у мен информацията в интернет. Въпреки всичко случилото се имаше някакви все пак реални психологически измерения, макар че нетът – пак повтарям! - незибежно беше оставил злия си отпечатък. А и документиралият историята ме помоли за психологически разрез на персонажа. Изпратих му имейл, в който му обещах подробен анализ, когато проуча по-дълбоко нещата.

Така и не разбрах, как всичко може да се случва във виртуала, а фактите на които се основава разказвачът, да се опират на реала. Но няма да бъде справедливо да налагам мнението си, затова предавам първата история, събрана в два-три файла, като и за миг не забравям, че все пак тя може да е и странен вирус, целящ да ми загуби времето и да ме изложи пред уважаемите юзъри /или усери, както се изразява пишещият по-долу/. Тъй че, предупреждавам всички да внимават. Не съм променял никъде стила и изказа.

“…И когато То се събудило в кашона със стари, оръфани вестници и няколко угнили книги, в мазето било тъмно, страшно и прашно. Единствената светлинка се процеждала от малък и празен чеп на пода под формата на сноп – може би ако това беше приказка, вдъхновеният разказвач щеше да каже “като сноп от старо злато” или “струйка от слънцето”. Но не би, драги ми усерю, всичко, за което разказваме, се случило в един скромен постинг на дир.беге и затова снопчето било просто светлина-ръждавейка.

Кога и какви били причините да попаднe в мазето, То не помнело (то пък кой ли знае причините за съдбата си!), но дълго време сънувало, скрито в кашона и мрака – самотно и потънало в прах - мига, в който някакъв гаден и порочен мъж-началник с безумен поглед и ехидна усмивка му креснал грозно:
- Пък няма да ти платя заплатата сега! Няма!
А край него групичка уж близък народ запригласял гръмовито:
- Ние пък ще ти задигнем биото, да видиш кво е тъпо без био!

Накрая всички хванали стъписаното То, което успяло в глъчката да мушне в пазвата само една книжка на любимия си мъдрец Салвакур Тийли и да пъхне под мишница томче на неразделния си детски автор Уйлям Сархуян, вдигнали го и го запратили през ехидно скърцаща врата в мазето, а след него метнали ключа на катинара, който издрънчал страховито в хищната тъмнина и се изгубил в ъглите тилилейски, накрая блъснали вратата и всичко замряло.

Но това било много отдавна, а в мрака нямало време, затова То, както споменахме, дори не си спомняло кога се случило всичко. В кратките промеждутъци на будност знаело само, че сега е самотно, без заплата, без онова – как му беше името! – био, за чиито наслади пишели Салвакур Тийли и любимият детски автор, Уйлям Сархуян. Седяло си То и опипвало уплашено гнусотията на мрака със светлинката-ръждавейка над главата, като напразно търсело по пода изгубения ключ. Без да си спомня и без да знае защо, забравяйки постепенно жена ли е или мъж, звяр или птица! Че то в тоя виртуална тъма дори великите писания на Салвакур Тийли ставали безсмислени, както и поученията на любимеца Уйлям Сархуян. И тук вероятно интелигентният и талантлив автор би написал “То диво тъгувало с буца в гърлото и сгърчена в мъка душа”. Но ти си знаеш, уважаеми усерю, че пищещият тези редове е също прост усер и ще му простиш, че ще каже: “То се прозявало, потънало в скука и досада, със заврян пръст в носа, спомняйки си лениво думички от сапфирените редове на Сархуян и Тийли – единствените хубави неща, за които още се сещало по навик. Хич не му идвало на ума за вестниците и книгите, които го обграждали в мазето, тъмнината изместила всичко.
Та тъй!

Обаче: ако пишехме този постинг само заради казаното по-горе, нямаше да си струва и уважаемият модератор на клуба, в който то попадне, би следвало да го изтрие. Но тук, тук точно започнало да се случва нещо, заради което е крайно необходимо всичко да се съхрани в аналите.

Изведнъж, както се прозявало, мърморейки спасителните мантри на Салвакур и Уйлям, То дочуло силен шум над мазето. Бил изненадващ и шокиращ с внезапността си, но все пак подсказвал – ооо, Салвакур! – че горе имало живинка. То се заслушало с внимание и постепенно доловило, че там горе някой си пее, необременен от липсата на био, липсата на заплата и липсата на пържола. Заслушало се в песничката и се смразило от ужас. Защото, уважаеми усерю, текстът бил такъв, каквито са повечето текстове в клубовете на дир.беге, той сривал всичко възвишено и аксиологично, за което пишели Салвакур Тийли и Уйлям Сархуян, той бил още един забит кинжал в сърцето. Защото, там горе си тананикали, както се полага в един тъп постинг, такава песничка:

“Ще дръпна във клозета аз синджира
и ще попръцкам от душа из дира.”

“Чудовщно! Как може! Как може!” – повтаряло си потресено То, припромняйки си мъдрите завети на Уйлям Сархуян – “Този трябва да се цензурира, това не е възпитано”
(Вече схващаш, уважаеми усерю, То още не разбирало, че живее в тъп постинг, а не в благороден разказ, но често някой е жесток към съдбата на хората, както би казал Салвакур!)
След малко гласът сменил модулацията и станал по-дрезгав, песничката неочаквано се променила и всичко станало още по-неестетично и направо вуду драматично. Зазвучал рап:

“Мойте топки тракат:
трака-трак, трака-трак!
Лъскави и чисти.
Без ташак! Без ташак!”

Разбира се, То не знаело, че е рап, защото когато го хвърлили в мазето, рап я имало, я нямало, но да не се отклоняваме от постинга. Най-важното било, че там горе, откъдето идвала светлината-ръждавейка имало някой, с който би могло да се сближи, да обмени човешка топлина – както би казал великият поет. Нищо, че звучал невъзпитано. И сега То трябвало да покаже на всяка цена, че го има, макар и без заплата, без пържола и без био (че как, уважаеми усерю, да има био, като няма пържола!) Но не знаело как, как точно да подскаже за съществуването си, усещало само напиращите в гърдите гняв, озлобление към съдбата и силно желание.
Та тъй!

Безкрайни нощи и дни – ако тия думи долу имат някаква стойност! – То мислило, докато слушало как горе гласовете се сменят, после сравнявало чутото с казаното някога от Салвакур Тийли и Уйлям Сархуян, пак слушало, пак сравнявало и постепенно стигало до простите истини, колко относително е всичко и колко измамни са видяните и чутите неща. Например, някой горе повтарял непрекъснато “west тип”, “west работа” и То дълго си мислело наивно – нали си нямало био! – че в стила на аксиологията става дума за нещо западно и интелигентно. Обаче в миг на просветление изведнъж разбрало, че горе някой говори за някого, че бил много “уест тип”, и работата на оня уестия била също уеста. Както всичко на тоя свят и това идвало от “уй”. Но стига с дреболиите относно чуждото инфо, не е коректно да задълбаваме…

Един ден обаче нещо все пак станало – То дори отначало не разбрало какво, но когато се събудило от дългата дрямка, нещо му липсвало, нещо ценно като парола в дир.беге започвало сериозно да липсва и това било притеснително. Накрая осъзнало, че липсва светлината-ръждавейка. Тогава вперило уплашен поглед нагоре към дупката на чепа, и нали очите му през десетилетията в тъмнината били свикнали да различават макар и мрачните очертания в мазето, сега доловило, че там, в дупката има нещо, което се движи. То поставило няколко купчини вестници една над друга, наредило няколко от книгите в кашона една над друга и почти достигнало нивото на дупката, в която видяло нещо познато, изплувало като че ли от майчиното мляко, от далечния спомен за биото, като знак на съдбата. Изобщо, нещо като нищо на света.
Та това бил пръст. Заврян в дупката пръст, по-точно показалец, който шавал и се въртял любопитно във всякакви посоки. После притежателят му го измъкнал, и на негово място наместил окото си, с което се взрял любопитно в мрака, после отново напъхал пръста си.

И тогава драги ми усерю, се случило онова, което щяло да измъкне То от забвението. Като мълния, като светкавица, като метеор пробляснала мисълта, че ето този пръст е шанс да го забележат по такъв неопровержим начин, толкова недвусмислено, че вече никой няма да отрече съществуването му, а всичките несгоди от липсата на био, пържола и заплата, тъмнината и скуката щели да бъдат компенсирани. Както гениално отбелязал Уйлям Сархуян, животът можел да бъде хубав, а както находчиво и мъдро го допълвал Салвакур Тийли, струвало си да се живее, па макар и в постинг…
Бавно, за да не събори купчината книги, То се изправило на пръсти, като заповтаряло в молитвена надежда: “Помагайте, Уйлям и Салвакур, Помогнете ми Тийли и Сархуян, хайде Уйлям и Тийли, аз вярвах в във вас и вие повярвайте в мен! Моля вииии, Уйлям и Тийлиии!…”. Пръстът в дупката отново зашавал, а То бавно се приближавало към него, повтаряйки в упование: “Уйлям, Тийли, Уйлям, Тийли, Салвакур, Уйлям, Тийли” – все по-бързо, все по-яростно: накрая в несвяст шеметно заповтаряло за по-бързо само абревиатурата: “Уй-Ти, Уй-Ти”, отворило широко уста, пръстът бил току до устните му, То го захапало светкавично с ръмжене и стръв - все едно искало да отхапе цялото си, както би казал някой гениален автор, разочарование, целия си гняв и несбъднатост, докато отгоре някой изревал грозно и уплашено:
- Сакъъъъъъъъъъъън!…
А То се дръпнало бързо назад. И докато от горния етаж някой с удивление и в шок разглеждал окървавения пръст на ръката си, а други цъкали с език и го утешавали, отдолу се чул победоносен вик:
- Уй, тииииииииии!
И обитателите стреснати се отдръпнали от дупката в пода.
- Уй, тииииииииии! – звъннал отново гласът, после настъпила мъртвешка тишина, сякаш всичко ставало там – както би казал някой велик философ – където време и пространство са се сливали, където утре ставало днес, а днес вдруги ден…
Но не би, драги ми усерю, в дир.беге дори тишината е като бяло петно в постинг с надпис * Deleted *...
Та тъй!

Така на горния свят, възвестено от един ухапан пръст, се появило уй, ти – както щели да го наричат обитателите на горната вселена – макар че като всички велики неща и това е донякъде неточно казано. Защото уй,ти-То продължило да живее в мазето, надничайки в нетърпеливо очакване да се случи още нещо – нещо, което окончателно би запълнило дупката, липсата на био, на светлина, на заплата, пластовете от скука и мрак. Но това е предмет, разбира се, на друг постинг, който е в друга директория.”

Аз,такова не разбрах, мъж ли е или жена То или е дете.

Брех как интресно си живет някои хора в нета.
На мене никой не ми праща такива бележки.

Много е вероятно приносителят на файловете - наричам го така, защото не знам дали той е записал или съчинил историята - някъде да е прочел инфото ми, че разбирам от динамична психотерапия и психоанализа, и затова да го е пратил на мен. Но има още нещо любопитно, /тук ще издам малка тайна, но не съм поемал ангажимент за прекалена дискретност/. Никът на приносителя е ...- - -...- - -... Т.е. три точки, три чертички, което само за себе си напомня за SOS и навява тревожност. Може би става дума за молба за помощ.

Ок. Това означава, че приносителят на файловете е свързан по някакъв начин с персонажа от разказа. Т.е. ако не е свързан защо търси помощ?
Да си призная честно приносителя ме интересува повече от персонажа.
Ще ти кажа защо.
Името на главния герой подсеща за "ау, ти". Това убива в мене желанието да коментирам героя. Още повече, че не ми е възможно да коментирам написното без да смесвам впечатленията си от самата "ау, ти" което не вярвам да е полезно.

Значи мен ако питаш, първоначалното име на персонажа ме подсеща за Фройд. Във финалните изречения може би има някакви съвпадения, но то пък какво ли в нашия клуб не буди съмнения, и не навява алюзии за прилики? А иначе би могло навярно да се упрекне приносителя в нещо - в анонимност, в поатайност. Не знам, може би е подъл, злобен и гаден, за да изпрати точно такава история. Всичко е възможно.

Аз акцентирам на две неща.
Едното е дори не приносителя, ами писателя на това.
Той всъщност най ме интересува. След това приносителя и чак след това героя на историята.
И другото. Героя всъщност "ау, ти" ли е, или не е?
Така или инче приликата ме възпира от коментар.
Май не съм ти много полезна, ама виж как хубаво си лафим.

П.П. Защо за Фройд?

цялата история ли е ?

За пишещия нищо не знам, освен това, че вероятно и той е чедо на Бил Гейтс, а не на Гутенберг. А героят е това, което е. Както и нашият клуб е за психотерапия, което обеснява защо файловете са изпратени до мен и то точно от ник SOS. Може би наистина има нужда от помощ. Може би след такъв престой в мазето, ресоциализацията е трудна /ако приемем, че персонажът в един момент започва да наднича не само през дупката. Или пък че това да захапеш някого по пръста, не е най-удачен начин да му кажеш "Здрасти!". Знам ли? Ако знаех, нямаше да рискувам да се излагам, като го пускам тука.

Още сглобявам останалите файлове, така че да са все пак темпорално свързани и да става ясно за какво е думата. Щото е голяма бъркотия, да знайш.Направо съм слисан и затова търся помощ.

много, прати няколко насам, да опитам да сглобявам. Интересно ми е, а и време имам достатъчно.

защо го тълкуваш като излагане. Нима е срамно да потърсиш помощ, ако виждаш, че не можеш сам да се справиш ?

Ясно.
Значи аз не мога да ти помогна поради липса на компетентност.
Иначе съм услужлива и добра по душа.
Мога да ти партнирам в разговора с реплики от вида:
"Ти какво мислиш" и "така ли".
Таааа... ти какво мислиш за персонажа от разказа?

Могъщ магьосник решил да разруше едно царство.
Излял вълшебна течност в кладенеца, откъдето пиели всички поданици.
Който пийнел от водата полудявал.

На другата сутрин вече всички били пили от кладенеца, всички освен царя и семейството му, които имали отделен кладенец, до който магьосникът не успял да се добере.
Загрижен царят се опитал да овладее положението и взел редица мерки за опазване сигурността на поданиците си.
Полицаите и инспекторите също били пили от отровната вода и указите на царя им се сторили абсурдни.
А жителите на царството помислили, че владетелят им е полудял.
Отчаян царят бил готов да се откаже от трона, но царицата го възпряла и казала: "Хайде и ние да отидем до кладенеца и да пием"..."така ще станем като тях"
Така и сторили. Пили... а после и те започнали да говорят безсмислени неща.

И царството заживяло спокойно, въпреки че всичките му поданици се държали доста по - различно от съдедите им....

/по Пауло Куелю/

Аз пих много вода... Новагодин , и ти пи нали?

Важното е, че всички пили и се веселили.

А аз мога ли с нещо да помогна?
/ако ще го караш по Фройд , дай малко и на мен/

Ами явно има нерадостна съдба. Персонаж с радостна съдба се радва на хорските пръсти. И има био. И яде пържола. И не пищи, така че да стресне хората, а им казва усмихнато "Здравейте!", "Желая ти хубав ден", "Много си готина, Марина", после си разговаря с някого за нещо интересно. Трябва наистина да живееш в мазе незабелязан, за да пристъпиш към подобни драматични изяви. Но нека не избързвам, мисля да направя един анализ по-нататък, когато съм достатъчно сигурен, че съм разчел правилно файловете.

Ами опитай. На тебе като психолог разчитам най-много.

ПП Ами я се пробвай в социометричния анализ на пространственото разположение на персонажите един спрямо друг. От долния и горния етаж. И типа психологически връзки, който се очертават. Това ще внесе още яснота.

Това го разбирам. Особено оная част дето съм готина.
Какво обаче значи да нямаш био? Био какво?
За яденето на пържола знам. Даже ми се дояде.