Чужденеца

Това се случи отдавна, бях някъде около 12 годишен. Живеехме близо до пристанището в съвсем обикновен работнически квартал. Не зная защо тази случка се е запечатала толкова дълбоко в съзнанието ми, но си спомням, че беше 15 юни и на докерите по това време им даваха заплатите. Знам, защото повечето ни съседи работеха на пристанището. Обикновени, земни хора, чийто натурализъм ги изпълваше до най-малкия детайл. Силни, груби, мазолести ръце, сурови, загорели, обрулени от вятъра лица и тази тежка, кисела миризма на пот, пропита дори в панелите на блоковете. Всичко е в главата ми, запечатано в невроните ми като на филмова лента, сякаш се е случило преди малко ...
Бай Минчо-комшия от съседния вход се беше запътил както всеки месец заедно с бригадата си да полеят заплатата в махленската кръчма на съседната улица.
Не зная откъде пред тях излезе някакъв бледен мъжага, иначе доста едър и мускулест тип, с луничаво лице, парцалива карта в лявата ръка и обемист кожен куфар в дясната. От далече си личеше, че не е от тук, никак не се връзваше с обстановката, просто изпъкваше като зрял домат в щайга със зелени ябълки, явно заблуден чужденец.
Чужденецът се засили право към бай Минчо, който като бригадир вървеше най-отпред на компанията.
-Ескюзе моа мосю, парле ву фронсез? - проговори неуверено чужденеца.
Бай Минчо се сащиса, покрай работата беше научил малко чужди езици-владееше сносно турски и малко цигански, но макар бъкел да не хвана от думите на чужденеца, му прозвуча някак обидно по интонация, а и тази нагла усмивка на лицето му ... Жегна го нещо под лъжичката и реши да не остане по-назад:
- Ти на кого ще викаш пърлено прасе бе, твоята мама ингилизка? - кресна му бай Минчо.
Чужденеца малко се стресна, ококори се, повдигна вежди и каза:
- Ескюзе моа, же не компро па кеско ву парале!
Това съвсем изкара бай Минчо от релсите и той се нахвърли с люти думи върху чужденеца:
- Ма много си нагъл бе! Ти кого ще псуваш бе, мислиш , че съм прост и не разбирам ли ? К'во кат си два метра дангалак, ний сме много! - каза бай Минчо и разпусна мишци. Останалите от бригадата в солидарност с бригадира започнаха да заобикалят чужденеца. Единственото което успя да направи той беше да каже уплашено:
- Кеско ву фе ?
- Сега ши ти кажа "к'во фе"!- бяха последните думи на бай Минчо, който заряза дипломатичния тон и премина към действие, като отпра на чужденеца толкова яка левачка, че слънчевите му очила от удара отхвърчаха на поне пет метра, а бай Минчо ей богу беше много як българин... Виждали ли сте как докери товарят вагон със селитра? Отстрани изглежда сякаш не мяткат петдесет килограмови чували, а пухени възглавници.
Чужденеца се оказа също яко добиче, бързо се освести и започна да раздава наред умели удари с куфара. Заформи се яко меле, насъбра се доста народ сеирджии от махалата.
Чичо Пешо, по прякор инженера от четвъртия етаж като по интелигентен човек се опита да ги разтърве. Между другото той умря млад Бог да го прости, много нелепа смърт, но както и да е ... това е една друга история ...Дааа... добър човек беше. Та чичо Пешо се намеси, започна да ги раздърпва, но в отворилата се пролука чужденеца стрелна по инерция куфара, който светна чичо Пешо точно в десятката. Макар да не го нарани сериозно това моментално уби желанието му спре търкала, дори го на кара и той да се включи.
Здрав пердах падна. Спомням си как оставиха чужденеца да пъшка, целия в кръв, легнал пребит на тротоара върху разпиления си багаж, а всички други участници в боя отидоха в кръчмата.
Дааа ... спомням си го съвсем ясно ...
Навярно никога няма да го забравя ...

ПП: Тази история е измислена, всяка връзка с действителни лица и събития е случайна и непреднамерена.

охо докери и ми замириса на мореа какво стана с чужденеца?

По-лесно и безопасно е да убиеш новото и непознатото вместо да го опознаеш.
Има хора които и така мислят. За съжаление.
Всъщост... зависи от това колко застрашително е непознатото...
Не можах да направя връзка с действителни лица, за да си напомня после, че историята е измислена.

Е, значи смях се наглас докато ти четох постинга ,благодаря за това (особено на такива неща, 'просто изпъкваше като зрял домат в щайга със зелени ябълки; 'Останалите от бригадата в солидарност с бригадира започнаха да заобикалят чужденеца и още доста други). Кеф ми беше как пишеш... а това пък, 'Силни, груби, мазолести ръце, сурови, загорели, обрулени от вятъра лица '... е някакси Ванцарово!.


Но иначе съм по-объркана.... литература или психология....Като литература, ама много си е баш б-ски език/хумор, но пък като 'сюжет' не съм сигурна...Българи прибиват французин и отиватат в кръчма... малко плоско


Като психология, 'ярък детски спомен'... хм, аиде да го тълкуваме....

Като психология, 'фантазия' (щото е измислена история, уж...) пак се връщам до 'Българи прибиват французин и отиват в кръчма... малко плоско'....

Въпреки тези коментари - много удовоствие ми достави...

Фрнцузин, французин, каквото падне такова, важното е да е на път за кръчмата.
Въпросът всъщност не е в "кръчмата", дори не е в " българи", а кой пребива неразбраното.
Вапцаров мисля ми е любимия, най-,най-, най- ... най-до сърцето ми

...Блек, само аз ли ще те рабирам винаги ?...сигурно защото винаги най-,най-, най- ... най-до сърцето ми....са били чорденците....какво от това, че ги пребиват често?...винаги ще ги има....
...аз пък не знам защо все в главата ми е анимационното филче "Ку-Ку"..., но и от крокодила Гена и Чебурашка не се отказвам...
П.П...снощи на купона на мен за подарък ми се падна един много готин крокодил..., сега трябва да му намеря Чебурашката...:-)))..., честно да ти кажа ...липсваше ни...трябваше да вземеш влака..., ама хайде, следващия път...
Вярвам в чудеса!

Хубаво разказваш иначе...
Моята итория. Като дете, по-малка от 12 години, ходех всяко лято при баба. Далеч оттук... Тя живееш в къща. Имаше огромен двор с най-сладките домати, които някога съм опитвала. В най-красивия зелен цвят на света, в най-вълшебното детство, единствено. В съседния двор играеха две сестри. Руси, като от картичка, от началото на века. Синеоки, русокоси, мънички, усмихнати. Двете сестри също си имаха баба, но не като моята. Тяхната баба бе зла, и никога не ставаше от прага на къщата. Сутрин, когато се събуждах тя бе там, вечер, когато си лягах - тя бе там. Тяхната къща имаше и друг вход - двете деца, майка им и баща им, влизаха през другия вход, живееха в тесни две стаи. Прагът на баба Иванка криеше седем стаи във вътрешността на къщата, която обитава само тя. Така си мислех. Тогава... Помня и името на бабата даже... Една сутрин се събудих и бабата не беше там - на прага. Попитах внучките й къде е. Те ми отговориха, че баба им е починала...И знаетели какво - оказа се, че тази баба никога не е ставала от този праг. От години е била там - на прага, и зиме, и лете. Просто е била трудноподвижна, беше ужасно дебела. А стаите зад нея, собствената й каща, домът й бе покрит с прах... Внучките й сигурно влизаха за първи път в тази огромна къща след смъртта на бабата... Още я помня. Седи там, на прага, в моето детство...
Тъжна история. Вярна.

Acropolis adieu

Друг път .

...ама не в смисъла на "Куче в чекмедже", нали?!

Вярвам в чудеса!

аз си мислех да напиша нещо по една такава история, обаче ме мързи, ако ти харесва- ти я напиши..тя е такава:

в междуградски автобус си седят една циганка с детето си- момиченце на видима възраст шест години..пред тях седи млада лекарка (но те не знаят че е такава)..лекарката дреме от скуката и горещината..
по едно време момиченцето започва да писка, защото на стъклото на автобуса се появява жива пчела или оса..
от гледна точка на лекарката е разказа иначе..
всичко утихва...
по едно време нещо пролазва в косата на лекарката, тя го гони с ръка- това е осата, която не е сигурно, но по всяка вероятност циганката е сложила тама, тя е от ония, свадливите и иначе не е ясно защо го е направила и дали е тя въобще...
лекарката маха с ръка, с което раздразва пчелата (или осата), тя се засилва и ужилва детето..след няколко минути то започва да се подува и реве..майката се развиква на шофьора да спре. но са между две села, като по- близкото е на десетина км., но там няма болница, всичко става в събота. градът е на 35- 40 км..
лекарката разбира какво става, обаче няма никакви медикаменти в себе си, детето започва да се задушава, тя му прави изкуствено дишане, но накрая, тъй като няма време, а шофьора е подкарал към града и остават десетина- 15 минути до там, лекарката взима едно джобно ножче от някакъв пътник, обгаря го на запалката си и разрязва трахеята на детето (от 'спешно отделение знам, че се казва 'трахеотомия' )..детето започва да хърка, тече много кръв, но си поема въздух и оцелява до болницата, където го спасяват...

след 6 месеца майката завежда дело срещу лекарката (майката е от някакъв заможен цигански род на крадци), затова че и е загрозила дъщерята и няма да може да я продаде изгодно за булка..

това е...

.......за какво ще си говорим.......