The End

Винаги ми е било чудно защо хората ги е страх да си кажат, че са били зарязани. Какво толкова бе. Всички сме били. Или друго. Да се надпреварват кой кого ще зареже пръв. Той спира да я търси, направо изчезва от живота й и тя вижда накъде вървят нещата, обажда му се и му казва: Не ме търси повече! Ха-ха-ха! Е, вдигна ли ти се самочувствието бе, мойто момиче, че ти си му го казала!? А не ти ли прави впечатление, че той ти го е казал негласно много преди това. Или друг случай: Тя му казва, че не вижда смисъл да продължават връзката си повече, той се прави на разсеян, все едно не е чул, шум, музика около тях и т.н., а на другия ден сяда срещу нея и й казва: Знаеш ли, смятам, че не трябва да се виждаме повече. Ха-ха-ха! Това са автентични примери от живота около мен, не си ги измислям изобщо. А вие как сте? Как е егото? Можете ли да приемете, че някой ви бие шута, без да се опитвате да хитреете, да се правите на играчи и най-вече да можете да си го признаете, когато някой ви пита?

Не съм убедена че причината за несподелянето на истината е точно страх... В много случаи, поне около мен, има тенденция на умишлето мижане пред истината с цел да се защити самочувствие, позиция...
А лично аз спокойно мога да призная че съм била зарязвана, като тийнейджър ми се е случвало да тропна с крак и без да съм се правела на хирта да кажа "Ама аз отдавна му бях била шута" За да не ми се присмиват в компанията...
Сега нещата са доста по-уравновесени и осмислени

egoto umria otdavna

не знам
предполагам , че мога , ма предполагането ми е чисто хипотетично
до са не са ми били шута
е . . . мънечък съм още - има време :))
ма до са или изобщо не ми връзва или ми връзва и си ме искат
а иначе тва дет разправяш звучи баш като неква детска радост

Е, понякога се налага :)))
Личното ми мнение е, че ситуациите, които не подлежат на промяна са много малко. А повечето са такива, че усилията, необходими за промяната им не си струват резултата ;)

Зная, че звучи цинично. Но ако се замислим, всяко общуване е форма на манипулация по един или друг начин. В момента, в който си отваряме устата, за да кажем нещо, ние го правим за да удовлетворим някаква собствена нужда - била тя и нуждата от общуване. От там нататък разликата между хората е единствено в това дали осъзнават, че манипулират другите. И колко ефективно го правят.

А когато някой те предаде, няма нужда да обвиняваш себе си и да не го признаваш. Можеш да го използваш, за да отработваш върху него нападателните си механизми ;) Можеш също и да анализираш ситуацията. Да разбереш защо е взел решение да те предаде, т.е. какво е трябвало да направиш, за да не стигне той до такова решение. Да научиш нови неща за хората и за себе си. Да отчетеш направените грешки и повече да не ги повтаряш.

...са ме зарязвали...признавам..

мисля, че мисля, че неискам да мисля, мисля...

както се казва shit happens. и какво от това ставаш и пак напред. бил съм и в двете положения. винаги ми е било ясно за какво става дума, демек кой кого зарязва. Не ме е срам/страх да си кажа че са ме зарязали. случва се , какво толкова.

Life still goes on.

око рентген

ти си знаеш , че си пич
за да те зарежат => те не знаят
щом не знаят нещо толко очевидно => от трите академични варианта , а именно проЗти путки , проститутки и просто путки попадат баш в първата и най-презряна категория
=> кефи се , че си се отървал

Мъжка солидарност,а?!

Може и така да се каже. Обикновенно всеки си мисли, че другия не разбира и не знае какво губи и т.н.

око рентген

Ми страх ги е, щото като си признаят такова нещо един вид признават, че другия се е изтарикатил и се е възползвал от тях. А те са напуснали сцената с оклюмал нос, с разбито самочувствие, с наранена гордост. А всеки иска да се чувства ценен и значим. Поне пред себе си. Примерите, които прилагаш, са красноречиви и нямат нужда от коментар :)
Проява на незрялост.
Да, аз мога да призная, че са ме зарязвали.
И аз съм зарязвала.
Хората се `зарязват`, когато не им изнася да карат съвместно.
Това, че са те зарязали, не означава че си по-малоценен от другия.
Просто си различен.

Невъзможно е да се изобрети нещо глупакоустойчиво, защото глупаците са безкрайно изобретателни.

Да............................Ама си отмъщавам...........природа.....

ли питаш или се гъбаркаш с аудиторията? :)))
Чета тук и си се радвам :)) Ми кво значение има кой първи казал, кой кого зарязал, чие накърнено самолюбие проявило изпреварваща реакция? Че то не е ли все тая? Резултатът в крайна сметка е един и същ - загуба/изчерпване/прекратяване на нещо, дето както и да е свършило, е било хубаво - обичали сме някой, и/или той нас - не трябва ли да пазим от това само хубавите спомени? Вместо да анализираме кой кого зарязал...

Не мога да оценя подобна гледна точка - ако човек обиди (или се чувства обиден от) някого, когото е обичал, според мен определено има някакъв проблем.

Нищо човешко не ми е чуждо :)

но далече от истината

И аз винаги съм казвала, че ако е имало нещо истинско между двама души, поне част от него остава и след раздялата и то за цял живот!

И трябва ли нещо да е вечно, за да е истинско и въобще - има ли вечни неща?!

Обаче самата раздяла няма как да е щастлива за никого. И обикновено наистина единият се чувства по-зле и това е този, който не е бил предварително подготвен психически за момента. Например, докато се стигне до развод в едно семейство, нещата обикновено не вървят с години преди това и и двамата съпрузи го усещат. Но този който първи вземе решението, е по-подготвен за него, макар и другият да вижда, че няма друг изход...Психология.

А за едномесечни връзчици, дето някой се фръцнал и престанал да се обажда - на кой му пука и къде въобще тук се намесва категорията "обич". Каквато зрелостта на хората - такава и зрелостта на връзката, и на раздялата съответно.

аре па ти - само три варианта моми ли има? я кажи к'ви са неакадемичните сиреч изключенията:)

от охлюви, парчета, опашки на кутрета направени са малките момчета.

вариантът дето най ми е легнал на душата в зависимост от ситуацията (i.e. тва дето в момента ми е фанало очото) академично си го мисля или като " две хубави уши - особено левото " , или като " две хубави уши - останалото гъз "

нямаше ли да е хубаво, ако всички бяхме идеалисти?
Съгласен - разликата между едномесечна връзка и връзка е огромна :) И в двата случая обаче човекът отсреща заслужава минимум уважение, щото ни е допуснал в личното си пространство, щото ни е било хубаво с него, щото..., заради което не бива да бъде обиден или оплют.

По темата - самото разсъждение по концепцията зарязан/зарязал не е ли проява на засегнато его? :) Съгласен, винаги има остатъчно (неудовлетворение) - независимо дали сме подготвената или неподготвената страна. А Седюс всъщност (съзнателно?:)) задава въпроса "Спря ли да биеш жена си" :))


"деър из ноуор битуиин ас..."
Едно от любимите ми парчета Ама не знам даже на кого е

Нищо човешко не ми е чуждо :)[/yellow

Мда и аз мисля,че винаги дължим уважение.

А за егото...ето тук му е мястото на това "нищо човешко не ми е чуждо"

Съгласявам се

Нищо човешко не ми е чуждо :)

при мен проблемът се свежда до това, че доста хора всъщност не казват нито *късаме* нито *все още ходим*...и си траят...а мълчанието...невинаги е еднозначно.
и кво значение има кой е скъсал първи

if i can stop one heart from breaking
i shall not live in vain