Искам
7 отговора
149 прегледа
Искам
да подаря на всички, които "нощем порастват толкова, че да стигнат звездите" този откъс от "Мистър Бог, тук е Ана" :).
Може би се дължеше на това, че с Анна се запознахме нощем. И двамата обичахме тъмнината, защото някои неща се случваха само тогава. Шумът и напрежението, всичките изнервени дейности на ежедневието, вечер се смаляваха и ставаха прегледни. Нощем беше време за разговори и ако нямаше с кого, човек можеше да си приказва и с уличната лампа, без да рискува да бъде прибран на топло.
- Слънчевата светлина е прекрасна - каза Анна, - но свети толкова силно, че не можеш да виждаш надалече. Нощем животът е много по-хубав. Можеш да порастнеш толкова, че да стигнеш звездите, макар че те са безкрайно далече. През деня всичко е толкова шумно, че нищо не се чува... а нощем пеят листата.
...............................................................................................................................
Когато двамата с Анна пристъпихме в светлината на огъня, на който се топлеха приятелите ни, Господин Никой вдигна поглед и ни огледа. Никой не проговори. Очите му се преместиха от мен на Анна и там останаха. Той й протегна ръка и тя се приближи. Хвана го за двете ръце и двамата бяха приятели.
- Ей, малката, не трябва ли да си в леглото? - попита той.
Тя замълча и го погледна. Знаеше, че няма нужда от отговор. Той не бързаше заникъде и умееше да чака.
- Достатъчно голяма съм за живота - спокойно отвърна тя най-сетне.
Господин Никой се усмихна и притегли една щайга към себе си. Анна седна. Аз стоях забравен и изгубен, докато не си намерих щайга и не се присъединих към тях. Няколко минути мълчахме. Господин Никой натъпка лулата си и се надвеси над огъня, за да я запали. Когато се върна на мястото си, сложи ръка върху главата на Анна и каза нещо, което не успях да доловя. Двамата се засмяха. Той спокойно пушеше.
- Обичаш ли поезия? - попита.
Анна кимна, а той продължи да се занимава с лулата си.
- Знаеш ли, какво е стихотворение? - запита пак, докато бълваше кълбета дим.
- Да - каза Анна - нещо като бродерия.
- АхЪм - Господин Никой поклати глава - и какво искаш да кажеш с "нещо като бродерия"?
Анна премяташе наум думите си.
- Мисля, че човек сглобява от много малки части нещо ново и то е съвсем различно от това, което е било в началото.
- Хм, - промърмори Господин Никой - това е доста добро определение за поезия.
- Може ли да те попитам нещо? - каза Анна.
- Разбира се.
- Защо не живееш в къща?
Господин Никой се загледа в лулата и поглади брадата си.
- Мисля, че не мога да ти дам отговор. Можеш ли да попиташ същото по друг начин?
Анна се замисли за момент и каза:
- Защо обичаш да живееш в тъмнина?
- В тъмнина ли? - Господин Никой се усмихна. - На този въпрос мога да отговоря с лекота, но дали би разбрала отговора ми?
- Ако е отговор, ще го разбера - каза Анна.
- Ах, разбира се, ако е отговор. Разбира се... но дали е отговор? - той притихна. - Обичаш ли тъмнината?
Анна кимна.
- Тя те прави голям. Разширява затворите на деня, за да не ти е тясно.
Господин Никой тихо се засмя.
- Действително, действително... Аз обичам тъмнината, защото мога да мисля за себе си и да търся яснота. През деня другите мислят за мен и повечето от това, което мислят, е грешно. Това разбираш ли го?
Анна се усмихна. Господин Никой протегна ръка и погали очите й. После взе ръцети й в своите и се замисли. Огънят огряваше уличния ъгъл. През деня това беше мръсен и неугледен ъгъл като всеки друг. Но тази вечер бе омагьосан.
As You Like It
Може би се дължеше на това, че с Анна се запознахме нощем. И двамата обичахме тъмнината, защото някои неща се случваха само тогава. Шумът и напрежението, всичките изнервени дейности на ежедневието, вечер се смаляваха и ставаха прегледни. Нощем беше време за разговори и ако нямаше с кого, човек можеше да си приказва и с уличната лампа, без да рискува да бъде прибран на топло.
- Слънчевата светлина е прекрасна - каза Анна, - но свети толкова силно, че не можеш да виждаш надалече. Нощем животът е много по-хубав. Можеш да порастнеш толкова, че да стигнеш звездите, макар че те са безкрайно далече. През деня всичко е толкова шумно, че нищо не се чува... а нощем пеят листата.
...............................................................................................................................
Когато двамата с Анна пристъпихме в светлината на огъня, на който се топлеха приятелите ни, Господин Никой вдигна поглед и ни огледа. Никой не проговори. Очите му се преместиха от мен на Анна и там останаха. Той й протегна ръка и тя се приближи. Хвана го за двете ръце и двамата бяха приятели.
- Ей, малката, не трябва ли да си в леглото? - попита той.
Тя замълча и го погледна. Знаеше, че няма нужда от отговор. Той не бързаше заникъде и умееше да чака.
- Достатъчно голяма съм за живота - спокойно отвърна тя най-сетне.
Господин Никой се усмихна и притегли една щайга към себе си. Анна седна. Аз стоях забравен и изгубен, докато не си намерих щайга и не се присъединих към тях. Няколко минути мълчахме. Господин Никой натъпка лулата си и се надвеси над огъня, за да я запали. Когато се върна на мястото си, сложи ръка върху главата на Анна и каза нещо, което не успях да доловя. Двамата се засмяха. Той спокойно пушеше.
- Обичаш ли поезия? - попита.
Анна кимна, а той продължи да се занимава с лулата си.
- Знаеш ли, какво е стихотворение? - запита пак, докато бълваше кълбета дим.
- Да - каза Анна - нещо като бродерия.
- АхЪм - Господин Никой поклати глава - и какво искаш да кажеш с "нещо като бродерия"?
Анна премяташе наум думите си.
- Мисля, че човек сглобява от много малки части нещо ново и то е съвсем различно от това, което е било в началото.
- Хм, - промърмори Господин Никой - това е доста добро определение за поезия.
- Може ли да те попитам нещо? - каза Анна.
- Разбира се.
- Защо не живееш в къща?
Господин Никой се загледа в лулата и поглади брадата си.
- Мисля, че не мога да ти дам отговор. Можеш ли да попиташ същото по друг начин?
Анна се замисли за момент и каза:
- Защо обичаш да живееш в тъмнина?
- В тъмнина ли? - Господин Никой се усмихна. - На този въпрос мога да отговоря с лекота, но дали би разбрала отговора ми?
- Ако е отговор, ще го разбера - каза Анна.
- Ах, разбира се, ако е отговор. Разбира се... но дали е отговор? - той притихна. - Обичаш ли тъмнината?
Анна кимна.
- Тя те прави голям. Разширява затворите на деня, за да не ти е тясно.
Господин Никой тихо се засмя.
- Действително, действително... Аз обичам тъмнината, защото мога да мисля за себе си и да търся яснота. През деня другите мислят за мен и повечето от това, което мислят, е грешно. Това разбираш ли го?
Анна се усмихна. Господин Никой протегна ръка и погали очите й. После взе ръцети й в своите и се замисли. Огънят огряваше уличния ъгъл. През деня това беше мръсен и неугледен ъгъл като всеки друг. Но тази вечер бе омагьосан.
As You Like It
