Олег Криса
1 отговора
49 прегледа
Олег Криса
К О Н Ц Е Р Т
на
Олег Криса, цигулка
и
Татяна Чекина , пиано
Програма:
Бетовен - Соната за цигулка и пиано no.1
Прокофиев - Соната за цигулка и пиано no.1
Уолтън - Соната за цигулка и пиано
Шнитке - “A Paganini” за соло цигулка
Шимановски - Три каприза по Паганини, за цигулка и пиано
Превъзходен концерт, цигулар от класа!
Много добре подбрана програма!
Три произведения на тема “Сонатата от Бетовен до XX век”:
Бетовен - страхотно изпълнение, стилно.
Прокофиев - изключително прецизно изграждане на музика и форма (самата соната на Прокофиев впечатлява със структурата си)
Уолтън - пример за съвременен начин на третиране на жанра “соната” и цигулковото свирене.
Господин Криса определено внушаваше абсолютен контрол над музиката и напълно ясна концепция за това, което изпълнява. Безупречно владеене на цигулката, което в случай на инструментализъм от такава класа няма нужда от коментар. Прецизно дозиране на емоция, напрежение, съобразено със идеята му за изграждане на формата и стиловите особености на музиката, разбира се. (Направи ми впечатление това, че вибратото му беше много по-пестеливо употребено и натоварено с важна смислова функция - за сравнение - цигуларите от по-старите поколения, при които вибратото присъства като неотмненно “блеене” през цялото време.)
Концертът се обособи в две части - като своеобразна граница, която разделя и същевременно обединява, беше Сонатата от Уолтън. Следващите творби от Шнитке и Шимановски за мен са красноречиви примери за последствията, до които води прекомерното свирене на капризите на Паганини (каквото го познаваме от съвременната цигулкова практика)! Всъщност Шнитке е посветил композицията си “A Paganini” именно на Олег Криса(!). А тя е една страхотна гротескна пародия на прословутите капризи за цигулка на Паганини! В нея присъстват всички отрицателни и карикатурни качества на капризите, изострени до крайност, до сарказъм, който у мен предизвика неистов смях! Произведението определено беше истинско забавление, както за изпълнителя, така и за публиката (визирам себе си и още няколко души, защото останалата част от публиката, кой знае защо, приемаше всичко на сериозно!?!). Замисълът на Шимановски в неговата “кавър-версия” беше подобен, поднесен по малко по-различен начин.
Като цяло това беше един изключително ценен концерт, от малкото които наистина се случват тук - винаги при някакви полу-абсурдни обстоятелства, и винаги малко или много не- или криворазбрани. Олег Криса показа какво значи да си авторитетна личност и да изпълняваш ролята на авангард в съвременния музикален живот. Защото явно единствено големите изпълнители могат да движат музиката в прогрес; и никак не е чуден - а напълно оправдан - фактът, че програмата беше почти изцяло съставена от музика на XX век. Не ме учудва и фактът, че след като залата беше препълнена, с група правостоящи в първата част (Бетовен и Прокофиев), когато на хората им “замириса” на съвременна музика решиха на антракта да си тръгнат - съответно се поосвободиха места за втората част. Защото, както знаем, съвременната музика задъхва и задушава хората! (Не малко бяха задавянията и кашлянията още по време на Сонатата от Прокофиев!) И трудно се понася тази музика явно. А докато в концертната практика съществуват антрактите, това, че ще вкараш съвременна музика в програма заедно с класико-романтична, не е гаранция, че тя ще бъде изслушана! Въпреки, че за мнозина това е начинът на популяризиране на музиката на ХХ век...
.up on the rooftops.
на
Олег Криса, цигулка
и
Татяна Чекина , пиано
Програма:
Бетовен - Соната за цигулка и пиано no.1
Прокофиев - Соната за цигулка и пиано no.1
Уолтън - Соната за цигулка и пиано
Шнитке - “A Paganini” за соло цигулка
Шимановски - Три каприза по Паганини, за цигулка и пиано
Превъзходен концерт, цигулар от класа!
Много добре подбрана програма!
Три произведения на тема “Сонатата от Бетовен до XX век”:
Бетовен - страхотно изпълнение, стилно.
Прокофиев - изключително прецизно изграждане на музика и форма (самата соната на Прокофиев впечатлява със структурата си)
Уолтън - пример за съвременен начин на третиране на жанра “соната” и цигулковото свирене.
Господин Криса определено внушаваше абсолютен контрол над музиката и напълно ясна концепция за това, което изпълнява. Безупречно владеене на цигулката, което в случай на инструментализъм от такава класа няма нужда от коментар. Прецизно дозиране на емоция, напрежение, съобразено със идеята му за изграждане на формата и стиловите особености на музиката, разбира се. (Направи ми впечатление това, че вибратото му беше много по-пестеливо употребено и натоварено с важна смислова функция - за сравнение - цигуларите от по-старите поколения, при които вибратото присъства като неотмненно “блеене” през цялото време.)
Концертът се обособи в две части - като своеобразна граница, която разделя и същевременно обединява, беше Сонатата от Уолтън. Следващите творби от Шнитке и Шимановски за мен са красноречиви примери за последствията, до които води прекомерното свирене на капризите на Паганини (каквото го познаваме от съвременната цигулкова практика)! Всъщност Шнитке е посветил композицията си “A Paganini” именно на Олег Криса(!). А тя е една страхотна гротескна пародия на прословутите капризи за цигулка на Паганини! В нея присъстват всички отрицателни и карикатурни качества на капризите, изострени до крайност, до сарказъм, който у мен предизвика неистов смях! Произведението определено беше истинско забавление, както за изпълнителя, така и за публиката (визирам себе си и още няколко души, защото останалата част от публиката, кой знае защо, приемаше всичко на сериозно!?!). Замисълът на Шимановски в неговата “кавър-версия” беше подобен, поднесен по малко по-различен начин.
Като цяло това беше един изключително ценен концерт, от малкото които наистина се случват тук - винаги при някакви полу-абсурдни обстоятелства, и винаги малко или много не- или криворазбрани. Олег Криса показа какво значи да си авторитетна личност и да изпълняваш ролята на авангард в съвременния музикален живот. Защото явно единствено големите изпълнители могат да движат музиката в прогрес; и никак не е чуден - а напълно оправдан - фактът, че програмата беше почти изцяло съставена от музика на XX век. Не ме учудва и фактът, че след като залата беше препълнена, с група правостоящи в първата част (Бетовен и Прокофиев), когато на хората им “замириса” на съвременна музика решиха на антракта да си тръгнат - съответно се поосвободиха места за втората част. Защото, както знаем, съвременната музика задъхва и задушава хората! (Не малко бяха задавянията и кашлянията още по време на Сонатата от Прокофиев!) И трудно се понася тази музика явно. А докато в концертната практика съществуват антрактите, това, че ще вкараш съвременна музика в програма заедно с класико-романтична, не е гаранция, че тя ще бъде изслушана! Въпреки, че за мнозина това е начинът на популяризиране на музиката на ХХ век...
.up on the rooftops.
