за нарцисите...
23 отговора
446 прегледа
за нарцисите...
Първо да цитирам нещо, написано в темата за избора да тръгнеш:
... Ами защото си мисля, че в това е и смисълът на любовта. На истинската любов. Хем да можеш да изживееш свободно и пълноценно всеки миг - хем и да не забравяш и за капките олио - т.е. за харата, свързали по някакъв начин своя път с твоя. Защото в останалите случаи или си роб, или си егоцентрик
Позамислих се и отново погледнах в "Алхимика". И тъй като тя е от книгите, които при всяко ново прочитане откриваш нещо ново - този път с удивление обърнах внимание на историята за Нарцис, с която запачва. Ще цитирам пак:
Алхимикът знаеше легендата за Нарцис - хубав младеж, който всеки ден ходел да съзерцава собствената си красота в едно езеро. Бил толкова запленен от самия себе си, че веднъж паднал в езерото и се удавил. Край мястото, където паднал, поникнало цвете, което нарекли нарцис.
Но не по тоя начин завършва историята на Оскар Уайлд.
Там се казва, че когато Нарцис умрял, дошли ореандите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна, пълна със солени сълзи.
- Защо плачеш? - попитали ореандите.
- Плача за Нарцис - отвърнало езерото.
- О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис - продължили те. - В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имаше възможността да съзерцевеш отблизо красотата му.
- Нима Нарцис беше красив? - попитало езерото.
- Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? - отговорили изненадани ореандите. - Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?
Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:
- Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота.
- Каква хубава история! - рече Алхимикът....
Защо Коелю започва книгата за Личната легенда и за смисълът на живота точно с тази история? Това, че колкото повече израстваш, толкова по самотен ставаш, е ясно. Но крие ли това израстване опасността да станеш егоцентричен? Да гледаш на другите /по-долу/ като мутанти? Или да изпаднеш в себевъзхищение като Нарцис? И какви точно са били взаимоотношенията му с езерото?
...що е време - все е пред нас...
... Ами защото си мисля, че в това е и смисълът на любовта. На истинската любов. Хем да можеш да изживееш свободно и пълноценно всеки миг - хем и да не забравяш и за капките олио - т.е. за харата, свързали по някакъв начин своя път с твоя. Защото в останалите случаи или си роб, или си егоцентрик
Позамислих се и отново погледнах в "Алхимика". И тъй като тя е от книгите, които при всяко ново прочитане откриваш нещо ново - този път с удивление обърнах внимание на историята за Нарцис, с която запачва. Ще цитирам пак:
Алхимикът знаеше легендата за Нарцис - хубав младеж, който всеки ден ходел да съзерцава собствената си красота в едно езеро. Бил толкова запленен от самия себе си, че веднъж паднал в езерото и се удавил. Край мястото, където паднал, поникнало цвете, което нарекли нарцис.
Но не по тоя начин завършва историята на Оскар Уайлд.
Там се казва, че когато Нарцис умрял, дошли ореандите, горски божества, и видели, че сладководното езеро се е превърнало в стомна, пълна със солени сълзи.
- Защо плачеш? - попитали ореандите.
- Плача за Нарцис - отвърнало езерото.
- О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис - продължили те. - В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имаше възможността да съзерцевеш отблизо красотата му.
- Нима Нарцис беше красив? - попитало езерото.
- Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? - отговорили изненадани ореандите. - Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?
Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:
- Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота.
- Каква хубава история! - рече Алхимикът....
Защо Коелю започва книгата за Личната легенда и за смисълът на живота точно с тази история? Това, че колкото повече израстваш, толкова по самотен ставаш, е ясно. Но крие ли това израстване опасността да станеш егоцентричен? Да гледаш на другите /по-долу/ като мутанти? Или да изпаднеш в себевъзхищение като Нарцис? И какви точно са били взаимоотношенията му с езерото?
...що е време - все е пред нас...
Re: за нарцисите...
Според мене е възможно да се попадне в този капан - да станеш егоцентричен в спремежа си да намериш Висшия си Аз. Важното е да може да се подмине и тази спирка. Но има опасност да се остане на нея за много дълго време, за съжаление...
Да виждаш във всеки себе си или част от себе си...Ами нали в това е смисъла на "Не прави на другия това, което не искаш да направят на тебе." Не осъзнаваме, че каквото направим на някого, неминуемо ще го преживеем. Не е задължително да е от същия човек.
Дъгата
Re: за нарцисите...
Нарцис просто е бил тщестлавен и кога не е намерил кой да му се радва се е радвал сам на себе си и както и друг път, и при други хора края си е малко тъпичък.
надменността е рожба на тщестлавието, накрая стигаме до възгордяването, после може би трябва да зачекнем и смирението и така нататък...
'In all chaos there is cosmos, in all disorder a secret order.'
надменността е рожба на тщестлавието, накрая стигаме до възгордяването, после може би трябва да зачекнем и смирението и така нататък...
'In all chaos there is cosmos, in all disorder a secret order.'
Re: за нарцисите...
Не искам да правя литературни анализи от типа "защо автора е написал еди кое си еди къде си", и какви са отношенията между героите. Възгледите и хрумванията на Коелю, в качеството им на възгледи и хрумвания на Коелю, не ме интересуват. Затова ще взема отношение само към останалите въпроси.
>Това, че колкото повече израстваш, толкова по самотен ставаш, е ясно.
Откъде е ясно? Този въпрос се дискутираше тук скоро (темата на Кали за "духовните общества", и няма общо мнение по въпроса.
Аз лично не съм съгласен че ставаш по-самотен. Напротив, попадаш на по-интересни хора, и по-малко неща пречат на спонтанния контакт с тях :)
Е, поне в някои случаи е така, и това е свързано със следващите ти въпроси :)
> Но крие ли това израстване опасността да станеш егоцентричен? Да гледаш на другите /по-долу/ като мутанти? Или да изпаднеш в себевъзхищение като Нарцис?
Ако стане така, това не е израстване, а деградация. Израстването по определение не води до такива неща
ОК, разбирам какво питаш всъщност За това, което питаш - да, крие немалка опасност. Изгрев беше пуснала една тема в тая връзка някъде през януари, с цитати от книгата "Със сърф по Хималаите" или нещо такова. За жалост темата е отишла в архива, а търсенето там в момента не работи, и не мога да я цитирам.
Опасност има, и това е поредното предизвикателство. Нали не би искала в един доста близък до сегашната ти еволюция момент предизвикателствата да изчезнат, и играта изведнъж да свърши?
>Това, че колкото повече израстваш, толкова по самотен ставаш, е ясно.
Откъде е ясно? Този въпрос се дискутираше тук скоро (темата на Кали за "духовните общества", и няма общо мнение по въпроса.
Аз лично не съм съгласен че ставаш по-самотен. Напротив, попадаш на по-интересни хора, и по-малко неща пречат на спонтанния контакт с тях :)
Е, поне в някои случаи е така, и това е свързано със следващите ти въпроси :)
> Но крие ли това израстване опасността да станеш егоцентричен? Да гледаш на другите /по-долу/ като мутанти? Или да изпаднеш в себевъзхищение като Нарцис?
Ако стане така, това не е израстване, а деградация. Израстването по определение не води до такива неща
ОК, разбирам какво питаш всъщност
За това, което питаш - да, крие немалка опасност. Изгрев беше пуснала една тема в тая връзка някъде през януари, с цитати от книгата "Със сърф по Хималаите" или нещо такова. За жалост темата е отишла в архива, а търсенето там в момента не работи, и не мога да я цитирам.
Опасност има, и това е поредното предизвикателство. Нали не би искала в един доста близък до сегашната ти еволюция момент предизвикателствата да изчезнат, и играта изведнъж да свърши?
За егото от "Със сноуборд към нирвана", повторение
По идея на Анон го пускам пак.
“Силата и егото са основните спънки за просветлението. Това е друга наша будистка загадка: човек се нуждае от окултна сила, за да постигне просветление, но той може лесно да се пристрасти към окултните сили и тласъка, който те дават на егото. Ако се получи така, вместо той да надскочи своето его, затъва още повече в него, отколкото преди да започне да медитира. Той с удоволствие заменя възхищението на другите за собственото си усъвършенстване чрез напредналите техники, като спира да напредва по пътя на истинското просветление. Повечето хора, които достигат тази точка на истинското просветление, засядат в капана на майсторството. Това е труден за преодоляване капан. Необходими са много воля и чистота, за да може човек да превъзмогне капана на майсторството. Той нападабава капана на богатството. Ако човек е бил винаги беден и е приел бедността като своя съдба, не е кой знае какво. Но след като вече си бил богат и силен, въпреки, че тези неща сами по себе си не правят човека щастлив, след като си ги изпитал, ти ще продължиш да се вкопчваш в тези капани така, сякаш животът ти зависи от тях.
Капанът на майсторството е самото его. Твоето его е причина за нещастията и страданията в твоя живот. То създава преградата между теб и радостта и екстаза на просветлението. В началото един търсач по пътя на просветлението разбира истината и практикува медитация, за да може да се издигне над егото и над лъжливото чувство на “Аз”-а, с цел да може да изпита свобода и възторг от състоянията на съзнанието, до които води просветлението.
Тъй като повечето търсачи на истината стават все по-силни чрез йога, те превъзмогват старото си его на простосмъртни и го заменят с егото на “майсторството”. Те се пристрастяват към възхищението, което получават от другите. Новото им его на “майстор” разцъфтява и в един момент, вместо егото им да е станало прозрачно, те си въобразяват, че знаят повече от повечето хора около тях за тайните на космоса. Започват постепенно да си мислят, че могат да впечатляват тълпите с ерудираните си обяснения за значението на живота и просветлението и могат да правят няколко сидхи – това, което вие бихте нарекли чудеса, което пък ги кара да си мислят, че са по-добри от останалите хора.
Те просто затъват в подвижните пясъци на своята привързаност към новите си сили и умения, новите си разбирания и одобрението, което получават от тълпата. Впоследствие спират развитието си по пътя към просветлението.
Трябва да се опиташ да разбереш, че ние не считаме от наша гледна точка за особено постижение, ако даден човек стане просветлен. Това е необикновено постижение, но не смятаме, че един просветлен човек е по-добър или по-лош от който и да било друг. Той е като всички. През своите безброй раждания и смърт той е минал през какви ли не коридори на съществуване, изпитал е всяка страна на живота. По някаква причина един ден той решава да мине оттатък пределите на преживяването на съществуването,, решава да се превърне в самото съществуване.
Умът му е станал твърд, блестящ и многостранно шлифован като диамант през хилядите прераждания, през които е практикувал йога. Борил се е и е побеждавал в продължителните , тежки и мълчаливи битки, които е водил, за да преодолее своето его, привързаността и омразата си. Много редки са случаите някоя душа да покаже такава степен на настойчивост и постоянство.
Веднъж постигнал прага на просветлението, той е срещал по пътя си неведнъж изкусни уловки, които всички ние трябва да преодоляваме, за да достигнем до бреговете на нирваническото просветление. Най-трудната от тези уловки е капанът на майсторството. Това са същите пречки, с които всеки, тръгнал по пътя на просветлението се е справял е и преодолял в предишните си битки, като сега той трябва да се справя със същите капани на егото, привързаността и омразата, но в много по-изтънчена и субтилна форма. Капанът на майсторството е една от тези форми.
Номерат е човек да не отделя очи от просветлението и веднъж щом е намерил наистина просветлен учител, да изпълнява това, което той му казва, особено в случаите, когато не вижда логически смисъл. Това е така, защото просветлението и напредналите техники, благодарение на които се стига до него, са отвъд логичното, ти трябва да престанеш да търсиш смисъл, за да можеш да разбираш на едно по-високо ниво. Това, което изглежда напълно смислено за един просветлен, може да изглежда напълно противоречиво за човек, който още не е постигнал просветление.
Просветлените учители живеят в свят на пълна невинност, те са надраснали своето его и са отишли оттатък дименсионалността. Въпреки, че все още са въплътени във физически тела, тяхното вътрешно внимание е винаги фокусирано върху нирвана. Този свят, такъв, какъвто ние го познаваме, за тях е една спортна площадка.
………………………………..При нашето будистко чувство за хумор ние изпитваме чувство на радост от ироничните страни на живота. Всичко е илюзия и всички илюзии имат своя цел. От сложната гледна точка на нашия тянтристки будизъм всъщност няма никакви действителни илюзии. Илюзиите са стъпки по пътя………Всичко е без значение. Нито има какво да се каже, нито какво да се знае, нито човек, на когото да се каже, нито друг, който да го разбере………”
Дъгата
“Силата и егото са основните спънки за просветлението. Това е друга наша будистка загадка: човек се нуждае от окултна сила, за да постигне просветление, но той може лесно да се пристрасти към окултните сили и тласъка, който те дават на егото. Ако се получи така, вместо той да надскочи своето его, затъва още повече в него, отколкото преди да започне да медитира. Той с удоволствие заменя възхищението на другите за собственото си усъвършенстване чрез напредналите техники, като спира да напредва по пътя на истинското просветление. Повечето хора, които достигат тази точка на истинското просветление, засядат в капана на майсторството. Това е труден за преодоляване капан. Необходими са много воля и чистота, за да може човек да превъзмогне капана на майсторството. Той нападабава капана на богатството. Ако човек е бил винаги беден и е приел бедността като своя съдба, не е кой знае какво. Но след като вече си бил богат и силен, въпреки, че тези неща сами по себе си не правят човека щастлив, след като си ги изпитал, ти ще продължиш да се вкопчваш в тези капани така, сякаш животът ти зависи от тях.
Капанът на майсторството е самото его. Твоето его е причина за нещастията и страданията в твоя живот. То създава преградата между теб и радостта и екстаза на просветлението. В началото един търсач по пътя на просветлението разбира истината и практикува медитация, за да може да се издигне над егото и над лъжливото чувство на “Аз”-а, с цел да може да изпита свобода и възторг от състоянията на съзнанието, до които води просветлението.
Тъй като повечето търсачи на истината стават все по-силни чрез йога, те превъзмогват старото си его на простосмъртни и го заменят с егото на “майсторството”. Те се пристрастяват към възхищението, което получават от другите. Новото им его на “майстор” разцъфтява и в един момент, вместо егото им да е станало прозрачно, те си въобразяват, че знаят повече от повечето хора около тях за тайните на космоса. Започват постепенно да си мислят, че могат да впечатляват тълпите с ерудираните си обяснения за значението на живота и просветлението и могат да правят няколко сидхи – това, което вие бихте нарекли чудеса, което пък ги кара да си мислят, че са по-добри от останалите хора.
Те просто затъват в подвижните пясъци на своята привързаност към новите си сили и умения, новите си разбирания и одобрението, което получават от тълпата. Впоследствие спират развитието си по пътя към просветлението.
Трябва да се опиташ да разбереш, че ние не считаме от наша гледна точка за особено постижение, ако даден човек стане просветлен. Това е необикновено постижение, но не смятаме, че един просветлен човек е по-добър или по-лош от който и да било друг. Той е като всички. През своите безброй раждания и смърт той е минал през какви ли не коридори на съществуване, изпитал е всяка страна на живота. По някаква причина един ден той решава да мине оттатък пределите на преживяването на съществуването,, решава да се превърне в самото съществуване.
Умът му е станал твърд, блестящ и многостранно шлифован като диамант през хилядите прераждания, през които е практикувал йога. Борил се е и е побеждавал в продължителните , тежки и мълчаливи битки, които е водил, за да преодолее своето его, привързаността и омразата си. Много редки са случаите някоя душа да покаже такава степен на настойчивост и постоянство.
Веднъж постигнал прага на просветлението, той е срещал по пътя си неведнъж изкусни уловки, които всички ние трябва да преодоляваме, за да достигнем до бреговете на нирваническото просветление. Най-трудната от тези уловки е капанът на майсторството. Това са същите пречки, с които всеки, тръгнал по пътя на просветлението се е справял е и преодолял в предишните си битки, като сега той трябва да се справя със същите капани на егото, привързаността и омразата, но в много по-изтънчена и субтилна форма. Капанът на майсторството е една от тези форми.
Номерат е човек да не отделя очи от просветлението и веднъж щом е намерил наистина просветлен учител, да изпълнява това, което той му казва, особено в случаите, когато не вижда логически смисъл. Това е така, защото просветлението и напредналите техники, благодарение на които се стига до него, са отвъд логичното, ти трябва да престанеш да търсиш смисъл, за да можеш да разбираш на едно по-високо ниво. Това, което изглежда напълно смислено за един просветлен, може да изглежда напълно противоречиво за човек, който още не е постигнал просветление.
Просветлените учители живеят в свят на пълна невинност, те са надраснали своето его и са отишли оттатък дименсионалността. Въпреки, че все още са въплътени във физически тела, тяхното вътрешно внимание е винаги фокусирано върху нирвана. Този свят, такъв, какъвто ние го познаваме, за тях е една спортна площадка.
………………………………..При нашето будистко чувство за хумор ние изпитваме чувство на радост от ироничните страни на живота. Всичко е илюзия и всички илюзии имат своя цел. От сложната гледна точка на нашия тянтристки будизъм всъщност няма никакви действителни илюзии. Илюзиите са стъпки по пътя………Всичко е без значение. Нито има какво да се каже, нито какво да се знае, нито човек, на когото да се каже, нито друг, който да го разбере………”
Дъгата
Re: за Духа и ... материята.
….. метаморфозата ме провокира мен в Оскар У – версия. В стомна солени сълзи!
защо загубата на Нарцис го свива в черупка? и после…… изчерпване……
та затова беше ”а езерото?”
в капана, за който говори Изгрев ли е то или това е част от пътя на взаимността?
“А защо не отражението?” ….. и то! в мен ражда питанки
иронията не предполага какво провокира
защо загубата на Нарцис го свива в черупка? и после…… изчерпване……
та затова беше ”а езерото?”
в капана, за който говори Изгрев ли е то или това е част от пътя на взаимността?
“А защо не отражението?” ….. и то! в мен ражда питанки
иронията не предполага какво провокира
Re: за нарцисите...
Калинке, и аз съм там дето няма вече камъни...нищо не видиш, значи, та чакаш камъни...
Казвай какво друго искаш? С тебе предлагам на друго да си играем, тук са по-големи възможностите...на прескочи кобила не обичам да играя, да те предупредя, да не избереш тази игра...
Дъгата