Детето в мен

Детето в мен

Във сумрака на спомените тихи,
където дните ми отминали мълвят
стои едно дете, което вижда
света прекрасен като за първи път

Света върти се, а то не спира
да гони босо крехки хвърчила,
да тича по земята росна, вишна
да търси свойто кътче на брега

Това дете не спира да говори
и с поглед буден ме поглежда всеки път
когато с грохот се отприщи брода,
от моето пространство към мира

Това е миг на истина и горест,
любов и страст, на болка и тъга,
на вдъхновение от идващото ново,
на страх от бездната от самота

Във тези мигове със него двама
поемаме по пътя към брега,
и на скалата сред въртоп от пяна
посрещаме и седмата вълна

Но ден след ден разбиват се вълните,
остава само пясък от скала
дали детето няма да запита
Защо забравих вече дързостта?

Къде остана поривът лъчисти?
Какво направих с своята мечта?
Защо във сълзи превръща се мъниста?
И как цветята стъпкват се в калта?

Ще ме попитат ли очите тихи,
към невинността най-крехката врата
или във страх от яростта на дните,
ще ме напусне с тях и съвестта?

Не, то е там, аз знам че вижда
светът жесток като за първи път...
Ще бъде там! Ще плаче ще се смее,
ще ми напомня пред света дългът,
да пазя дръзновението свое,
да дам на другите от себе си духът.

Поздравления. Много ми харесва. Не бива да потискаме детето в себе си.

Просто вдигам темата.

понеже е неискрено, уви.
Детето по рождение е личност.
Не ляга в кал, а от камшик кърви.