Толкова съм...

Толкова съм...

Тъжна съм...Помолих вятъра
да напише, вместо мене, стих.
Шепне ,той, в косите ти, Читателю,
това, което аз му доверих...
Огорчена съм...Затова живея
в края на Вселената...Сама...
Дали някога ще свикна с Нея?
С моята вродена самота...
Влюбена съм...В детските фантазии –
сламки за потъващи души...
Толкова съм горда – чак се мразя!
И от гордост страшно МЕ БОЛИ....

Дойдох,видях,победих!

О! Защо е тази самота,
защо те мъчи таз тъга?
Дали се мъчиш наранена,
от нечие сърце студено?
Или усещаш пустота,
от дни безлични, от калта
заливаща неумолима
душите хорски в тази зима?