Агорафобия

Площадите са страшни бездни,
прашинка малка съм сред тях.
Изгубвам се.
Изтлявам.
Чезна.
Къде се дяна моя смях?
***
Във какафонията на площада
фанфарни клаксони ме псуват.
Къде съм?
В Рая?
В Ада?

Площадни богове танцуват
танцът на забързани кариеристи;
в служебни храмове нахлуват
за да излъжат свойта истина;
към своя храм и аз пътувам...

Остатъци от нощен грях
вещици с метли помитат-
сълзи,
стенания
и смях
към бунищата политат;
и аз летя ведно със тях.

И тези сгради,що обграждат
площада сив като терариум,
притискат ме,
крещят,
пораждат
в мен болка,като че изгарям.

Във гърлото ми тегне буца-
пространството отвред ме мачка;
вървя уверен,
(всъщност куцам!),
аз боря се за всяка крачка!

Във мене всички са се взрели-
от погледите хапе укор;
гласът на диктор-в мрачни трели-
клейми ме от метален рупор.

"Разпни го!" викат всички вкупом!

Площадът става малък,тесен;
усещам свойта тежка сбруя:
страхът,
срамът.

Площадна меса
завършва гръмко с "АЛИЛУЯ!".

Потта от мен шурти на струя...

Заричам се-щом в моя храм
се скрия,облекчен с наслада
тук своя Рай ще пресъздам;
неще излизам аз от там
дордето има го площада!
****
Изгубвам своя весел смях
в пространствената си заблуда:
шептя,
крещя,
горя от страх,
че чезна,че ще се изгубя!

впечатляващо е - наистина.
макар че ставаш прекалено обстоятелствен във
втората част.

опитвам се да разбера: какъв е тоя
страх и срам?