СТРАХ МЕ Е !!!

Чета, чета разни мнения, опитвам се да ви разбера, със страхотни усилия помогнахме на детето ни да спре хероина. Разбирам, че няма безсмъртие, но все пак бих искал/а да умра преди него. И понеже знам, че една година е нищо време, а ние цял живот ще трепериме да не почне пак /щото може би след 30 години може да се каже, че е спрял/, кажете ми аз пък на моите 100 години как да си купя един кантар, та ако почне пак да го изпреваря и да не се мъча, щотото това родителското си е ад. Дайте съвет, де. Тук прочетох доста ваши съвети. Ето, не ви чета морал, не ви карам да се отказвате - не ме плюйте. Искам ви само съвет - как на моите години да си намеря 1 кантар /за спринцовката ще се оправя/. Благодариа ви предварително.

normalno e da vi e strah, no spored men deteto vi si e zaslujilo izvestno doverie. sigurno e trudno da vi se govori za doverie, no tova koeto e postignal si zaslujava vashata podkrepa, a ne skeptitzizam.

Не, че му нямам доверие, но като чета хилядите постинги, като знам за десетки случаи на започване отново, не бих го преживял/а отново. За това става въпрос. Не случайно казват, че няма бивш наркоман. А иначе му се радвам, защото е много мило дете.

а може би животът не е за всеки ...
... за разлика от наркотиците. Предполагам че наистина се намират на всеки ъгъл. Щом още преди 4 и повече години съм виждал в гр.София на една пейка на по-малко от 200м от пл.Славейков 2-ма изглеждащи като семейна двойка от поне 15г да си прехвърлят тлъста саска, е, ами това е начина - с търсене.
Предполагам дилърите са според клиентите. За младите - млади, за немладите - немлади. Облеклото и изобщо целия външен вид сигурно имат нулево значение, ако съдя по каквото си спомням да съм преживял. Все пак, има едно упътване - винаги водещ е личния физически контакт. Съответно за предпочитане са местата където по-лесно се осъществява такъв.

<.. Let it Be ..>

***100 годишните не би трябвало да имат никакъв проблем да симулират безсъние. Всяко приспивателно е по евтино от '1 кантар'. Според незнам-кой-си дори от аспирин в САЩ умират годишно по около 1000 човека. Единственото безопасно за предозиране лекарствено средство си остава Витамин С. На мен лично единия любим начин за самоубийство ми е: 4м градински маркуч, по-стар автомобил с добре затварящи се стъкла и достатъчно гориво за поне 2 часа работа на двигателя. Изпълнение - единия край на маркуча се захваща неподвижно към ауспуха на работещата кола, вдига се ръчната, отпуска се едната предна седалка за да може да се легне удобно, другия край на маркуча се прокарва в купето, казва се вечерната молитва и се пожелава лека нощ на живота, Вселената и всичко останало. Добре е преди това отделителната система да е максимално свободна, иначе колата може да стане дори неизползваема.

кое не разбираш?
че никой не обича да нахлуват в личните му пространства и да ги оразмеряват с лайняния си метър?
всички плюйковци идват обидени, наранени, ах, какво ми причини
толково загрижени за собственото си равновесие, че чак ми става смешно - наркомани в помощ на засегнати

страх ме беше миналото лято, когато сина ми ходи без мен на море и по телефона радостно ми съобщи, че скачали с братовчедка си от кея (10 м мин)... беше на 12 г и все още плува като пирон в кисело мляко. И много се гордея със себе си, че не му се разкрещях истерично да не прави дивотии и не изтичах с първия влак да го прибера... а това беше първоначалния ми импулс, мааму :((
Нормално е за всеки родител е да се притеснява и страхува за детето си, само че това, че сме създали дете не го прави наша собственост. Да го научиш да не се пари от огъня, да внимава, като говори с непознати и изобщо да се грижи за себе си се прави до 7-8 годишна възраст... оттам нататък можем само да се надяваме, че добре сме го научили. Иначе... расте ти цветенце в саксийка, което в момента, в който излезе сред големия лош свят, бива стъпкано от някой/нещо.

Разсъждавам си де... едва ли някой родител ще се чувства по-добре, ако знае че детето му е умряло от удавяне или го е блъснал автомобил, а не от свръхдоза. Или пък да се чувства доволен и щастлив, че детето му се е разболяло от неизлечима болест, но затова пък не друса... мисля че разбирате.

Понякога бъркаме родителската отговорност и загриженост с чисто егоистичното "Моето дете е най-красивото / най-доброто / най-умното... то е създадено за моя гордост и радост, да мога да се хваля с него пред колеги и роднини и на стари години да ме гледа и да ми помага..."
Ами има и глупави / грозни / болни деца... те също имат нужда от разбиране... поне от приятели да му се не види :(
Може и да не съм се замисляла много на млади години дали съм зряла да създавам деца, ама сега, ако можех, бих посъветвала всеки, който не е готов да се грижи и обича дете с недъзи и бъдещи проблеми, да не ражда изобщо деца... защото никой не е застрахован.

Всъщност на колко години е въпросното дете, ако не е тайна :)

in dreams i see myself flying...

Na 21 e "deteto". Kolkoto do neshtastnite sluchai, znam, che nikoi ne e zastrahovan. Predi dve godini katastrofira i edva ocelia. Sled kato zapochna da drusa sam si mislila /griah mi na dushata/, dali ne bi bilo po-dobre da go beshe pribral Gospod togava. Zashtoto pak posle pipna neizlechimata bolest. Niakoi me posavetva da mu glasuvam doverie, da, az go pooshtriavam napalno i mu kazvam, che se gordeia i mu se radvam, che e sprial. No dalboko v sebe si se strahuvam, zashtoto vsashtnost tova e da vidish smartta v ochite. Dosta deza ot kvartala si otidoha ot tazi "bolest". A naistina moeto dete za men si e nai-miloto /ne kazvam nai-umnoto i moiata gordnost/, obicham go s tozi mu nedag i vinagi shte go obicham i shte se boria za nego, ne za da se gordeia i da razchitam da me gleda na stari godini - pazi boje. No me e strah, zashtoto drogata e kato rak - da go gledash kak si otiva i da broish vremeto, koeto mu ostava.
Vaobshte ne otpraviam uprezi kam nikoi, posegnal kam drogata. Vseki si ima motiv, jivotat si e negov, pod vazdeistvieto na narkotika na nikogo ne mu puka za chuvstvata na drugite i ne moga da gi vinia za tova - bolni deza. Niama znachenie na kolko godini sa. I 30 godishnite sa nechii deza.

dobra ideia. blagodaria ti. chovek se uchi, dokato e jiv. ako se setish za oshte neshto - pishi! :))

bash namesto kazano - evala

Не знам какво да ти кажа... Напълно те разбирам и ти съчувствам. Не знам и какъв съвет да ти дам - та ти разсъждаваш съвсем правилно - не го съдиш, подкрепяш го, насърчаваш го да устои... Но вътрешно се страхуваш. Та кой ли не би се страхувал?! И аз съм майка. И съм свободомислещ човек - всеки има правото да живее своя си живот както намери за добре... Но като казвам това, чувствам как не го казвам искрено и как ми се иска да не допусна с цената на всичко децата ми да посегнат към дрогата... Да ги пази Господ...

Но при теб се е случило. И какво остава - да издържиш. Защото нямаш друг избор. Трябва да издържиш и заради него и заради себе си - в името на живота. Мисля, че любовта е единствената сила на света, която може да ти помогне. Обичай го с цялото си сърце - такъв, какъвто е. Прави така, че той да чувства, че го обичаш НЕ ЗАЩОТО СЕ Е ОТКАЗАЛ, не защото е издържал до тук, а просто защото е ТОЙ. Много е важно това. Така си мисля. И съм сигурна, че го обичаш и приемаш, но е добре той да го чувства.

И още нещо - вярвай, че проблема е решен окончателно. Вярвай, че той се е отказал. Не се оставяй на съмненията, защото най-страшното е минало. Мисли, че всичко е зад гърба ти... Та ти си издържала толкова много... Защото ако се съмняваш постоянно това ще те изнерви и може да се влошат отношенията ви. Докато твърдата ти убеденост, вярата ти в него самия - това действа направо хипнотично...
Знам, че ти говоря общи приказки, но ми се искаше да ти вдъхна кураж. Не можах да подмина постинга ти просто така.

Докато дишаме на този свят трябва да вярваме в доброто, в добрия изход на всяка ситуация, иначе защо да живеем...
Бъди силна!

Хм, не знам дали за mocking* е добре да вярва, че най-лошото е зад гърба и. Прекалено е тежко! Първите няколко пъти наистина човек си казва: "не може да стане по-зле.. мина страшното". Всеки път обаче идва по-страшно, точно защото сме се залъгвали и сме искали да повярваме.

Не казвам, че човек трябва да е черноглед. Но и не трябва да вярва в почти невъзможни неща. Май трябва да се радваме на "добрите" моменти и да набираме сили в тях за "лошите".

Просто не знаеш, колко си прав/а, точно затова става въпрос. Моментът е добър, но като знам, че може да последва лош, не мога да се радвам изобщо. Страх ме е и това е!