ХАЙКУ

Изпълнявам молбата на Валентина и пускам малко последни хайку - като пътувам пиша много и сега скоро се върнах:

+
Събужда се умрялото поле,
ледове от тялото си тръсва,
и за живот възкръсва!

+
Ручей без кранче –
свободно водата се плисва.
Бог не икономисва...

+
Какво спокойствие и мир,
каква тишина в гората!
Да ни бе така и във сърцата!...

+
Оголени дървета, към Бог
разтворили широко пръсти.
Дърво – не може да се кръсти.

+
“За да оживеем за Бога
и да възкръснем с Христа,
трябва да умрем за греха”.

+
“Презри наслади земни, кратки-
възлюби – небесни, сладки –
продължителни и задължителни!”

+
Как ярко грее слънцето,
а как добре си се скрил, Боже!
Да Те види кой ли ще може?...

Последното много ми хареса, написах го за няколко секунди, блесна ми като мълния, докато пътувах с влака и гледах през прозореца слънчевия изглед.

В кавичките са по идея от св. Иоан Кронщадски /за тук, а иначе по принцип от Преданието и Писанието/.

Трябва да си вземеш един диктофон и да записваш по-лесно вдъхновенията си. В такъв случай обаче е за предпочитане да си сложиш табела, че говориш на диктофона, щото околните могат да помислят, че си говориш сам в поетична форма.

Успехи в творчеството

Благодаря! Лесно се записват и с прост молив - трудно идва вдъхновението...

Стана пак студено:

Като разсеян пътник
Зимата се върна,
забравила студения си вятър...

Сега пък стана горещо:

Пролетта е като лято,
лятото е като в ада,
а как ли ще е в ада?...

За горещината и сушата написах по-добро, мисля, хайку:

+
Сушата гори, изгаря...
Но Словото на Бог охлажда
и душите ни услажда...

И още едно не лошо:

+
Равнината се услажда със земята,
но скалистият връх аскетично
небето сочи фанатично...

†
Побеждавай, но по начин нов.
Нападай със знания за Бога,
а се отбранявай с любов.

†
Обичай врага, о мое сърце!
Че ако слушаш Бог и мен,
ще влезем в рая блажен.

†
Не ме плашат бомбите
на конфликта нов,
щом имам Христовата любов.


Врабче самотно
снега разравя за трошици.
А аз ровя света за сродни душици...


По-добре мъдри
да те тупат,
а не да те хвали глупав.


Ругай ме - не те чух.
Хвали ме - пак съм глух.
Треперя аз от Божи глас.

Твоето отсъствие ме хапе.
Приличам на опитно куче -
от сърцето ми нежност капе.

Отиваме лесно
до луната бледа,
а трудно -до съседа…

Птицата лети.
Кучето тича.
Човек обича!

Сладко е с приятел
и камъни да чукаш.
Горчиво - с враг и баница да хрупаш.

Когато те гледам,
Земята спира и не се върти -
главата ми замества тази нейна функция...

Да отхвърлим братски ударите с чука
и да влезем с вярата си тука
Всеки със своите трошици
между сродните душици
Кой врабец самотен
кой пък книжник най-работен
Нека в името на любовта
да не бъдем като свини във калта
нито пък слуги на тъмнината,
гледайки болнаво с очилата
а кат синове и дъщери на Светлината
да сме снизходителни към изкушенията на брата.

Интернетни, братя и сестри,
приемете тез словесни ми шеги
и нека спрем с нашите кавги
поне през тези постни дни.

Понеже има множество проявления на писания в мерена реч, сметнах, че и аз трябва да се "проявя" от_ме_ре_но.

И така, словооооооом, марш:
----------------------------------------
Нека в името на Любовта
всички да си подадем ръка.
Нека всички да сме мили,
като гълъб незлобливи,
и кат` птички лекокрили
да достигнем съвършенство
в полет свят – докле сме живи
- и до вечното блаженство.
Амин.
----------------------------------------

С love_ооооооооом, продължи!


Срам ме е.
Адьт е в душите ни.
Ужас!


Любовта ще оправдае вярата ми.
Вярата ще ме спаси.

Откъде ги изрови тия мои стари... Ето и едно ново:

Жената ме остави -
при друг отиде с радост там.
Останах с радост сам.

Днес написах едно лошо стихче /Наско не ми дава да ги хваля, неправилно мислейки че аз сам ги пиша/:

Думата ме кара да запея.
Песента ме кара да обичам,
а любовта - Христов да се наричам...

Е, Наско, лошо е, но не е чак толкова лошо!...

И да бих искал, не мога да те спра да си ги хвалиш, щом ти самият си ги харесваш и ти се иска да си ги похвалиш.
Стихчето наистина, не е чак толкова лошо - даже напротив, хубаво е.

Не разбрах с кой пишете съвместно стихчета.

Ето, и аз ще се опитам да сътворя нещо:

Забързани гониме времето,
унесени в някаква дрямка.
Не виждаме в себе си семето
и буренът скрива го в сянка.

Така преминава живота ни,
затворени вътре във себе си.
Дори и за ближните чужди сме,
но Бог Милостивият, вижда ни.

И пак ни подава десница Си-
дано да запали пак жаждата.
И радост да има за всички ни
в Живота да влезем, и в Правдата.

30 май 2003г.

. . .

Това можах, това и написах.

П.П. Нали не си забравил, че те уважавам, скъпи приятелю.




"Най-важното е невидимо за очите"

Помага ми някой но незная кой. Никой не почва на стари години стихове да реди сам.

И твоето не е лошо - също е добро и паказва наличие на поетичен талант.
Сякаш и на тебе някой ти е помагал...
Понеже говориш за семето, сетих се едно мое:

Раснат хора – бурени.
На Словото семето
не посяхме на времето…

Благодаря - и на мен ми е малко да ти кажа че те уважавам! Да не говорим че сме тръгнали преди години ЗАЕДНО...