НА ТЕБ

НА ТЕБ

Отиде си без сбогом. Ей така.
Небето притъмня, отгоре падна.
Изтръпнах, заприличах на река,
пресъхнала, смълчана, жадна.

Времето пое във нелогичен ход,
часовникът – ненужен на стената,
станах нива що не ражда плод,
отровена, изпепелена е земята.

В тази болка ще те съхраня,
да осезавам, че съм още жива,
в нея остатъците си ще събера,
да вървя по пътеката трънлива.

Ще сънувам, ще жадувам пролетта
да налее сок във зъзнещите клони,
земята да покрие със треви, цветя,
а вятър луд във път да ме подгони,

да хукна пак наивно безразсъдна
подир мечти, звезди и хвърчила,
пак да чакам изгревите будна,
да мога в шепи утрото да уловя.

Нали докато на този свят живее
човекът всъщност винаги пътува
в огън може да гори и да се смее
болката е знак, че съществува.

всъщност не се чувстваш така точно в този прекрасен ден, Вълчице!

Нема се пуашиш, копеуе!