White Oleander

Някой гледа ли този филм? Иска ми се да си поговорим за него (не че е нещо толкова специално, просто намирам много неща, свързани с мен и някак ми се иска да ... ги преценя не само през своите очи) .

*

"Никога не оставяй мъж да пренощува", казваше тя.
"Никога не се извинявай, никога не обяснявай."





{Не си моят тип.
Не си моят тип.}

- Не мисля, че трябва да правиш това. Ще се ядосаш.

Правихме любов и после каза, че трябва да си тръгна,
защото има среща.

Арестувана сте за убийството на Бари Колкър.

"Скъпа Астрид, получаваш ли писмата ми?
Изминаха 6 месеца. Защо не пишеш?
Остават минути, преди да угасят осветлението.
Чувам жените да пищят в килиите си.
И ти, и аз сме в затвор.
Наказани сме за нашата сила и независимост.
Не забравяй коя си.
Най-доброто от мен е добре скрито. И ти направи същото.

Тя не уби онзи мъж сама.
Аз знаех какво прави майка ми.
Можех да го спася, а не го направих.


Не, не...
Не плачи.
Ние не сме такива, ние сме викингите, помниш ли?
Толкова си красива.
Затворът ми резонира.
Тук няма лицемерие. Или убиваш, или те убиват.

Не забравяй коя си, Астрид.



Майка ти явно е сурова жена. Не е като теб.



"Пишеш така, все едно се изненадваш да ме намериш красива дори и тук.
Нашата красота е нашата сила.
Не можем да им позволим да ни променят, да ни снижат.
Никога няма да им доставя това удоволствие.
И ти не бива да го правиш."



Не го прави повече, Астрид. - Кое?
Не се привързвай към някой, който проявява внимание към теб само защото си самотна.
Самотата е човешко състояние. Никой няма да изпълни пространството й.
Най-доброто, което можеш да направиш, е да опознаеш себе си, да знаеш какво искаш... Не позволявай някой да ти се изпречи.


Няма да идвам повече. Исках лично да ти го кажа.
Ще те оставя сама тук.
Знам, че ме мислиш за жестока.
Само се опитвам да те предпазя от онези хора.
Онези хора не са врагове, майко, ние сме такива.
Ние с теб.
Те не ни нараняват, ние нараняваме тях.


Тогава ме пусни.
Гледаш ме и не харесваш това, което виждаш.
Но това е цената, майко.
Цената да съм твоя собственост.



________________________________________________

Имам чувството, че това ми е вътрешен диалог. Но аз харесвам майката. Като нея съм, макар и да не съм.
В дадени моменти студена и властна като майката, в други дете, много влияещо се от "пресата на средата"....
Сякаш искам да попитам Белия Олеандър в себе си: "Ще ме освободиш ли? Пусни ме, за да бъда пак онова момиче, което бях." Но как да го направя, като онова момиче никога не го е имало? Аз съм повече олеандъра, отколкото каквото и да е друго.


Астрид, за бога.
Какво има, мамо? Не ти ли харесва стилът ми?
Какъв е случаят?
Не сме ходили до Мексико да купуваме ДМСО?
Или той те е бил, а мен - изнасилил?
Колко ще е гадно, за да се измъкнеш?
- Не вярвам, че това е станало с теб.
Като изляза, ще ти се реванширам.
Кой казва, че ще излезеш?
Аз казах, че само ще говоря с теб, не съм казала, че ще го направя.
Тогава какво искаш?
Предлагам ти сделка.
Размяна.
Ти ми казваш истината, аз лъжа за теб в съда.
Истината за какво?
- За всичко, което си крила от мен.
И ако не го направя?
- Ще изгниеш тук.
Мразя този ти вид.
Сякаш си от някой булеварден мотел. Курва за 20 долара в нечия кола.
.........................
Никъде няма да ходиш, докато аз не те пусна.
Тогава ме пусни.
Гледаш ме и не харесваш това, което виждаш.
Но това е цената, майко.
Цената да съм твоя собственост.
Кажи ми, че не искаш да свидетелствам.
Кажи, че не ме искаш такава.
Кажи ми, че ще пожертваш остатъка от живота си, за да ме направиш такава, каквато бях.
.........................

Не ви ли трябвам да свидетелствам?
Майка ти ми каза да те оставя на мира.

-Какво стана?
Тя ме пусна.














....
"Никога не оставяй мъж да пренощува", казваше тя.
"Никога не се извинявай, никога не обяснявай."



Защо искам да променя това, което харесвам у себе си? И мога ли да изляза някога от омагьосания кръг на това, че хем го харесвам, хем ... точно това ме прави самотна. Защото не мога да си позволя да допусна някого толкова близо - колкото и да съм откровена и да си казвам дори неща, които би трябвало да се считат за лични. Но ги казвам, точно, защото не държа на тях. Случки.. Голяма работа. Минало. Мога да го разкажа така, сякаш гледам филм. Но иначе... "...никога не обяснявай." Без да е правило. Само константа. И без това оправдания... няма. Виновен-виновен. И да се оправдаваш няма смисъл, а и на кого е нужно? (Макар че се оказва, че е нужно?).

.................................


Then let me go!..

Не съм гледала още филма, но ще го направя в някой от следващите дни (дават го тази седмица във Варна). Друго ми се искаше да те питам и това, което си написала ме провокира да го направя най-сетне. Коя е граничната точка, след която поемаш отговорност за това, че не си онова момиче, което си била (по принцип го приеми или пък лично - както ти се иска в момента :))?
Лъжата-игра прави ли по-силна една жена, според теб? Да манипулираш детското в хората изкуство ли е или е "престъпление-наказание"?
Не зная дали ти се отговаря на тези въпроси, но така или иначе те възникват у мен от нещо, идващо от теб... Не е задължително да внасяш яснота, ако не желаеш да го правиш!

....Може би собственото мислене не е толкова хубаво.
Преподобният Даниел казва,че това е зло.
Зло?
Ако собственото мислене е зло, то всеки творец е лош.
Ти вярваш ли в това?
Сега, когато си "омита в кръвта на агнеца"?
Способността да мислиш е нещо лошо. Аз лоша ли съм?
Не.
Но да убиваш хора, които не те искат, е лошо.
В неделя се молим за избавлението ти.
- Майната ви!
Не искам да бъда избавена. За нищо не съжалявам!

Хубаво е, че се опитваш да определиш злото, Астрид.
Но то е подмолно.
Тъкмо мислиш, че знаеш какво е, и то си променя формата.
Да изучиш природата му ще ти е нужен един цял живот.
Няма да те губя.
Не и от тях.

Никога не съм лъгала за себе си. Хората си мислят понякога, че си играя с тях. Играя си и с мъжете. Но аз не си играя.. Просто съм себе си. Дори ако това е - Бял Олеандър: Цвете съм, красиво (вътрешно). Със студена красота. (Въпреки че много и обичам. Когато съм го казала на някого - не съм излъгала и грам в душата си!)
Маниулацията е изкуство. Една жена не е по-силна, когато доминира изцяло. Тогава мъжа губи уважението й. Той трябва да я обича и да прави всичко за нея, но разпознавайки играта й и отказвайки на капризите. Запазвайки достойнството си, без да се навлиза в сферата на гордост (и от двете страни). Без играта си (да доминира по някакъв начин над него), жената губи уважението на мъжа. Тогава се превръща в изтривалка.


Защо питам? Не искам да се променям. Може би искам да се приема такава, каква то съм. Може би търся оправдание отвън за това, защото не го намирам вътре? Не намирам оправдание, макар да харесвам страшно много тази леденина на кинжал. По-лесно е да си сам. Но бих ли била като нея? Искам да отгледам дете без баща, но мисля ли за детето? Или отново само за себе си.


Имам и нещо за довършване от миналото. Вчера си мислех да го направя, но днес отново не съм готова. Защото за да довърша, означава да започна отначало, а сега ми е добре...

Но мога ли да се помиря със себе си? Сега ми е добре, но с презумпцията, че ще дойде следващия етап, когато така или иначе, ще трябва да направя "нещо"... А дотогава?
"Изправете се срещу страховете си." Но кой е моя страх, за да го предизвикам. И време ли му е да го предизвиквам. Но дотогава? - Бял олеандър.

Интересен диалог. Не съм гледала филма... Но се сетих "Let my people go".

Acropolis adieu

Благодаря за отговора. Ти си знаеш най-добре...

Не искаш да ми помагаш .

Напротив..., но не по начина, по който си мислиш, че ще го направя!

Откъде е това "Let my people go" и какво означава за теб? (с какво точно го свърза като се сети, ми е мисълта?

Е, не е малко. Благодаря!

Това е невероятна песен на Луис Армстронг. And the God says "Go down, Mozes! Let my people go".
Представям си библейската сцена, когато Бог говори на Мойсей и го убеждава, моли го, шепне му да изведе народа Му от египетската земя...
А пък, иначе, като те четох имах чувството, че пиеш кафе без вода. В такъв стил, с такива думи, с такава наситеност, плътност, убедителност, наклонение, страх, страст пишат хора, поставени дълго време в екстремални ситуации... Сега, ако ми кажеш ква беше разликата между ексремни и екстремални...
Но, или не си спала дълго време, или не си яла дълго време, или не си излизала дълго време, или...
Но моето усещане не е нещо лошо... В твоя нюанс са оцветени едни от най-хубавите неща, които съм чела... Сюжетите оставям настрана.

Acropolis adieu

Да, нищо никой ....
ама то е така

не исках да си говоря сама - не сте гледали филма, нали

Ти си страхотен човек и хубавото е, че го знаеш :)
Поздрав!

а репликите, които си извадила, не са ми достатъчни. Утре ще проверя дали го има на касета, защото в момента не го дават при нас.

Вярно е това, в което вярваш !

Да играеш със себе си не е ли начин да избягаш от себе си?! Бял олеандър - горчива красота...Отрова във вид на самопознание чрез приемане/отхвърляне отвън.
Не съм съгласна с Преподобния Даниел :)! Собствената мисъл е отражение на нас самите. Дори когато възприемаш чуждата мисъл за своя, пак е нужно да я пречупиш през своята си призма с всички последствия, които носи. Какво става с отговорността за онова момиче?! Светът (Майката) ли е отговорен или вече се е откъснал Цветът Олеандър от опеката й?! Все още ли красотата се самоопределя като студено цвете?
Има ли някой избор в желанието си да избяга от промяната? В сърцевината остават следите от кинжала, безмилостно вледенил в статика съзерцателно-пораженческия миг на Осъзната Самота. Предавам се... Има ли смисъл да отгледам себе си в саксия? Отражение на Бял Олеандър...Всичко се повтаря и те застига точно, когато си мислиш, че играта-лъжа ще те направи доминираща, макар и само в капризите на съдбата.
Помирението със Света - Майка е откъсването на един увяхнал цвят, влял жизнените си отровни сокове някъде по пътя между две жени или пък души...
Потвърждение няма. Всичко е в теб и от теб. Светът (Майката) ли е отговорен или вече се е откъснал Цветът Олеандър от опеката й?! Все още ли красотата се самоопределя като студено цвете...?

Дали живееш в самота, за теб това не е ли грях?,
"Не е", отвърна хладно тя, и в устните и трепет не видях.
Дали живееш в самота, защо не бъдеш с мен?,
"Защото да се влюбя не посмях, и без теб аз мога в моя ден".
Дали живееш в самота, аз всичко давам само, за да видиш ти...,
"Не са един и двама, тез дето аз изпълвам със мечти".

Защо живееш в самота, дали не му е вече края,
"Не моля те, не казвай и това.. макар и аз за него да мечтая".
Защо живееш в самота, и не искаш да зарадваш моя ден,
"Защото влюбен си оставаш ТИ, а аз оставам си сама със мен".
Защо живееш в самота, нима и цветето не ще умре така от хлад?,
"Не смея да се променя... и знам- обричам те на Ад."

Но няма аз да се откажа и ще чакам до последно изгрева във моя ден,
тогава цветото, макар и плахо ще се отвори, с блясъка така студен,
ще го помилва изгрева ми и ще го зарадва с топлите лъчи,
ще те докосна плахо по ръката, а ти просто замълчи.
Ще бъде тъжно, ново, но и някак си така красиво,
ще чувствам, че умирам в теб, но не ще умра във сиво,
аз искам и макар да осъзнавам и цената, да вдъхна от твоя аромат,
да знам че е отровен той, но не е живот без твоя цвят.
И застанала пред мен, поглеждаш ме в очите:
"Олеаднър... бял, отровен съм, аз нося болката, смъртта..",

Нима не и смърт сега при все че цяла е плътта?
Нима не страдам аз когато си така безлична с мен...,
нима си струва да съм жив, щом от теб съм наранен...

Е, изгледах филма току-що. Няма какво да добавя.
Желая ти светлина и сила да се пребориш с нежеланието си за промяна!