По пътя

Пак трябва да прекося Балкана, през Шипка. Мразя го този проход зимно време, ох, мразя го. Обаче няма как, утре трябва да съм в Пловдив. Декември, сняг, студ. На автогарата вместо голям, луксозен автобус, някакво мижаво микробусче. Най-малкото 20 годишно. Нямало достатъчно пътници през зимата, затова, ми обяснява шофьорът. Добре поне, че е Мерцедес. На тях им имам вяра дори и когато са стари.
Оглеждам се къде да седна. Бусчето е 20 местно, а вътре са само 6 човека. Отпред е шофьорът, а до него две дебели лели, навлечени в още по-дебели пуловери, балтони, шалове, шапки. Зад шофьора се е сгушило младо студентче, слабичко и премръзнало. След него всички седалки са празни, чак в дъното, на високите седалки, седи някакъв мъж в камуфлажна канадка. Сядам по средата на бусчето. Така студентът е един ред пред мен, вдясно, а мъжът – два реда зад мен. Тръгваме и разбирам, че точно от моя прозорец непоносимо духа. Няма как, местя се на задния ред и така мъжът от последния ред се оказва точно зад мен. Пътуваме, постепенно се свечерява. Нижат се селца и градчета, мяркат се коли от време на време.
Последните слънчеви лъчи се скриват малко след като излизаме от Габрово. Проходът ни посреща здрачен и усоен. Дърветата са натежали от сняг, картината е приказна, осветявана само от светлините на бусчето. Вътре е топло и уютно, отпред лелите водят оживен гръмогласен разговор, студентчето гризе солети, а аз съм се отпуснала и съм оставила красотата да попива в сетивата ми и да ме омагьосва бавно. Може би съм задрямала, унесена и разнежена. Мъжът от седалката зад мен се навежда напред и леко прокарва пръсти по лицето ми, внимателно, да не ме извади от унеса. Толкова ми е хубаво, че не помръдвам, кожата ми поема топлината на пръстите му. Непознатият продължава нежно да ме гали, навежда се и целува затворените ми очи, едното, после другото, вдишва аромата ми...Не бърза, нито се притеснява от останалите пътници. Никой не забелязва, никой не предполага какво се разиграва на крачка зад гърба му. Бусчето с равномерен звук изкачва прохода.
Не отварям очи, само леко се намествам под ласките му. Неволно издавам сладък стон, който го окуражава да опита с устни моите. Бавно изучава с език очертанията им, после леко захапва долната ми устна. Не бърза, но и не спира. Разпалва в мен равномерен, но все по-силен огън. Не издържам, разтварям устни за него, той не се поколебава да навлезе в тях. Целувката му е разтърсваща, езикът – сладък и настойчив. Отметнала съм глава назад, а той се е надвесил над мен и обхожда с целувки цялото ми лице. После, като на шега, плъзва ръце от двете страни на седалката ми и погалва с върховете на пръстите си гърдите ми. Ефирна ласка, а гърдите ми реагират толкова бурно! Вълна от желание ме залива. Ръцете му стават все по-смели и настойчиви, а аз нямам нищо против това. Не отварям очи, не искам да излизам от унеса си, хубаво ми е така. Съзнателно изключвам зрението си, оставям се на неизвестното. Само тялото ми отговаря на ласките му непринудено и с нарастващо желание.
Ръцете му повдигат пуловера ми, пъхват се под сутиена и пръстите му влудяващо умело масажират зърната ми. Ще се побъркам от желание! Езикът му е в ухото ми, плъзга се зад него, очертава огнени пътечки надолу до ключицата и обратно нагоре. Това кара тялото ми да се гъне на седалката без да може да си намеря място.
“Не мога повече така” шепна задъхано, а той това и чака. Силните му ръце ме повдигат от седалката. Внимателно ме извежда от моя ред и ме придърпва да седна в скута му. Сега сме плътно един до друг. Гърбът ми изгаря от топлината на гърдите му, ръцете му се насочват под полата ми и смъкват бикините ми. Какъв късмет, че съм с дълга до глезените, широка пола. Тя се разпростира като чадър и не позволява нищо да се види.
Точно когато бусчето стига до билото и се показват светлините на крайпътните заведения, непознатият освобождава ципа си и рязко, с един удар навлиза в мен. Толкова съм развълнувана, че не смея да отворя очи. Опасността да бъдем видени ме възбужда и плаши. Мисля си, че може би ако аз не виждам останалите, те също няма да погледнат към нас двамата. Смешно, наистина, но ми помага да се абстрахирам от всички околни и да се оставя само на желанието. Толкова е различно от всичко, което ми се е случвало! Възбудата ми е невероятна силна, усещам го как се е стаил в мен, готов да се взриви. Хванал ме е здраво за кръста и започва бавно, непоносимо бавно да ме повдига и спуска върху себе си. Господи, лудост е! Не издържам, ускорявам движенията си и в един неистов момент усещам как искам да закрещя. Той обаче предугажда желанието ми и с ръка бързо затиска устата ми. Другата му ръка се стрелва надолу и умело започва да масажира клитора ми! Умирам! Не, ще се пръсна! Моля му се наум да побърза, защото няма да го дочакам! Тласък, и още един, по-силен, и по-силен, и по-силен! Край! Край! Краааааааай! Целува ме бързо-бързо по врата, шепне нещо неразбрано, после ме вдига от себе си и ме връща обратно на седалката ми.
Напълно изтощена съм. Не мога да помръдна дори пръстче. Вътре в мен бавно отшумяват вълните на екстаза. Унасям се.
Ставайте, пристигнахме! ме събужда гласът на шофьора. Отварям сънено очи, оглеждам се, студентчето ме гледа втренчено и събира багажа си, зад мен няма никой.
Сънувала съм, егати! Как ли съм стенела насън, не ми се мисли! Гъста руменина ме залива, добре, че е от лампите в бусчето едва се вижда. Излизам като в сън, вън вали отново сняг – едри, меки парцали сняг. Подлагам пламналото си лице под снежинките.
Вземам такси. Когато идва ред да платя на шофьора се сещам, че в джоба ми се мотае точно 1 лв. Бръквам да го извадя, а заедно с левчето в ръката ми се оказва визитка. Плащам, излизам, понечвам да хвърля визитката, но нещо ме спира. Вглеждам се по-внимателно в нея, името ми е напълно непознато, име на мъж. Обръщам я, на обратната страна с едър мъжки почерк е написано: “Беше вълшебна! Обади ми се, мила!”
Какво пътуване, а!

Ей че яко!
Тия в Хай Клуб плащат по 50 лв за една такава приказка, а на нас тука ни го сервират безплатно

Щото е писано с мерак.

Как му викаше оня небесния ... най-хубавите неща са безплатни

Начи мерака дава дух на начинанието?

Кажи ми кога ще пътуваш пак.....да седна случайно на задната седалка

сори батка аз вече съм заел позиция.

. . . най-хубавите неща са безплатни.

Само един въпрос ме мъчи - какх след страстните целувки и петинг и точно преди проникването си зяпала билото и крайпътните му екстри?

таа работа не е кат онаа работа

... или само се потиш

кога ще ни огрее твой разказ в скромния ни клуб, а? А?

Пък тогава ще видиш кон боб яде ли ... нали помниш първия критик в "Историята на света"

Но може да се случи,а не ви се иска да вярвте ,че някой може не само да го преживее ,а и да го разкаже....
Аз пък помня как пътуваше влакът и как с всеки миг се приближавах до нещо непознато,което се случи....с непознат...цял час се източваше градът пред очите ми и пред мислите ми ,объркани от очакването....до дето стигне до крайната спирка...е тогава не знаех за колко огромен град става дума....и за това колко много ще се загубя в него ...та така и до сега....
Даже и да не и се случило,само фактът ,че може така да го разкаже....

Уау!!!Готино!

baratochkaaaaaaaaaaa
pisal sum tuka ama ne pisha takviz neshta!
inache nema losho - kakto vizdash vsichki chekidzii mnogo se radvat! :)

Ех, мила!
Що не си направиш труда да помислиш малко преди да питаш?
Представи си, че е нощ, че си със затворени очи (затвори очи!) и помоли някой да освети лицето ти с фенерче. Сега ми кажи дали през клепачите ти не прониква светлина?
Никъде не съм казала, че героинята на разказа е зяпала пейзажа. Просто за части от секундата през ума й е преминала мисълта как сега, като крайпътните заведения осветяват вътрешността на бусчето, ясно се вижда какво правят тя и безименния lover. :))) И от това още повече се е възбудила. А ти успя ли?
Не се връзвай, разказчето е просто шега. За убиване на времето в един скучен петъчен следобед, когато шефовете са вече по живот, а служителите им трябва да си изчакат чинно края на работното време. Просто ми се чукаше, какво толкова:) Затова си написах нещо развлекателно:)))

Едва ли някой го интересува,особено птичката с въглените,ама аз съм много разочарован от нея-толкова се надявах да е някоя романтична личност,а на нея просто и се е чукало.....

I am here neither to make friends,
nor to make enemies,
but to kill people...

Като каза *влак*....
Сетих се за една съвсем истинска история...впрочем - две:)
Обаче пак ще ме обвинят, че си измислям:)))) А истината е, че на мнозина не им стиска да си направят живота интересен и затова смятат, че е абсурд другите да го живеят интересно:)))
С теб обаче нещата не стоят така, виждам:)

Vij sega, pich, moje da e izmislena cqlata istoria, a moje i da ne e, no vajnoto e, che e mnogo vuzdeistvashta, kato gledam i reakciite na drugite. I da ti kaja, che vsqka jena taino si mechtae da i se sluchi neshto tolkova neochakvano i ludo, burno i bezrazsudno, kogato ne ostava mqsto za trevogite ot venericheski bolesti ili puk zabremenqvane.
Ti prekaleno trezvo gledash na neshtata, i az gledam taka v ejednevieto, no nqkude dulboko se krie jelanieto za neshto tolkova spontanno i neobmisleno. Taka che, ostavi ni da dadem volq na vuobrajenieto si, kakto nai-hubavite razkazi davat vuzmojnost na chitatelite da gi zavurshat spored svoite ochakvania

Share your passion.

Ами нямаше ли наоколо някой засукан колега, да го помолиш да те изпрати след работа, пък току-виж попаднете в празна маршрутка?

таа работа не е кат онаа работа

Абе, колега....не е добра идея:)))
Придържам се към старата максима да не си вадя ...... там, където си вадя хляба.
Все се каня да те поздравя: избора ти на ник е великолепен

Колко му е да си организираме екскурзия нанякъде?

Права си - хлябът си е важно нещо.
Мерси за поздрава

таа работа не е кат онаа работа