Приказка

Приказка

Заспиваш ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдката на своята тъга!
Самичък съм, а тъй ми се говори.
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди, ще си отида скоро.
Аз дойдох тук на бурята с плача ...
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена:

"... Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома.
Вместо сърце, под ризата си скрито
той носил зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
но ножът му от кръв ражда не хванал.
Човека като дявола бил лош,
ала и тои един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спирал,
и само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакъл той - за пръв път обичан
заплакъл той, разбойникът! Защо?
Какво стопли туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път!
Една ръка накара тогава
сълзи от кървав поглед да текат.
Една ръка по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не бил откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава..."
Но ти заспа! ... А тъй ми е студено ...
Туй приказно момиче - где е то
то стоплило разбойника, а мене
ти никога не стопли тъй! Защо?

Когато двама се карат, виновен е по-умният!(Гьоте)