Евала, варненци!

Преди няколко часа се прибрахме от 7-дневна екскурзия с "Рапсодия на Моретата", на Кралски Карибски (Корабни Линий).

На кораба бях разпознат от... Стоян Стоянов, варненец. Човекът артист (художник), творчески-неустановена душа, беше в Калифорния, после в Ню Йорк, настоящем в Тексас, на кораба... От художник за Германското Село в Уестминстър (мисля) (градче на юго-изток от Лос Анжелес) - та помощник келнер на "Рапсодията"... Бачка човекът, ушите му плющят, и няма артистичности и лабавини! Евала!

Та от него разбрахме, че на кораба имало още 6 българи. Всичките варненци. Всъщност, още 5 българи и една българка. И защото корабът е малък, само 2 200 пътника и 800 екипаж, та още същата вечер уцелваме Христо Димитров, бачкащ в ресторанта на 9-та палуба. По образование журналист. По настоящем бачкащ - та чак сухожилие разтегнал от хвърчене по масите. Евала на момчето! От него разбираме, че момичето варненче работело по представленията. Същата вечер с изострено внимание, по чисто патриотични подбуди, разбира се, внимателно се опитвам да разбера коя от 4-те мацки танциорки на кораба е нашето девойче. Не успях да разбера, въпреки съзерцателните ми наблюдения.

На следващия ден уцелваме г-а. Тони Колева, работеща не като танциорка, а като организаторка за разни корабни забавления. Брей, тия варненки! Евала на Тони! Момиче с ташаци, ако мога да се изразя така! Зверско евала на девойчето (то така се казва, девойче; иначе тя си има приятел, бачкащ на същия кораб в някакви услуги). По време на едно забавление, конкурс по знания на тексаски исторически дреболий, някакви тлъстаци тексасци започнаха да досаждат с разни ръбогъзения - и Тони-то ги затапи, та тексаските им дирници да лъснат от шутовете! Плюс това фино, нежно, все едно сатира, демек - и всичко в реда на нещата, та ония дебелаци не можеха да гъкнат в оплакване. Леле, ако такива са всички варненки! С двете холиудски думи, о-гин!

Срещнахме и още двама българи, единият помощник-главен келнер в ресторанта (основния, на 4-та и 5-та палуба), другият в ресторанта на 9-та. Всичките бачкат, все едно бългаското мъжко, такова, достойнство и търтелничене хич не им се е прилепило! Мъже, значи, ама хич не от българския тип, а от бачкащия!

Евала, варненци!

В оценката за престоя ни пуснах добри думи за българите, с които имахме пряк допир (Христо Димитров и Тони Колева); също и за едно маджарче и за австралийския директор по увеселението; похвалите за българчетата повече вода държат ако наблягат на качествата, а не само на етническия произход.

За балканските контри и далаверо-съзаклятническо-конспираторджий, чиято реакция мога да предусетя още от споменаване на 7 българи на един кораб, всинца варненци: няма балканско-американски далавераджийства! Кралски Карибски са норвежка фирма. Имат назначаване агенция във Варна. И това е! А, и хората бачкат. Истински.

Слушах обясненията за заплащането (финно дискретизирани), и ги съпоставях с моите познания по въпроса от хора, работели по корабите с професионални контракти (един вид, класи над варнениците, които още не са стигнали до професионалния личен състав)... Сравнявах дали нашите ме будалкат, значи. Не ме будалкаха, общо взето. И си мисля - вярно парите са по-добри от колкото ако работеха на суша в САЩ. Много по-добри. Но са мизерни в сравнение със заплащането на професионалистите (говорим хореографи, танцьори, костюми замислители, инжинери; то инжинерите са корабни офицери, барабар с капитана). И си мисля... Бре майка му стара! Българите за такива пари така са готови да работят! Както Христо Димитров се изказа, че той бил навит "да смаже конкуренцията с качество"... на келнерство. И ми става мъчно. Защото българчетата, както всички други на не-професионални контракти, са готови така да работят... Извън, ИЗВЪН България! И защо тази ебана България не е могла да им предостави такива келави Д50/месец + бакшиши за заплащане, като елементарни работни условия!? Ебати държавата, ебати падението!

Да пояснявам ли, че само хора от бедни (да не кажа мизерстващи) страни бачкат на не-професионални контракти? Има работещи от цял свят, примерно главният готвач, Франц Рохн, е австриец; директорът по хотелство е англичанин, и прочие. И България, редом с цивилизационни динама като Джамайка, Пуерто Рико, Румъния, Маджарско, Турция, Южна Африка, и подбрани икономически цъфналоподобни, не може да уреди на своите си хора, отявлено работливи и напористи и способни, елементарна келнерска работа!

Пак да повторя: евала варненци! Май ще трябва да ви произведем почетни врачане, а?

Иначе за мен големият въпрос беше от мъжко естество. На една от мацетата танцьорки, както се казва "с крака чак до горе", дали гърдите й бяха истински? На вечеря последната вечер разбрах (видях, де; аз съм силно женен) че са. Кокетно девойче (то така се казва, нали), свенливо ги раздруса през една маса от моя нежно оценяващ поглед. Инерция от патриотичните подбуди, от преди това, да. Брей, имало перфекция на този свят!

Да оставя читателите с малко храна за аритметика: на фона на цитираните Д50/месец + бакшиши, ние платихме Д1 609.20 за двама възрастни и 2 деца, за екскурзията, отделно бакшишите и алкохолните напитки (общо към Д250 допълнително).

Тази пролет, като пътувах за Щатите, на отсечката София - Франкфурт, до мен седнаха три момчета. И тримата от Варна. Току-що завършили техникум за поддръжка на корабни двигатели. Бяха подписали контракт с българска фирма със седалище в град Русе. Фирмата им намерила работа като корабни механици на танкер. Заминаваха за Дубаи да си хванат танкера. Щяха да получват $500 на месец за непрекъсната работа! По договор - ненормиран работен ден, седем дни в седмицата. Естествено, щяха да си имат нужните почивки и време за сън, но ако се наложеше - трябваше да работят до изнемога. Не бяха единствените Варналии. Те знаеха и други постъпили на такава работа. Техникумът ги подготвял точно за това да работят.

Такова е "новото време". Човек трябва бързо да се ориентира и да се нагоди според него. Иначе ще хленчи и ще гасне. Живота ще го подмине.

За коледно и новогодишно настроение, предлагам няколко снежни снимки от Боровец. Снимките от високо съм ги правил от хотелската си стая на девети етаж в хотел Рила (южно изложение). Останалите са от горната страна на лифта. Приятно гледане.

[линк]

(Няма ли да видиме някоя и друга снимка направена от Наша Скромност, имаща удоволствието да кара кратка семейна коледна ваканция из Карибите?)

Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш

Спряхме в Кий Уест, Белизе, и Козумел. Влага страхотна! И на трите места. Като извадиш камерата на палубата - и отказва да работи заради кондензираната влага. (Камерата излиза от охладената каюта, разбираш.) За да снимаш, държиш камерата на слънце към 20 минути, отворена, от тук, от там, да се загрее, и кондензатът да се изпари, и чак тогава снимаш. Аз нямах търпението. И ползвах обикновена камера, с филм; тя изглежда работеше. (Ще видим истината след промивката на снимките.)

Кий Уест си е крайокеанско градче, с отпусната атмосфера, досущ както всички подобни американски градчета. Каквото ме впечатли бяха запустялите полу-срутени къщи (в средата на Дювал улица) (не очаквахме това в уж-населен от богаташи град), и също петлите и кокошките, свободно разхождащи се по улицата. Даже изпод масите на някои ресторанти! Много живописно! И пернатите имат харакатер! Отиде квачката до средата на улицата, и всичкото движение спира. Разбира се. И колите от двете страни чакат квачката да реши, ще продължи ли да пресича, или ще размисли и ще се върне обратно. И щом квачката благоволи да се измести - пак движението тръгва. Де тия пилци да идат в София, пък да се опитат да пресекат някъде! Квачка им жална! Ако щат и подлез да ползват - ще ги гушне някой мераклия, любител на пилешка природа.

Белизе си е... все едно черна Африка. Дар-ес-Салаам, умален. И жегата, и лепнещата влага, и островчето на баровски къщи всред морето беднотия, ама беднотия даже за мексикански стандарти! Изобщо, светлото бъдеще на Тексас, ако им дадем на тексасците да изостанат още 50 години, върху вече натрупаното сегашно изоставане с 50. Както съдя от 7-те данъчни плика, с 4 данъчни сметки, от Харис и Галвесто Околий, адресирани до грешен адрес (да, от самите агенций които контролират имотни парцели и данъчни оценки!), но доставени "по име" до нас и... хвърлени пред вратата ни, на навявания дъжд. Щото тексаските пощенски служители, с цялата си простотия, не са чели федералния пощенски протокол и не знаят, че ако пощенската кутия на клиент бъде напълнена, пощата се прибира обратно и се оставя бележка с "моля, елате да си я приберете". Вместо да бъде изрината пред вратата, на вятъра и дъжда. Както може би още не правят даже в Белизе. Но да не се отклонявам.

Козумел, за Мексиканските стандарти, рита в задник други мексикански градове. Примерно, не видяхме просяци. Които по западното крайбрежие на Мексико (Мацатлан, Пуерто Валарта, Кабо сан Лукас) пъкат на тълпи. Но за потенциала... Край кея за екскурзионни кораби видяхме няколко сгради строени-недостроени, изоставени, един заборавен хотел с надпис "се продава"... Да си толкова близо до богата страна като САЩ, и да си беден... Няма извинение! Хич! Ние до като бяхме там, редом с нас имаше още 4 кораба, на Принцески Линий, на Коста (италиански), на Карнавал, и още един на Кралски Карибски. Ние оставихме в Козумел по Д5 на човек, с минимални покупки на картички и боклуци за децата. Я си представи тези 5 кораба (нашият плюс другите 4), със средно 2 200 пътника всеки, това са 11 000 човека, всеки ако пусне по нашите минимални Д5/човек - това е приход за пристанището от Д55 000, за един ден. А повечето пътници харчеха доста повече от нас; пиши Д200 000 приход, минимум, на ден! Защото от 9-те корабни линий, поне 4 - 5 кораба спират в Козумел всеки ден. Отделно пристанищните налози и прочие. Е, как можеш да си беден в такива условия! Освен ако не следваш сляпо църковните изгъзици и не правиш деца като на конвейер, защото Господ щяла да се грижи за тях, та ти да не им береш гайлето. Един вид, да се размножиш отвъд икономическата ти черга, баш по мексикански. Та за потенциала, Козумел си е, такова, мексикански град.

На път от Белизе към Козумел, както чухме от източници които няма да именувам, една румънка скочила от кораба. Имаше пълна луна. Смяташе се, че се е самоубила от депресия, с лунната светлина и вълните като подсилващи депресиращи фактори. Никой не разбрал за нея чак до следващия ден. Надявам се да има разследване в спрежението на глагола "самоубия": като била се самоубила, или била самоубита. Работата по кораби не е за всякаква психика. Нещастното момиче!

Аз не бих имал проблеми, мисля. С опита на хамал от консервена фабрика, и преди това мияч на чиний, и прочие, де едно време за възможността да работя на кораб! Чисто, човешко работно време, пълниш очи с хубав свят (не всички пътници на кораба бяха тлъстаци от Тексас; имаше и сладуранки, както казва тъст ми, от къде я погледнеш - все жена!). Но по онова време подобни корабни екскурзий нямаха днешния обем. Плюс живеехме на село дълбоко в Сан Жоакин Околия, централна Калифорния, значи... Ако на варненците не им се нравеше нещо на "Рапсодията" - това ме радваше! Защото беше доказателство, че не са се мъчили както аз се мъчих. Нека бъдат недоволни! Недоволен е само този който е виждал нещо по-хубаво. Или има силата да мечтае за него.

А снимките ще почакат. Ако излязат добре - няма да се размине на ел-пощенския списък! Ще трябва да натискат "изтрий", та мазоли да пръкнат! Впрочем най-многото снимки направих на скулптурите от лед, шоколад, зеленчуци, и подобни, от преди Гала Бюфета. (Този път, за разлика от предишната екскурзия с Карнавал, не ги ядохме на парчета. Човек достига до пренасищане, даже на екскурзионен кораб!)

извиняваи,приятелю...но живота ще подмине именно тези мом4ета...които ще работят седем дни в седмицата-освен когато не се налага да работят"до изнемога"...те няма да хлен4ат...но със сигурност ще угаснат...
:)

"фактът,4е 4овек притежава талан,не озна4ава,4е трябва да го използва."

В Кий Уест отидох за първи път някъде около ’73-та година. Тогава живеех и работих в Чикаго. Бях захванал проектантската професия и се чувствах на върха на вълнАта. Започнаха да ми остават по малко парици и само се оглеждах наоколо и се чудих как да ги похарча. Бях си купил първият съвсем нов автомобил. Съвсем нов, ама моделът една година стар. Това става ‘72-ра година. Моделът – ’71. Беше им останала тази кола от предната година. Като ме видяха че се циганя с цената на новите модели, предложиха ми да купя този изостанал от предната година, но иначе съвсем нов автомобил. Беше Меркури Маркиз Комби, със шест литров двигател. Свалиха цената от $6,100 на стъклото, до $4,200. Не му мислих повече. Взех я.

Година по-късно, чудих се къде да си измисля да отида, че да разтъпча колата на по-дълъг път. Зима. Един приятел се беше преместил да живее в Бока Ратон, Флорида. Обадих му се. Беше наел гарсониера (efficiency), но широка. Имаше място. Да си нося надуваемия дюшек, обаче. Ясно! Докато живееше в Кливланд, Охайо, не веднъж съм му ходил на гости. Бяхме колеги от София. Работихме заедно. Той го щипна от Атина, на връщане от изложба в Кайро. Аз - няколко месеца преди това, на път за Варшава. Поддръжахме връзка. Обади ми се по телефона като пристигна. Спонсорът му бил голяма клечка в администрацията на най-голямата болница в Кливланд. В същност, началник личен състав. Покани ме да го посетя, да се видиме. Колко му е. Тогава имах Буик Електра и работех като чистач в Харис Банк. Тъкмо я бяха отворили тази банка. Съвсем нова. Имах да лъскам с машина пода на шест етажа (където не беше мокет) и да поддържам тоалетните в “минт” състояние. Недопустимо беше по плочките около писуарите да има следи от пръсти например. Всичко светеше от чистота. Започвах работа в шест след обед и свършвах в два сутринта. Когато приятелят се обади, беше петък. След работа, вместо да си ида в къщи, потеглих за Кливланд.

Та, същият този приятел, вече в Бока Ратон, ще ходя там да му гостувам. Бока Ратон е бамбашка градче. По статистика (Американският Алманах от тогава), 97% от населението му са милионери. Беше се преместил там да сваля богати мадами. Изобщо, богаташ да става. Такава му беше философията. Да бъде там, където са парите. Беше дал $2,000 за членски внос в един тенис клуб. Те, богатите, така се отделят от бедни навлеци. Сложат за вход към клуба членски внос от няколко хиляди долара и готово. Нашият, и той от тях ще се пише. Барабар Петко с мъжете. Беше дал всичките си спестявания за тоя членски внос. Иначе по професия беше телевизионен техник. Беше добър, което си е.

В Чикаго е зима. Вият снежни виелици. Аз съм се уредил с една седмица платена ваканция и една неплатена. Само чакам коледните празници да дойдат и да отпраша. Покрай празниците (коледни и новогодишни), събираха ми се бая дни.
И се започваше едно нескончаемо шофиране. От Чикаго до Бока Ратон, взимаше ми 22 часа с кратки почивки. Стигах границата с Флорида същият ден, заблуждавайки се че съм близо. В Бока Ратон пристигах чак на зазоряване. Няколко часа след границата, сменях зимните дрехи с летни и продължавах. Пусках и климатик накрая. Влагата пропиваше навсякъде. Правеше въздуха по-тежък. Затова пък климатика го изстудяваше по-бързо и лесно. И го изсушаваше. Който не е излизал от България не знае на какво се вика влага. Влагомерите показват 100% влажност. Чистачките на колата едва успяват да изчистят кондензираната влага. Излизаш от колата с очила и на момента се замъгляват. Нищо не се вижда. Същото става и с фотоапарат. Дрехите полепват по тялото. Мечтаеш за български климат. Няма!

След няколко дни гостуване и плаж решавам да ида до Миами. Приятелят предлага да видя и Кий Уест. Така и така съм дошъл до тук. Хемингуей бил живял там. Имало и музей. Звучеше интересно. Мислих, какво пък, от Миами трябва да е на хвърлей разстояние. Дори не погледнах картата. Станах една сутрин и тръгнах. Следвах пътните табели. Видях къде пътят отбива за Кий Уест, свърнах натам и отиде не видя се. Кой да предположи! Като тръгнах по моста към първият остров на “Florida keys” (флоридските острови), докато стигнах последният (Кий Уест), бях навъртял 500 километра. Карам аз, а то, няма край ни на шир ни на длъж. Карам по мост в океана и нито се вижда остров пред мен, нито зад мен. В дясно се виждат останките от друг мост, за железница. Значи някога е имало и влак до там. Вече няма. Дори моста го няма на много места. Времето го изяло. Пътят минаваше през съвсем малки и къси острови, други си бяха добър размер, но сравнително малки. Президента Никсън на времето имаше имение на един от тези острови. Кий Уест беше най-големият. Цял малък град се помещаваше на него. От там до Куба, я има 150 километра, я няма. Има няколко големи крайбрежни хотела. Има и стаи под наем тук – таме. Населението е бедно. Не знам да живеят богаташи там. Поне по къщите не личеше да живеят богати хора. Много е отдалечен от цивилизация и често го връхлитат бури и урагани. Доста американски пенсионери отиват там на почивка с моторни къщи и кампери. Посещават го и бедни студенти. Спят без пари по брега в спални чували. Често организират конкурси “мокра фланелка”, белким съберат повече хора поне за уикенда. Като се чуе че идва ураган, всичко живо отишло там на почивка, обира си крушите и бяга. Стават километрични опашки от коли и кампери по пътя към Миами. Загубена работа.

На връщане взех от пътя двама стопаджии. Почти веднага след това съжалих. Обсебиха колата. Опънаха спалните чували в задната част, излегнаха се, запалиха марихуана да пушат. Вида им беше такъв, че предпочетох да се зарека никога вече да не взимам стопаджии, отколкото да им направя забележка. Един нож в междуребрието, вързан камък за краката и щяха да си продължат без мен. Изоставят колата като престане да им трябва и все едно че нищо не е станало. Вече имах за урок една случка в Чикаго. Карах за някъде по улиците. Пред мен един кара бавно. По български, свирнах му няколко пъти с клаксона да побърза. Той взе че спря. Спрях и аз. Без да бърза, излезе от колата и тръгна към мен. В ръката му висеше револвер. Като стигна до мен, вдигна револвера и го насочи в главата ми. Попита какъв ми е проблема. Осрах се! Казах че нямам проблем и се извиних. Свали револвера да сочи надолу и без да бърза, върна се в колата си и продължи да кара както преди. Разбрах какво може да се случи ако надувам клаксон на завоевател. Беше последната ми употреба на клаксон в Америка. Живееш и се учиш!

За последен път бях там с жената. ‘99-та година. Да покриеме четирите края на Америка. Покрихме три. За Ню-Йорк решихме да отделим цяла ваканция. Някой ден.

“С опита на хамал от консервена фабрика, и преди това мияч на чиний, и прочие, де едно време за възможността да работя на кораб! Чисто, човешко работно време, пълниш очи с хубав свят (не всички пътници на кораба бяха тлъстаци от Тексас; имаше и сладуранки, както казва тъст ми, от къде я погледнеш - все жена!)

Не мога да не коментирам. Направих паралел с моята работа на чистач. Преди това бях работил в един стоманолеярен завод като общ работник. Republic Steel Corporation се казваше. В съседния щат Индиана. Отнемаше ми два часа и половина да отида на работа. Сменях два пъти метро и още два пъти автобус. Смяната на автобус беше по средата на негърското гето в Чикаго. Някъде около шесдесета улица на юг. Аз бях единствения бял човек по тия места. Тогава бях толкова изпаднал, че негрите ме съжаляваха. Беше първата ми работа след цял месец безработица от пристигането ми в Америка. Средата на зимата в Чикаго а бях облечен с късо тафтяно шлиферче, без подплата. Нямах дори шапка за главата. Като отидех на работа, въртях се около пещите да се сгрея, да дойда на себе си. В едно огромно хале, с още няколко души, разтоваряхме влакови композиции с желязо за $1.65 на час.

Намерих ВРЪЗКА, да постъпя като чистач. Профсъюз! Ставката - $3.25 на час. Чиста униформа – синя риза и панталон. Задължителна смяна на униформата всеки два дена, с друга – изпрана и изгладена. Вътре топло. Климатичната инсталация докарала температура и влажност на перфектно ниво. Човешка работа. Да работиш и да пееш. Работих и пях. Беше началото на 1970-та година.

Сещам се и за друга подробност. В стомано леярната работих на смени. Смените се въртяха всяка седмица. Като чистач – няма избор. От шест вечерта до два сутрин. След това, за повече пари, постъпих на работа във фабрика. Първо в Белден, след това в Chicago Magnet Wire Corporation. Постъпваш нощна смяна. От десет до шест сутринта. За да преминеш във втора смяна, трябва достатъчно хора от дневната смяна да напуснат, че от втората смяна да заемат техните места, освобождавайки места за най-дълго работилите нощна смяна да преминат във втора. Може да минат години преди да ти дойде реда да влезнеш в дневната смяна. Аз работих три години нощна. Напуснах тази работа за да стана чертожник. Пак стана с връзка. Един български архитект ми помогна. Все още го помня с благодарност. Човека почина от старост.

Приятелят с когото делях квартира по това време, мислил че в Америка нямало нощна смяна. Колко малко сме знаели! Той работИ нощна смяна пет години. След това се върна в бизнеса по почистване, само че като супервайзор. Още работи тази работа. Вече тридесет години. От шест вечер до два сутрин. След година се пенсионира. Тука направи къща в родното си село. Ще се върне да доизживява живот на свестен климат. В момента живее и работи във Форт Лаудердейл, Флорида.


Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш

Минал съм по този път и не съм угаснал. Не вярвам и те да угаснат.

Мисълта ми е, гледай живота да не подмине теб. За тях не бери грижа. Големи са вече.

Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш

Да се катериш от дъното не е нормално положение. Какво точно означава дъно - това е въпрос на лични възприятия, безбрежни и необобщими. Но положението е ненормално.

Болката е, че изход от ненормално положение изисква ненормални усилия, или ненормално (надеждата е, временно) житейско отклонение. Но поне болката подлежи на наш контрол, сиреч ние можем да решим в коя възраст и за каква цел да живеем ненормално, за да превъзмогнем ненормалното ни положение - и да станем част от нормалния свят. Хората от който нямат нужда да се катерят от обществено дъно.

Сър Оптимист-ът е платил цената на ненормален живот. Аз също. Младите поколения след нас - те сега плащат. Идеята, надеждата, мечтата е, че ненормалните усилия ще изведат полагащия ги човек до вистата на нормалство.

Дали Сър Оптимистът и аз и описаните момчета ще бъдем на истина нормални? Никога няма да сме! Нашият житейски път прекалено много ни откроява от нашите връстници, които не са били довеждани до нашите ненормални мярки за изход от ненормалните ни положения.

Нормалност нямаме. Което остава, обаче, е ЗАДОВОЛСТВО, и бих добавил - ГОРДОСТ - че сме били натопени в катрана и сме изплували, че и сме станали хора, както казват англичаните, от качество.

На "Рапсодията" имаше цяла група студенти от Далас. Дали по Д500/човек да се веселят, и отделно по Д50/вечер за напитки (една напитка е между Д4.50 и Д5.00). Къде аз едно време като студент да имам тези пари и да ги дам за корабна екскурзия! Бачках и пестех и учех, че ушите ми свиреха! Ако имах такива пари - кътках ги, защото не се знаеше дали няма да ми трябват. Нямах гръб, както казвате в България; ако останех без пари - оставах без образование. Тези студенти не са първото американско поколение да се весели така. И? Ти как ме виждаш мен, редом с моите американски връстници, че и редом с моите европейски връстници, да се сливам в нормалността на множеството - след моя открояващо различен житейски път? Не става тази работа; нормалността не се получава. Не на празно хората, с които можех да се сработвам най-добре бяха ветерани от ненормални преживявани като войни, примерно, или бедняшки и или други изпадания. Тези дни мога да се сработвам и с другите - но не искам. Едно време те не ме приемаха, заради снобизъм. Сега аз ги отбягвам - заради... снобизъм. С плюнковци, професионални студенти, с некалени мекушавци нямам работа; те са класа под мен. Един вид, обърнах ненормалното положение от едната посока в друга; ненормалността си остана. И ще си остане.

Но е трудно да се каже, че животът ме е подминал! Подмина ме, определено, в моите младежки години. Вече виждам как наваксвам. Удолетворяването е много, осезаемо налично.

Момчетата по танкерите - нека бачкат! Нека станат мъже! Да си стъпят на краката. Пък тогава да видим дали ще завиждат на връстниците си, живяли живот...

Какво да ти кажа... Идеалност няма. Нито нормалност. Животът е лично усещане, с усещането определено от житейския път...