СПОМЕНИ

Реших да споделя с всички вас нещо, за което се сетих днес, пътувайки в мръсния и гнусен влак към Пловдив.
Спомних си първия ми съзнателен спомен за БТР - кога за пръв път чух групата, така че да ме впечатли за цял живот.
Беше ранна сутрин, прекрасна, от онези, които не се забравят лесно. Излизам си от блока на път за университета. И тогава, от съседния блок загърмява "Спасение"- та-да-да-да-дамммм! Слънцето блести в очите ти, песента изпълва слуха - ето, това е щастието, мислех си... А беше 7 сутринта...
Никога няма да забравя усещането за свобода, щастие и безгрижие, което изпитах тогава. Беше красиво...
Ракажете и вие някой спомен, ако имате желание.

I am scarred for life, but
it's not my flesh, that's wounded...

Ееех, тази тема ме връща към "забравени отдавна спомени"… И колкото ми е мило и топло на душата, толкова ми е и некомфортно, защото съзнателните ми спомени не са вече толкова съзнателни… повечето от тях са били толкова припомняни, че са се поизтрили… останали са само асоциациите ми с приятна емоция и тъжна емоция… Но мога смътно да ви пресъздам как се родих и проходих в света на БТР. Вълшебството, което ме плени, се роди веднъж в банални обстоятелства. За БТР не знаех нищо по-различно от това, че пеят по малко… Не ми бяха с нищо по-интересни. Гледах ги по телевизията, дразнех се на непрекъснато въртяната "Цвете от луната", защото не ми харесваше много, а може би и защото беше много експлоатирана и просто ми писна и започна да ме дразни… Но една сутрин при поредното гледане на телевизора хванах някакво предаване и по-точно момента, в който даваха БТР. Нямам спомен от това, което са говорили, нито дали бяха всичките. Единственото, което си спомням, е как виждам Наско седнал на стол до бара, но чувам само гласа му и спирам на място, защото изтръпнах от изпълнението. Пееше "Надежда" с такова чувство, такава отдаденост… Спрях и вперих взор в телевизионния екран, гледах го докато ми се замъгли, задушаваше ме някаква силна болка, опитвах се да преглътна онази гадна топка в гърлото,а сълзите падаха съвсем сами… Плачех. Плачех по-истински от всякога. Цяла треперех, но бях щастлива… Казвам ви душата ми напусна земните измерения, чувствах как излита от тялото и проследява всяка думичка от песента. Чувствах парализирано тялото, но не и душата си. Най-после бях свободна. Винаги съм мислела, че тялото е тясна обвивка, която ограничава душата. А ето как с думи прости, но безпощадно точни аз се почувствах свободна… "винаги съм вярвал, че имам аз криле и знаех аз със сигурност, че мога да летя.". Аз открих БТР, които ми доказаха, че мога да летя. Вече знам със сигурност, че мога да летя и че докоснах светлината. Но никога няма да спра да мечтая, защото "за мен това е най-истинския свят". Онази първа истинска среща с "добрите момчета" ми отвори друга врата. Такова непреодолимо въздействие ми оказа онова изпълнение. Оттогава "Надежда" я нося в сърцето си и поделям сълзите си с нея.

Ох, сега като се пренесох в спомените, започнах да се питам нещо промени ли се оттогава, с какво съм по-различна, с какво БТР са различни, дали сме само поостарели или има нещо друго… Осъзнах за себе си, че съм станала по-ежедневна, вече някакси не мога да се изненадвам… Много пъти феновете обвиняват БТР, че са станали по-изкуствени, че пеят по задължение, че не са толкова отдадени, колкото в началото… Аз си мисля, че чувството го има, но е по-зряло и доста по-контролирано, овладяно… Вече не е толкова спонтанно, а по-скоро се е превърнало в собственост и един вид даденост… Липсват ми онези първи тръпки. Обичам онова свежо, неподправено, безгрижно вълнение, което се разлива по цялото ми същество, когато проследявам приглушения от далечината музикален сигнал и се появява усещането за споделеност и единност; липсва ми настървеното търсене на източника, от който звучи "Да погледна в теб" и изумения поглед на продавачката, която ме гледа удивено в магазина, защото аз се стопирам пред свряното в ъгъла радио и застивам заслушана; липсва ми потропването с крак пред поредната зала, очакването да се слееш с изправената на крака тълпа и да запееш, колкото и да не можеш…; обичам онези усмивки, които са се "лепнали" на лицата на феновете, които не могат да овладеят нетърпението си от очакването на срещата с любимата група, желанието да надпеят вокала и да мятат косите си в ритъма на жиците; незаменимо е чакането преди концерта, когато се въртиш на столчето, гледаш разположените на сцената инструменти и микрофони и предвкусваш със задоволство задаващия се купон, в главата ти вече кънтят барабаните на Илиан, който скромно се е сврял почти зад сцената, но това е без значение, когато даде воля на солата си; щастлива съм, когато хвана ръката до мен и се клатя в хармония с тълпата, когато погледна назад и видя светещите пламъчета и просълзените лица, които не спират нито за миг да пеят; щастлива съм дори когато ме настъпват, защото после едно весело лице се обръща и ми казва "Извинявай" и започваме заедно да си веем косите… Къде на друго място ще видиш такава добронамереност, такова лишено от агресивност и простащина отношение, такава задружност, такова щастие… То продължава дори и след изпълнението. Заставам отстрани и просто гледам как сурията фенове чака да увековечи преживяването на снимка, листче, билетче, салфетка, гипс, шише от Head&Shoulders… Мислите ли, че всичко това с нещо се е променило от първите спомени досега? Какви емоции предизвикват сега БТР? Различават ли се спомените и настоящето?

Не се е променило почти нищо! Усещането за красота и съвършенство е същото!
А на теб искам да кажа само едно: ЛЕТИ! РАЗПЕРИ КРИЛЕ И ПОЛЕТИ!

I am scarred for life, but
it's not my flesh, that's wounded...

Хе-хех... Опъвам ей сега платната и викам някой да ми прави вятър...
Не искам да прозвучи така все едно съм от наполеоновците. Става въпрос за размаха на менталните способности. Някой да не остане с погрешно впечатление... Веднъж повярвах, че мога да левитирам, но само толкова

Опъвай платната!
Аз си взимам голямото ветрило и идвам с теб! Ще правя вятър за чудо и приказ!

I am scarred for life, but
it's not my flesh, that's wounded...

А като се поизморим, може да кацнем на някой от прелитащите под нас самолети... А може и да качим някоя чайка на автостоп...

Баси, толко ли сте стари, че вече само спомените ви греят?!

А бе, reader, искаш ли да си менкаме цукалата за Коледа? От мойто само спомен е останало, ама се ш'ти свърши работа по предназначение... А! Мога и от добро чувство да ти подхвърля някой кибрит да се запалиш, че сигурно ти е студено. Да се чудиш... при тоя разцвет на икономиката в страната-от храна спестяваш, от ток спестяваш... Жега!
Пенсионери дет сме се събрали тука-вадете боба и да палуваме!

Ами какво да ти кажа, баби! То като си взема пенсията, цели 58 лева и освен да помечтая, какво ми остава

I am scarred for life, but
it's not my flesh, that's wounded...

Tazi tema e valnuvashta...
Makar, che men ne me vrashta chak tolkova otdavna.....
Az otkrih BTr savsem naskoro predi 3 meseca. Vinagi sam gi haresvala, no ne sam bila tolkova zapalen tehen fen...
Biah reshila da gi gledam na jivo, no tak i ne mi ostavshe vreme da otida v niakoi klub kadeto te sviriat...
Edna sriada kakto si biahme sednali s praiteli na po shasha cherveno vino niakoi dade tazi ideia i na men samo tova mi triabashe - otidohme vkupom v Bibiotekata... I togava chudoto stana s men - te biaha fantastichni....
Nakaraha i malkoto hora tam (imashe niakde kam 50-60 choveka) da se pochuvstvat znachimi. Razdadoha se dokrai... Prosto napraviha talpata publika...
Nakraia Nasko kaza "Blagodaria Vi, che ni pomognahte da se pochuvstvame jivi"...
a kakvo da kajem nie, koito biahme tam?...

Вече не знам кой кого прави жив...
Знам, че като се прибера в къщи съм напълно глуха, вие ми се свят, косата ми се вее на всички посоки(че и на повече)... Чувствам се тотално изстискана, изнемощяла, размазана... Знам, че съм дала всичко от себе си. Незнам дали е малко, много, достатъчно или не, за да накара някой да се чувства жив... Знам просто, че нищо не съм спестила от чувствата си, всичко е раздадено... Чак когато се заровя във възглавницата чувствам колко съм изморена и че нямам минимални силици дори да си затворя очите и да заспя... Тогава съм сигурна, че съм дала всичко от себе си и умората ми е доказателство за това. И колкото и парадоксално да звучи точно когато съм така изтощена, се чувствам жива... Един познат Слави Трифонов пееше "само тази болка още ми подсказва, че съм още жив..." Докато я има тази болка, ще знам, че БТР ме карат да се чувствам жива... Вярвам, че и те се чувстват живи, когато феновете им изстискват силите...

Точно, много точно!
И аз така!

I am scarred for life, but
it's not my flesh, that's wounded...

Понякога, както си вървя по улицата, отнякъде чувам да се носи песен на Б.Т.Р. И се радвам два пъти - заради срещата с песента, заради срещата със сродна душа, която слуша същото...
Не ме топлят спомените, а музиката. Подсеща ме да не пораствам... Да бъда каквато трябва, а да става каквото ще...

Eto tova e useshtaneto......Mnogo tochno!!!