razkaz
9 отговора
118 прегледа
razkaz
Да знаеш всичко или нищо
Винаги ми е било чудно какво прави един брак щастлив и дали това понятие не е само една химера. Един шоп бе казал на времето, че който иска да се ожени трябва да знае или всичко или нищо, което макар и крайно като изказване, може би крие отговора на моя въпрос.
Друг един, българин, мой познат, беше човек, който в известен смисъл се вместваше в определението “всезнайко”. Познанията му във всичко учудваха не само мен, с четвърт век по-млад, но и хора с четвърт век по-стари от него. С този човек можех да говоря по всякакви теми. От това как пристрастряват кучетата към наркотици, за да могат с тях да ти откриват в багажа на трафикантите, та до причините довели до гибел тази или онази империя. И макар, че нерадостната съдба го бе състарила преждевременно и го бе принудила да играе ролята на черноглед неудачник, той имаше щастлив брак. Поне аз мислех така, като го сравнявах с другите познати ми семейни двойки.
- Как е, ламер? - обрърна се той към мен, когато се появявих веднъж на вратата на стаята, от която, разположен по царски в люлеещия се стол, следеше света или поне това, което журналистите представяха от него по телевизията.
- Идвам да те питам дали е останало някое огниво от едно време в къщата?
- Защо ти е?
- Просто се чудех, ако някой ден стана отшелник, с какво ще си паля огъня.
- Спокойно! Аз ще идвам да ти пълня запалката.
- Просто искам да изпитам усещането да си запаля цигара, както старите хора са го правели, - казах след като утихнеше смеха. - Намерил съм сухи праханки и кремък, но нямам огниво.
- За огниво става всяко по-удобно желязо, но праханът не сe прави от праханки, а от дървесни гъби и то след специална обработка.
…
Понякога ми се обаждаше за някоя дребна услуга:
- Момчиле, хайде, да ми помогнеш да изнесем лимона на тавана.
В градината, която беше негова гордост и която поддържаше изрядна, имаше и ухаещо лимонено дръвче, отрупано с плод, и привързано със сезал към оградата.
- Не знам защо, но всички удушвачи и самоубийци предпочитат сезала, – казаваше, отвързвайки го.
После, докато го изнасях по стълбите, подхвърляше:
- Гледай да си свиеш някое зърно, че аз особена полза от тях не виждам.
И тъй като и двете му големи деца се бяха пръснали по света, за да дирят щастието, аз изпълвах нуждата му за общуване с новобългарите, както наричаше той тези, които употребяват o’key в речта си.
Останалата част от свободното си време отдаваше на четене на книги. Лю-бимият му български автор бе Захари Стоянов, а “Записките” - негова настолна книга. Нямаше нещо, което да не знае със сигурност, а дори и паметта да му изневеряваше в определен момент, той знаеше точно на кой рафт стои книгата, която щеше да му припомни фактите.
В двора си държеше едно миловидно куче, по-скоро за другар, отколкото за защита срещу крадци, но това куче имаше и навика да хапе приятелките на старата дама, която живееше на втория етаж на къщата. От което тя непропу-скаше да се оплаче. Един ден, докато пушехме замислени на малкото балконче, му подхвърлих да сложи на външната врата табелка “зло куче”.
- Кажи ми, бе Момчиле, можеш ли да наречеш това куче зло? – отвърна той с обезоръжаващ хумор в гласа си, докато галеше примиращата от радост рижава овчарка.
- Кога ще ходим за гъби? - го попитах, защото времето изглеждаше подходящо.
- Не мога да обикалям вече по баирите.
- Недей да приказваш така. Движението е здраве. Знаеш го по-добре от мен.
- Добре, утре, но ще вземем и леля ти Маргарита с нас.
- Това вече е мъжка приказка.
Качихме се в колата на следващия ден, един от последните на циганското лято и потеглихме към голите, изпъстрени тук-таме с храсти хълмове, недалеч от града. По разбития път настигнахме голямо стадо кози съпровождано от десетина невъзмутими каракачански овчарки и двама смугли пастири с геги. Стотиците рога се поклащаха в такт над плътната маса от тела. Скоро козарите ги отбиха с викове встрани, а единият замери с гега, без да удря, две от тях, които се бяха отклонили..
Скоро спряхме и започнохме да обикаляме по поляните. Настроението ми беше потиснато. Винаги съм страдал от една хамлетовщина, избиваща често в нихилизъм, което естествено обиждаше много хора. Чичо Марин очевидно бе от тях и започна, да ме сдухва.
- Момчиле, едно нещо запомни от мен. Откажи се от желанието да победиш в тоя живот. Всеки от нас в крайна сметка губи битката.
- Аз не се предавам лесно, чичо Марине, но ме притиска цялото това безсмислие. Безсмислено е да се гръмне, човек, дори.
- Това ще рече екзистенциален вакуум.
- Което значи що?
- Ами мнозинството от съвременните страдат от това нещо. Просто им е трудно да намерят смисъл в живота.
- И най-благородните и добрите го намират в смъртта.
- Това е тяхното наказание.
- А ти в какво намираш смисъл, чичо?
- Ами, представи си, че на някой писач му хрумне да ме опише в някое свое произведение.
- Тая суета ще те погуби.
- Така е, чичовото.
Не след дълго кошичетета ни бяха пълни с бело-розови гъби и тримата поехме по обратния път. Леля Маргарита, типична германка, не намери за необходимо да се поинтересува защо мълчим. Не са глупави тези хора.
Вечерта трябваше да се сбогуваме с малкия град, с чичо Марин и леля Маргарита, и да поема към големия град.
Дали това да знаеш всичко или нищо е гаранция за щастлив брак? На кой ли му пука в това вълче време? Но всеки помни мита за царя на Итака.
Винаги ми е било чудно какво прави един брак щастлив и дали това понятие не е само една химера. Един шоп бе казал на времето, че който иска да се ожени трябва да знае или всичко или нищо, което макар и крайно като изказване, може би крие отговора на моя въпрос.
Друг един, българин, мой познат, беше човек, който в известен смисъл се вместваше в определението “всезнайко”. Познанията му във всичко учудваха не само мен, с четвърт век по-млад, но и хора с четвърт век по-стари от него. С този човек можех да говоря по всякакви теми. От това как пристрастряват кучетата към наркотици, за да могат с тях да ти откриват в багажа на трафикантите, та до причините довели до гибел тази или онази империя. И макар, че нерадостната съдба го бе състарила преждевременно и го бе принудила да играе ролята на черноглед неудачник, той имаше щастлив брак. Поне аз мислех така, като го сравнявах с другите познати ми семейни двойки.
- Как е, ламер? - обрърна се той към мен, когато се появявих веднъж на вратата на стаята, от която, разположен по царски в люлеещия се стол, следеше света или поне това, което журналистите представяха от него по телевизията.
- Идвам да те питам дали е останало някое огниво от едно време в къщата?
- Защо ти е?
- Просто се чудех, ако някой ден стана отшелник, с какво ще си паля огъня.
- Спокойно! Аз ще идвам да ти пълня запалката.
- Просто искам да изпитам усещането да си запаля цигара, както старите хора са го правели, - казах след като утихнеше смеха. - Намерил съм сухи праханки и кремък, но нямам огниво.
- За огниво става всяко по-удобно желязо, но праханът не сe прави от праханки, а от дървесни гъби и то след специална обработка.
…
Понякога ми се обаждаше за някоя дребна услуга:
- Момчиле, хайде, да ми помогнеш да изнесем лимона на тавана.
В градината, която беше негова гордост и която поддържаше изрядна, имаше и ухаещо лимонено дръвче, отрупано с плод, и привързано със сезал към оградата.
- Не знам защо, но всички удушвачи и самоубийци предпочитат сезала, – казаваше, отвързвайки го.
После, докато го изнасях по стълбите, подхвърляше:
- Гледай да си свиеш някое зърно, че аз особена полза от тях не виждам.
И тъй като и двете му големи деца се бяха пръснали по света, за да дирят щастието, аз изпълвах нуждата му за общуване с новобългарите, както наричаше той тези, които употребяват o’key в речта си.
Останалата част от свободното си време отдаваше на четене на книги. Лю-бимият му български автор бе Захари Стоянов, а “Записките” - негова настолна книга. Нямаше нещо, което да не знае със сигурност, а дори и паметта да му изневеряваше в определен момент, той знаеше точно на кой рафт стои книгата, която щеше да му припомни фактите.
В двора си държеше едно миловидно куче, по-скоро за другар, отколкото за защита срещу крадци, но това куче имаше и навика да хапе приятелките на старата дама, която живееше на втория етаж на къщата. От което тя непропу-скаше да се оплаче. Един ден, докато пушехме замислени на малкото балконче, му подхвърлих да сложи на външната врата табелка “зло куче”.
- Кажи ми, бе Момчиле, можеш ли да наречеш това куче зло? – отвърна той с обезоръжаващ хумор в гласа си, докато галеше примиращата от радост рижава овчарка.
- Кога ще ходим за гъби? - го попитах, защото времето изглеждаше подходящо.
- Не мога да обикалям вече по баирите.
- Недей да приказваш така. Движението е здраве. Знаеш го по-добре от мен.
- Добре, утре, но ще вземем и леля ти Маргарита с нас.
- Това вече е мъжка приказка.
Качихме се в колата на следващия ден, един от последните на циганското лято и потеглихме към голите, изпъстрени тук-таме с храсти хълмове, недалеч от града. По разбития път настигнахме голямо стадо кози съпровождано от десетина невъзмутими каракачански овчарки и двама смугли пастири с геги. Стотиците рога се поклащаха в такт над плътната маса от тела. Скоро козарите ги отбиха с викове встрани, а единият замери с гега, без да удря, две от тях, които се бяха отклонили..
Скоро спряхме и започнохме да обикаляме по поляните. Настроението ми беше потиснато. Винаги съм страдал от една хамлетовщина, избиваща често в нихилизъм, което естествено обиждаше много хора. Чичо Марин очевидно бе от тях и започна, да ме сдухва.
- Момчиле, едно нещо запомни от мен. Откажи се от желанието да победиш в тоя живот. Всеки от нас в крайна сметка губи битката.
- Аз не се предавам лесно, чичо Марине, но ме притиска цялото това безсмислие. Безсмислено е да се гръмне, човек, дори.
- Това ще рече екзистенциален вакуум.
- Което значи що?
- Ами мнозинството от съвременните страдат от това нещо. Просто им е трудно да намерят смисъл в живота.
- И най-благородните и добрите го намират в смъртта.
- Това е тяхното наказание.
- А ти в какво намираш смисъл, чичо?
- Ами, представи си, че на някой писач му хрумне да ме опише в някое свое произведение.
- Тая суета ще те погуби.
- Така е, чичовото.
Не след дълго кошичетета ни бяха пълни с бело-розови гъби и тримата поехме по обратния път. Леля Маргарита, типична германка, не намери за необходимо да се поинтересува защо мълчим. Не са глупави тези хора.
Вечерта трябваше да се сбогуваме с малкия град, с чичо Марин и леля Маргарита, и да поема към големия град.
Дали това да знаеш всичко или нищо е гаранция за щастлив брак? На кой ли му пука в това вълче време? Но всеки помни мита за царя на Итака.
