Исихия

Здравейте,
Не знам към кого точно да отправя моето питане, но предполагам, че богословите и хората с добри познания за нашето Православие биха могли да бъдат от голяма полза. Благодаря предварително за отговорите!

Исихазма, учение или течение? Същност и характер? Исихазма погледнат от позиция различна от историческата. Къде е исихазма днес (колкото и банално да звучи този въпрос).

Това са нещата, които живо ме интересуват, и които бих искал да запитам Вас, уважаемите участници.

Сърдечен поздрав!

Исихазъм е религиозно мистично течение, добило популярност сред византийското духовенство през ХIII-ХIV в. Последователите му спазвали аскетичен и уединен живот в условията на безмълвие и вътрешно вглъбяване. Създателят на исихазма Григорий Синаит създал школа в Праория (Странджа), където сред най-добрите му ученици били българите Теодосий Търновски и Ромил Видински. Самият Теодосий по-късно се установил около Търново, където проповядвал учението на много монаси, сред които бил и бъдещият български патриарх Евтимий. Исихазмът бил официално признат като религиозна доктрина от българския цар Иван - Александър през 1360 г.



Може би е по-добре да зададете въпроса си на автора на доклада по-долу. На сайта си
[линк] има и форум

Иначе знам един руски сайт, който е посветен на исихазма [линк]

Ще бъде интересно да разкажете това, което след време научите.




Премъдростта според св. Макарий Велики
Върху "Духовни беседи"
Никола Антонов Доклад от международната богословска конференция "София - Премъдрост Божия", София, 2000 г.



Духовните беседи не са богословско разсъждение.
Те са по-скоро интимни признания на съзерцател,
учещ и назидаващ от личен опит.
ПРОТ. Г. ФЛОРОВСКИ



Особено важна роля за формирането принципите на монашеското богословие, достигнало своя връх в светлината на исихазма, изиграва сборникът Духовни беседи, приписван още от древност на преп. Макарий Египетски (род. 295/300 г. - поч. ок. 390 г.) - ученик на св. Антоний Велики. За живота на преп. Макарий разказват Паладий в Historia Lausaica (MPG, t. 34, col. 995 - 1278), Сократ в Historia Ecclesiastica (MPG, t. 67, col. 29 - 872) и Созомен в своята Historia Ecclesiastica (MPG, t. 67, col. 953 - 1650), но за негови съчинения споменава само Генадий Марсилски (De viris illustribus, PL, t. 58, col. 1059 - 1120), у когото изобщо не става дума за Духовни беседи, а само за някакво послание «ad iuniores». Отделни пасажи от съчиненията на преп. Макарий необяснимо се дублират с места от текстове на други църковни автори - Климент Александрийски, св. Григорий Велики и преп. Максим Изповедник. В сирийския си вариант съчиненията на преп. Макарий се приписват на св. Симеон Стълпник. Въпреки, че за учените авторът на Духовни беседи е неизвестен, поради което говорят за Псевдо-Макарий или Макарий-Симеон, ние все пак ще го наричаме преп. Макарий Велики, какъвто е той за своите последователи.


Авторът на Духовни беседи е последователен проповедник на идеята за човека като психосоматично цяло, призван към обожение както душевно, така и телесно. Макарий ни разкрива сърцето като седалище на ума, управляващо както душевните, така и телесните органи. Образът Божи не се търси само в душата, но и в тялото, защото е казано, че не душата, а човекът е сътворен по образ на своя Творец. В учението на Макарий за психосоматичния център на човека - сърцето, което управлява всеки душевен и телесен орган, разпознаваме корените, станали предпоставка за развитието на византийския исихазъм. Терминът нус у Макарий представлява събирателно понятие за цялата психична природа на човека - «вътрешния човек». Центърът, който управлява както вътрешния, така и външния човек, е сърцето. Ето защо, цел на духовния подвиг трябва да бъде очистването не толкова на ума, колкото на сърцето, защото «там се намират умът и всички душевни помисли».

В "За съхранението на сърцето" Макарий съветва:

«Чрез напрягането на своите помисли влез в пленника и роба на греха - твоя ум - и виж най-ниското в ума и най-дълбокото в помислите. Промъкни се до тъй наречените хранилища на душата и сграбчи здраво змията, която те убива чрез смъртоносните душевни членове. Ако я убиеш, ще бъдеш прославен от Бога заради чистотата си, ако ли пък не, смирил се като нищ и грешен, моли се на Бога заради онова, което е останало скрито, защото сърцето е бездна необятна».

По-късно св. Григорий Палама ще цитира неведнъж Макарий в своите Триади:

«Ние сами обаче точно знаем, че нашето разумно начало не се намира вътре в нас като в делва, понеже е безтелесно, нито пък е извън нас, защото е единно, но е в сърцето, като в орган. Научили сме това не от човек, а от Онзи, Който е сътворил човека и Който казва в Евангелието: "не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза из устата, то осквернява човека <...> защото от сърцето излизат зли помисли" (Мат. 15: 11, 19). Същото казва и Макарий Велики: "Сърцето управлява всеки телесен орган и когато благодатта държи юздите на сърцето, тя владее всички помисли и телесни членове. Защото там се намират умът и всички душевни помисли"».

Основание за тези свои разсъждения отците намират както в своя собствен духовен опит, така и в думите на св. ап. Павел: «Защото с вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми» (Рим. 7: 22 - 23). Ето защо за Макарий «свят е този, който е очистил вътрешния си човек».

Доразвивайки мисълта на апостола и позовавайки се на Макарий, Палама заключава:

«Затова ние, които се борим с този закон на греха, го прогонваме от тялото и поселяваме там наблюдението на ума, чрез което даваме закон на всяка душевна способност и подобаващото за всеки телесен член, а на сетивата - какво и колко трябва да възприемат. Делото на закона, това се нарича самообладание. За всяка страстна част от душата избираме най-добрия навик, а той носи названието любов. Разумната част на душата усъвършенстваме чрез закона, отпращайки всичко, което принадлежи на разсъдъка, да се издигне към Бога. Тази част от закона наричаме трезвение. Който очиства със самообладание тялото си, обръщайки гневното и желателното начало на душата към добродетелите чрез Божествената любов, и насочва чрез молитвата очистения си ум към Бога, той придобива и вижда в себе си благодатта, която е обещана на тия, дето са очистили сърцето си».

Духовният метод на "сърдечната молитва" е подчертано обусловен от твърдението, че «сърцето никога не означава само емоционалната страна на човека», както предпочитат да го разбират на Запад и както обичайно се употребява в светската реч. Сърцето, както отбелязва о. Майендорф, е «център на психосоматичния живот на човека» и с думата "сърце" Макарий обозначава «вътрешната личност на човека». Аз бих добавил - вътрешния, съкровения, истинския живот на човека, защото «истинската смърт се крие във вътрешността на сърцето и човекът умира отвътре. Ако някой, прочее, в скритото е преминал от смъртта към живота, той наистина ще живее во веки и не ще умре».

Вземайки предвид факта, че творчеството на преп. Макарий Велики е необходим фактор за последователното и пълноценно проследяване развитието на исихастката мисъл в периода V - ХІV в., ще се опитаме да установим какво място намира понятието премъдрост в учението на слабо изучения у нас египетски подвижник: колко пъти, къде и съгласно какъв контекст се споменава то в съчинението Духовни беседи? Считам, че по този начин ще съумеем да изградим една ясна концепция за богатството от смислови нюанси и за мястото на sof…a в православното богословие като цяло, тъй като сборникът Духовни беседи - независимо от това кой е неговият автор - е достатъчно богат, авторитетен и представителен за писмената богословска традиция на православната Църква, като завещан духовен опит по пътя на светостта.

Съчиненията на преп Макарий се цитират посредством електронната библиотека Thesaurus Linquae Graecae (TLG), by Darl J. Dumond and Randall M. Smith, MUSAIOS Version 1.0d-32, © 1992 - 1995.

Издания със съчинения на преп. Макарий Велики (пс.):

Homiliae spirituales 50 (collectio H), ed. H. Doorries, E. Klostermann and M. Kroeger, Die 50 geistlichen Homilien des Pseudo-Makarios, Patristische Texte und Studien. Berlin: De Gruyter, 1964.
Sermones 64 (collectio B), ed. H. Berthold, Makarios-Symeon Reden und Briefe, 2 vols. [Die griechischen christlichen Schriftsteller. Berlin: Akademie Verlag, 1973].
p>Homiliae 7 (collectio HA), ed. G.L. Marriott, Macarii anecdota [Harvard Theological Studies 5. Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1918 (repr. New York: Kraus, 1969)].
Epistula magna, ed. W. Jaeger, Two rediscovered works of ancient Christian literature: Gregory of Nyssa and Macarius. Leiden: Brill, 1954.
Preces, MPG XXXIV, t. 34, col. 445 - 448.
Apophthegmata, MPG, t. 34, col. 236 - 261
De custodia cordis, MPG, t. 34, 821 - 841.

Прощавай, от какъв поглед питаш? Т.е. като човек, който е почнал да се занимава с исихазма и се стреми към исихията, или научно, или популярно?

Практически май съименника на исихията - преп- Исихий Иерусалимски - много преди "историческото формулиране"на исихазма пише Слово за бодърстването и молитвата, а то пък май е най-доброто ръководство по въпроса. Не знам съчинението на Никифор Монах като по-сбито дали не е по-добро. Но - нали знаеш - да четем книгите на Светите Отци в делата си...

Scio Qui credidi

Благодаря за подробната информация!
Това което знаех за исихазма беше главно историческа информация:

"Исихазмът проповядвал, че човек трябва да търси лично спасение чрез "единение" с Бога по пътя на дълбокото вътрешно самовглъбяване. Привържениците на това течение се противопоставяли на Варлаамството, което твърдяло, че Бог може да се достигне чрез опознаване на света и природните явления, като се използват логиката и постиженията на елинската философия..."

От нещата които съм прочел, останах с впечатлението, че Исихазма е намерил отлична почва в България, дори става официална доктрина на нашата православна църква, докато варлаамите са били като цяло концентрирани във Византия, а тези които са се застъпвали за Варлаамството у нас, са били съответно прогонени от пределите на страната и анатемосани.

Мисълта ми е следнта, ако исихазмът е бил приет за официална доктрина на нашата църква през XIV век, дали и днес продължава да е така?

П.П. Благодаря за линковете! Имам огромното желание да вникна в материята.

Привет,
Интересът ми към исихазма е като на православен християнин, който желае да учи за църквата и вярата си. Гледах, че тук има безброй обвинения, че нашата църква била закостеняла и не се реформирала. Дойде ми на ум за исихазма, който, поне според мен си е реформационно течение, което е донесло само позитивни неща за православието и христианството като цяло. Мисля, че обвинителите, а също така и ние самите(говоря за хора като мен, които са далече от мисълта, че знаят всичко за вярата и църквата), е хубаво да учим, за да знаем. Така обвинителите ще са напълно наясно, кого и за какво обвиняват, а ние православните ще сме напълно наясно, какво защитаваме и как да го защитим. Пък кой знае, може познанието да просветли някои "врагове".

Сърдечни поздрави!

Исихазмът - учение или течение? Това е излишен въпрос. Исихията е древна практика на Църквата. Първите писмени сведения за нея получаваме от текстове писани през IVв. Например "За молитвата" на Евагрий Понтийски /съчинението е достъпно на български в том ІІ на сборника "Добротолюбие", където е публикуван под името на св. Нил Синайски/. Все пак класически наръчници по исихастка практика са творбите на Грогорий Синаит и Калист и Игнатий Ксантопул, които на български са откриваеми в том V на същия сборник.
Същността на исихията е в отделянето на ума от всичко свързано с веществената природа и обръщането му към Бога.

Исихазмът е нещо велико, но св. Игнатий Брянчанинов казва, че за да практикува умната съзерцателна молитва, човек трябва първо да изпълни две ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ УСЛОВИЯ
1.Да е напълно свободен от всякакви житейски грижи,
2.Да е предал себе си в пълно послушание на старец, който вече е изминал този път.
В противен случай човек може да изпадне в духовна прелест.

Божествените дарове са достъпни за всеки, независимо къде се намира - в града или в манастира, защото Бог е един и същ навсякъде!

Така е но все пак, за нас, които живеем в сегашните времена е доста опасно, ако си помислим, че можем да постигнем това, което са постигали св. Отци. Съществува реалната опасност да изпаднем в духовна прелест.

Да се спасяваме чрез смирение.

Scio Qui credidi

Смирението ни е по-необходимо от всичко.
За съжаление на мен все още не ми е ясно по какъв начин се достига до него

Бог да благослови!
Ами щом знаеш какво е смирение,
значи трябва да знаеш как се става смирен.
Нашият пример е Христос - "смирен по сърце",
защото изпълни не Своята воля, а на Отца.
Друг пример са монасите,
които искат благословия за всяко нещо.
Значи послушание ( но не към всеки ) и "отсичане" на собствената воля за греха. Това от нас. Но благодатта е свише и затова "никой не дохожда при Мене, ако Отца ми не го повика"
Молете се за дара на смирението!
3М

Бог да е с теб.

Знаеш ли, и аз съм си мислил, че смирението е дар свише, но от нашите помисли и дела зависи дали ще го получим.
Нали е казано в какво се състои любовта към Бога - да постъпваме по Неговите заповеди, както и да ги пазим. Но още е казано:
"ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим." (Иоан, 14:23)

Къде е това жилище - не е ли в сърцето на човека - там където се разпалват и страстите? Може ли Самият Господ да влезе в сърцето ти, и същевремено да има страсти, т.е. смущения от дявола.

В молитвата на св. Ефрем Сирин се проси така: Дай ми дух на смиреномъдрие . . .".
За Бога всичко е възможно, както и за всеки човек е възможно да получи това, което иска с вяра от Него.

Мисля, че първопричина за всичко да не получаваме не само духа на смирението, но и други дарове, е донякъде суетната ни вяра - всичко идва от вярата, защото ако вярата беше силна толкова, колкото планини да премества, то тя щеше да измести всичките изкушения съпътстващи живота ни и така с Божията помощ нямаше да извършим нито един грях. Но понеже човек е маловерец и често "гледа" да прелюбодейства в сърцето си, т.е. да излъже, се усъмнява лесно, щото е допуснал изкушението вътре в дома си, в сърцето си, затова и човек лесно потъва. Така, допускайки от маловерие вражеските съблазни, домът ни остава замърсен, и за Бога там няма място. Всичко това обаче ние можем да видим само на повърхността, а в дълбочина са го виждали исихастите - виждали са най-големите дълбини на сърцето си.
Все пак би трябвало да има някакво място, недостъпно за дявола, където въпреки всичко, човек може да се среща с Бога. Щото на дявола едва ли всичко му е позволено, иначе човек би загинал още на момента.
По-важното е човек да се изправя и да не се отчайва - т.е. да не унива. Така мисля аз, но това е просто едно мнение.