А последните листа

Ще бъдеш хубава. И млада.
Облечена в червена рокля.
Ще сипе охра, старо злато
над тебе есента, така красива.
И въздухът - кристален, ще те гали.
Ще рони звън прохладен вятър
изгубен в остарели клони.
Там птиците ще гледат уморени.
А ти ще бъдеш хубава и млада.
Последните листа ще са червени.

ЕСЕН

Нещастни коне влачат каруца със дюли.
Дрипави цигани ситнят в калта подир нея.
А пътят е дълъг, и жълти тополите ръсят
кехлибар и печал, вятър ги носи и суче
като ръждясала вълна, по черните клони.
Грачат старите врани, проклинат.
Сивите облаци пъплят и късат кореми сред тръни.
И мирише на хлад, и на влага и зима
от пътеките гърбави, разкривени и козешки.
Дрънка каруцата, старите цигани пеят
и проскубани кучета плезят езици от радост.
Една мургава скитница бръкна в каруцата с шепи
и замери със дюля лицето на лятото.
Друга една се провикна, после напсува прегракнала
Кучета лавнаха, свирна брадатия циганин.
... Лятото си беше отишло, без нищо да каже.

Кротко вали по червените покриви.
И мирише на топла земя, кокошките мигат утихнали.
Ръси се цвят, дърветата млади и бели са
Скоро пак ще родят, като бременни булки се срамят
Пийнали дядовци към дома са повлекли галошите.
Тихо мърморят, че ги чака кавгата край портата.
От кога все скучае престарялата баба.
Блее овца, от скука полайва и кучето.
И е мокро и тихо, бълбукат мехури по локвите.
Чувствам се болен и стар, но е чисто и хубаво.

Много е красиво!

"Не на равных играют с волками егеря..."

"Не на равных играют с волками егеря..."

Здравей, стара приятелко!... Пак ли си пила?
Пийни още мъничко... налей, че до болка съм трезвен.
По очите ти виждам - прашни пътища минала
а лицето ти - нива, набраздена от пръсти...
Налей!... И ме виж на какво ме превърнаха...
Така нека бъде... Да живеят простаците!
Като дрипави сенки сме повлекли подире си истини
дето никой не иска... Нека пием, приятелко!
Да запеем, после да полеем пода с повърнато.
Да ни подгонят със сопи разни диви селяци.
Все едно! - ще ни хванат... Тогава, на кладата
ще се смеем и вием, и ще им плезим насреща езици.
Доволните селяни ще запазят с факли огньовете.
Когато пищиме от болка, аз ще хвана ръката ти.

Ще бъде точно 4 призори.
Лош сън ще съм сънувал, потен ще се вдигна
от мокрото легло, кошмарите ще скитат
по ъглите на стаята, часовникът ще питат
дали дошъл е онзи час, след който няма време...
Поне за мене.
Ще стана, още сънен, в стола ще се спъна
До банята ще скачам, като болна птица.
В огледалото ще гледам дълго своя образ
и после ще го плювна, ще искам да се скрия...
Ще взема душ, и зъбите ще мия,
с хавлията ще търкам до като се задъхам.
И после - чист и гол, и вдигащ топла пара
там - вънка, на балкона, ще гледам мойто утро.
А то ще бъде мое, така съм го очаквал.
Когато видя слънцето - щe скоча.
Зората ще блести по плочите и по кръвта ми.
Дано не съм забравил душа, във банята да капе.

Ех, стари хайдути... пропаднали, хълцащи пияници!
Пак сме събрани в кръчмата, пак са препълнени чашите
и цигарите пушат, сякаш огньове от клада.
Пак са пълни пищовите, дето хич сме ги нямали
и с двата куршума улучена, в прозореца плаче луната,
и се вият дървета, и плачат грозните мащехи
дето все ни кълняха... Да пийнем, войводи!
Да пийнем, да строшиме празните чаши,
по зида вино да прокапе, сякаш кръв на душмани.
Ха, наздраве хайдути!... Ах, вмирисани пияници!...
Горе в Балкана Караджата ни вика и плаче.
Нека пак се напием войводи и пак до първи петли нека пеем.
Онези песни за жалост... за онзи - Делю хайдутин
От мъка, от мъка да пеем и вием.
Когато осъмнем, ще сме смирени и паднали.
От тезгяха вино ще се стича, сякаш кръв е от нашите рани.
И мухи ще летят, ще ни пипат и лазят, и ще ни плюят.
А отгоре - Караджата ще придремва от снимката.

На този ден, тъкмо по пладне
са запалили на дядо ми къщата.
Него са вързали за старата круша,
с лице, че да може да вижда.
Баба са я съблекли на плочника...
Кокошките са избягали стреснати.
Козата от страх е пометнала.
Зад прозореца, мама е гледала.
Във шепи е стискала роклята, гащите.
Все пак се опишкала.
Били двама - от Съветската армия.
Третият бил наш - комунист.
След това са запалили плевнята.
Изгоряла е жива бялата крава.
Мучала е баба, пълзяща по плочника.
Дядо е почнал безспир да се смее.
Още се смее дядо ми... клетия.
И дими изгорялата къща.

Реката, безпокойството на плувката,
найлоновото пликче с двете рибки.
Сандалите, покрити в златен пясък
и онзи дивен вкус на сандвичи,
захапани с парче от вестник…
…Къде останаха, приятелю ?!
Ръцете ни не парят от комари.
Забравихме къде са пръчките.
А аз продадох чепарето,
онова - за което ми завиждаше,
край храстите, на сянката под клоните…
Къде останаха, приятелю ?!
Реките са отплували с годините.
Отдавна сме изяли двете рибки.
И твойто елегантно, санбернарско куче
играе с костите под масата.

Да можех да си тръгна - хей така ! - внезапно.
С усмивка на хлапак, заварен да се милва.
Смутено да се вдигна, да падне чаша с вино.
Жена ми да ме гледа, а аз да и намигна.
Зад мен да блъсна стола, нарочно - да се счупи.
Стопанката да ахне, а аз да и подсвирна.
И всички да замлъкнат, една жена да писне
а аз да и опипам закръгления задник.
Да бъде неприлично, да стане страшна свада.
Жена ми да припадне, мъжете да политнат.
А аз да се усмихвам, и кротко да си ида.
По - звучно от псувня, вратата да затворя.
И вече да ме няма…Да тракат колелата
на онзи влак случаен, в движение ще сляза.

Ох... Браво!

Acropolis adieu

Щях да напиша няколко неща, но това беше преди да прочета този стих.
Сега единственото, което бих могла да кажа, би било твърде близко до... "Дявол да те вземе"!!!

Тъй че млъквам.
И поемам към кръчмата.:)

Е на това място вече не издържах и се разплаках.
Пишеш просто покъртително хубаво!
Извинявай за бледите думи,но не мога да измисля други.

Чии са тези стихове, приятелю ?!
...

Светослав Иванов.

много, много ти благодаря
може би, с това/също негово/:

Бих ти разказал за прашните пътища,
във които вървях.
За коловози и спирки,
за гари без никакви влакове.
Бих ти разказал…
Но всъщност, няма нищо за казване.
Погледни в очите ми.
Нека мълчим.

Изоставена пейка.
Празни и смачкани,
две чашки кафе.
Вестник разлистен
от вятъра.
Много угарки
удавени в пясъка.
Жълти листа.
Сиво небе.
Нещо е станало.
Есен е.

Радвам се, че узнах това име.... ега вече, когато ме попитат "кой е любимият ти поет?", аз ще казвам: "Светослав Иванов" и вдъхновено ще рецитирам разкъсващо- прекрасната поезия, излязла изпод блестящите му пръсти.

Just think about it. You'll get it.

Ще бъда хубава, ще бъда млада -
в от залез огнен изтъкана рокля.
По облаците леко ще престъпвам,
над храстите усмивки ще разпръсквам.
Смехът ми като сребърна камбана
ще огласи душата ти смълчана.