Ефраим дългия чорап е истински
7 отговора
121 прегледа
Ефраим дългия чорап е истински
Ще пускам в тази тема интересности за книжки и герои, и за приказки, и разказвачи:
История първа или как бащата на Пипи Дългото чорапче е мъж на канибалка
Астрид Линдгрен е имала за модел истински "негърски крал", когато е създала бащата на Пипи Дългото Чорапче. Ефраим Дългия чорап в действителност се е казвал Карл Емил Петешон, казва писателят Йоаким Лангер пред в. Клар Тале. Той е открил потомците на Карл Емил на един остров в Тихия океан и е написал книга за живота му.
На остров Симбери в Тихия океан децата пеят "Иисус обича всички деца" на шведски. Те са потомци на Карл Емил Петешон. "Малко са съмненията, че Астрид Линдгрен е взела за прототип на Ефраим Дългия чорап точно този мъж", казва авторът Йоаким Лангер. Той е написал книгата " Крал Кале от остров Курекуредут" заедно с антроположката Хелена Региус.
Йоаким Лангер се натъква на чудните истории за Карл Емил Петешон в една декемврийска нощ през 2000 г. Имал е проблеми със съня и затова слязъл в мазето и започнал да се рови в старите кутии на баща си. И така започнало пътуването по стъпките на крал Кале.
Карл Емил Петешон е роден в Стокхолм през 1875 година. 17-годишен бяга от къщи и става моряк. 15 години по-късно след много бури и корабокрушения той стъпва на островите Табар. Там се влюбва в красивата Сингдо-Мисес. Тя е дъщеря на канибалски вожд. Кале се жени за Сингдо и се установява сред човекоядците на Симбери.
Йоаким Лангер винаги е имал страст към приказките. Като дете е бил очарован от експедицията Кон-Тики на Тур Хейердал, както и от откритията на Васко да Гама и Христофор Колумб. Ето че му се отдала възможността и той самият да направи изследователско пътуване.
Табар е един рай с красива природа, богат на кокосови плантации. Народът е гостоприемен, въпреки че Сингдо е разказала пред един шведски учен как човешкото тяло се коли и приготвя. "Канибализмът е бил разпространен на островите Табар. Но само на празници са били жертвани човешки тела. Кале не се е занимавал с канибализъм," смее се Йоаким.
Той е почувствал, че трябва да замине за островите Табар. Очаквал е да открие нещо ново. "Ефраим на Астрид Линдгрен е мил и Пипи и народът на
Курекуредут го обичат. Щеше да бъде много тъжно да се окаже, че Кале е бил лош човек, който се е отнасял към работниците жестоко и безмилостно. Въпреки че Швеция е забравила Кале, много от обитателите на острова си го спомнят. Те разказват, че Кале е бил щедър, внимателен и силен. Можел е да вдигне човек без усилие. Обличал се е като местните и е говорел техния език. Освен това е бил активен антирасист," казва Йоаким пред в.Клар Тале. Карл
Емил Петешон умира през 1937 година.
Астрид Линдгрен никога не е заявявала, че Карл Емил е бил прототип на Ефраим Дългия чорап. Но нейната сестра, Стина Хергин, си спомня, че Астрид е чела във вестниците историите за крал Кале. А ако не беше чудният живот на Карл Емил Петешон, можеше и никога да не чуем за Пипи Дългото чорапче. Защото след като писателката е създала първата история за Пипи, издателството отказва да я публикува. Сметнали са, че Пипи е твърде необикновена - живее сама, рисува по стените и вдига шум. " В следващия текст, който Астрид е изпратила, Пипи вече е имала баща. Тя е получила от него голям чувал със златни пари, а ой е ужасно силен. Астрид е въвела Карл Емил в света на Пипи," казва Йоаким. Този път книгата е издадена.
Някои от обитателите на Табар казват, че са потомци на краля на Швеция. Заслуга за това има ученият Биргер Мьорнер, който е посетил острова през 1914 година. Когато се завърнал у дома, започнал да говори за Кале като за крал. Но той всъщност е бил вожд.
Йоаким Лангер скоро ще замине за Чили, за да проучи една 150-годишна история.
История първа или как бащата на Пипи Дългото чорапче е мъж на канибалка
Астрид Линдгрен е имала за модел истински "негърски крал", когато е създала бащата на Пипи Дългото Чорапче. Ефраим Дългия чорап в действителност се е казвал Карл Емил Петешон, казва писателят Йоаким Лангер пред в. Клар Тале. Той е открил потомците на Карл Емил на един остров в Тихия океан и е написал книга за живота му.
На остров Симбери в Тихия океан децата пеят "Иисус обича всички деца" на шведски. Те са потомци на Карл Емил Петешон. "Малко са съмненията, че Астрид Линдгрен е взела за прототип на Ефраим Дългия чорап точно този мъж", казва авторът Йоаким Лангер. Той е написал книгата " Крал Кале от остров Курекуредут" заедно с антроположката Хелена Региус.
Йоаким Лангер се натъква на чудните истории за Карл Емил Петешон в една декемврийска нощ през 2000 г. Имал е проблеми със съня и затова слязъл в мазето и започнал да се рови в старите кутии на баща си. И така започнало пътуването по стъпките на крал Кале.
Карл Емил Петешон е роден в Стокхолм през 1875 година. 17-годишен бяга от къщи и става моряк. 15 години по-късно след много бури и корабокрушения той стъпва на островите Табар. Там се влюбва в красивата Сингдо-Мисес. Тя е дъщеря на канибалски вожд. Кале се жени за Сингдо и се установява сред човекоядците на Симбери.
Йоаким Лангер винаги е имал страст към приказките. Като дете е бил очарован от експедицията Кон-Тики на Тур Хейердал, както и от откритията на Васко да Гама и Христофор Колумб. Ето че му се отдала възможността и той самият да направи изследователско пътуване.
Табар е един рай с красива природа, богат на кокосови плантации. Народът е гостоприемен, въпреки че Сингдо е разказала пред един шведски учен как човешкото тяло се коли и приготвя. "Канибализмът е бил разпространен на островите Табар. Но само на празници са били жертвани човешки тела. Кале не се е занимавал с канибализъм," смее се Йоаким.
Той е почувствал, че трябва да замине за островите Табар. Очаквал е да открие нещо ново. "Ефраим на Астрид Линдгрен е мил и Пипи и народът на
Курекуредут го обичат. Щеше да бъде много тъжно да се окаже, че Кале е бил лош човек, който се е отнасял към работниците жестоко и безмилостно. Въпреки че Швеция е забравила Кале, много от обитателите на острова си го спомнят. Те разказват, че Кале е бил щедър, внимателен и силен. Можел е да вдигне човек без усилие. Обличал се е като местните и е говорел техния език. Освен това е бил активен антирасист," казва Йоаким пред в.Клар Тале. Карл
Емил Петешон умира през 1937 година.
Астрид Линдгрен никога не е заявявала, че Карл Емил е бил прототип на Ефраим Дългия чорап. Но нейната сестра, Стина Хергин, си спомня, че Астрид е чела във вестниците историите за крал Кале. А ако не беше чудният живот на Карл Емил Петешон, можеше и никога да не чуем за Пипи Дългото чорапче. Защото след като писателката е създала първата история за Пипи, издателството отказва да я публикува. Сметнали са, че Пипи е твърде необикновена - живее сама, рисува по стените и вдига шум. " В следващия текст, който Астрид е изпратила, Пипи вече е имала баща. Тя е получила от него голям чувал със златни пари, а ой е ужасно силен. Астрид е въвела Карл Емил в света на Пипи," казва Йоаким. Този път книгата е издадена.
Някои от обитателите на Табар казват, че са потомци на краля на Швеция. Заслуга за това има ученият Биргер Мьорнер, който е посетил острова през 1914 година. Когато се завърнал у дома, започнал да говори за Кале като за крал. Но той всъщност е бил вожд.
Йоаким Лангер скоро ще замине за Чили, за да проучи една 150-годишна история.
Как един иконом става писател (жълто)
Бившият иконом на покойната британска принцеса Даяна, Пол Бърел, разказа историята си пред в. Дейли мирър. Издателството е платило "значителна шестцифрена сума" за неговите разкази, които ще бъдат публикувани в няколко броя от утре, съобщи Дейли мейл. Миналата седмица бе прекратено съдебно дело срещу Бърел, който беше обвинен, че е откраднал лични вещи на принцесата. В изявление днес бившият кралски иконом обясни, че са му били предложени и над 1 милион лири, за да разкаже историята си, но той не се интересувал само от пари. "Вярвам, че Дейли мирър ще ми позволи да разкажа истинската история, такава, каквато е наистина", обясни той.
Според главния редактор на Мирър Пиърс Морган общо около 400 печатни и електронни медии са се надпреварвали да получат правата върху историята на Бърел. Според в. Ивнинг стандарт сумата, която ще получи бившият иконом, вероятно е 500 000 лири. Таблоидът Сън, основният конкурент на Мирър, публикува днес серия материали, в които се цитират разкрития относно личния живот на принцеса Даяна, направени от Бърел пред полицията. Вестникът твърди например, че принцесата била толкова
влюбена в един от приятелите си, сърдечният хирург Хаснат Хан, че помолила Бърел да повика католически свещеник, който да ги ожени. Икономът обаче я разубедил. Друг път, на рождения си ден, Даяна посрещнала Хан, облечена само в кожено палто и бижута. Принцесата постоянно се страхувала, че подслушват телефона й. Тя освен това имала навика да обикала района на гара Падингтън и да дава пари на проститутки, за да се приберат
вкъщи. Скоро Бърел, който вече е истинска знаменитост във Великобритания, може да стане телевизионен водещ, съобщава в. Сън. Той ще води предаване, наречено "Какво видя икономът" и посветено на скандали с богати и известни хора.
Според главния редактор на Мирър Пиърс Морган общо около 400 печатни и електронни медии са се надпреварвали да получат правата върху историята на Бърел. Според в. Ивнинг стандарт сумата, която ще получи бившият иконом, вероятно е 500 000 лири. Таблоидът Сън, основният конкурент на Мирър, публикува днес серия материали, в които се цитират разкрития относно личния живот на принцеса Даяна, направени от Бърел пред полицията. Вестникът твърди например, че принцесата била толкова
влюбена в един от приятелите си, сърдечният хирург Хаснат Хан, че помолила Бърел да повика католически свещеник, който да ги ожени. Икономът обаче я разубедил. Друг път, на рождения си ден, Даяна посрещнала Хан, облечена само в кожено палто и бижута. Принцесата постоянно се страхувала, че подслушват телефона й. Тя освен това имала навика да обикала района на гара Падингтън и да дава пари на проститутки, за да се приберат
вкъщи. Скоро Бърел, който вече е истинска знаменитост във Великобритания, може да стане телевизионен водещ, съобщава в. Сън. Той ще води предаване, наречено "Какво видя икономът" и посветено на скандали с богати и известни хора.
Малко за Пол Остър
Романист, поет, преводач, режисьор - Пол ОСТЪР е дълбоко свързан с Бруклин, където създава голяма част от творчеството си. Книгите му, обсебени от темите за самотата, съмнението и сътворението, разкриват противоречията на непрекъснато променящото се американско общество. Той е отново на сцената с нов роман, може би най-добрия: "Книга на илюзиите" - блестящ размисъл за изкуството и тревогите на идентичността, потвърждаващ, че авторът е един от най-големите съвременни американски писатели. Това е поводът Франсоа БЮСНЕЛ от "Експрес" да се срещне и разговаря с автора.
Роден през 1947 г. в Ню Джърси, Пол Остър живее във Франция в началото на 70-те години, където превежда на английски любимите си писатели - Маларме, Жубер, Сартр, Сименон... На 32 години, след смъртта на баща си, написва автобиография "Измисляне на самотата". Първият му роман "Град от стъкло" /част от "Нюйоркска трилогия"/ е отхвърлен от 17 издатели в Съединените щати; днес "Нюйоркска трилогия" обикаля света (преведена е и на български, както и "Лунен дворец" - бел. ред). Подобно на Монтен, Пол Остър възприема литературата като невероятна школа на живота, като най-важното от възможните пътувания. Казва, че е "доволен", задето е написал "Книга на илюзиите", започната през 1999 непосредствено след публикуването на "Тимбукту" и завършена през август 2001, но че в момента главата му е заета с други неща: вече работи върху нов роман и успоредно - върху проект за Натаниъл Хоторн, автора, чиято чувствителност насища "Книга на илюзиите".
Вие сте писател емблема на Ню Йорк. Как се чувства вашият град осем месеца след трагедията на 11 септември?
- Мисля, че Ню Йорк най-после започва да се съвзема. Но ние все още сме тежко ранени. Да оставим настрана политиката, причините за това нападение и последвалата го война: за нас, които живеем в Ню Йорк, 11 септември стана семейна трагедия. Преживяхме неколкомесечна депресия. Но живите искат да живеят! Трябва да се живее. Нюйоркчани продължават живота си, но мисля, че никога няма да забравят тази ужасяваща човешка катастрофа.
Имате ли желание да пишете за тази трагедия?
- Не. Първите дни написах няколко малки текста (виж ЛИК, бр. 11/2001 г.), но това стана под въздействието на шока, на момента и защото ме помоли собственикът на германския вестник "Цайт", който ми е приятел. За "Цайт" написах репортаж, но аз не съм репортер, а романист. А романистът не може да предвиди каква книга ще напише. Тези събития все още са много пресни за мен и затова не успявам да ги събера в роман. Знам, че още преди края на годината ще се появят астрономическа бройка филми и романи за 11 септември, но това не ме засяга. Според мен роман не се пише под влияние на обстоятелствата или на току-що случили се събития - такава творба се ражда след години размисъл. Човек не сяда на бюрото сутринта, за да пише за преживяното предната вечер; нужни са десет-двайсет години размисъл, за да разкажеш такава история. Не мога да кажа дали някой ден ще пиша за 11 септември.
Но Ню Йорк е истински герой във всяка ваша книга и този герой преживя небивала травма...
- Така е. Мисля, че в света няма друг град като Ню Йорк. Може би защото Ню Йорк - това е светът! Ето какъв е съставът на нюйоркското население: 40 процента от нас са родени в други държави. Загиналите на 11 септември бяха от 80 различни страни! Това дори не беше нападение срещу американците, а срещу гражданите на целия свят! Запленен съм от Ню Йорк, защото този град излъчва невероятна енергия, каквато няма никъде другаде. Той е и огромна лудост. Вярно е също, че в него съжителстват красотата и грозотата. Признавам, че през седмиците след атентатите на 11 септември изпитах огромна носталгия към миналото на Ню Йорк - към вселената на нощни заведения, гангстери, художници, актьори, спектакли... Носталгия към невинността. Днес от всичко това няма и следа. Тъжно е.
Да не би Ню Йорк да се превръща в "илюзия", достойна за най-новия ви роман - "Книга на илюзиите"?
- Да, може би. /Смее се./ "Книга на илюзиите" е много сложен роман, който трудно може да бъде резюмиран. Всичко започва с една трагедия. Разказвачът Дейвид Цимeр, преподавател по сравнителна литература във Върмонт, загубва съпругата и двете си деца в самолетна катастрофа. Той затъва в отчаяние и меланхолия. Една вечер, гледайки разсеяно телевизия, попада на кратък ням филм с участието на непознат за него актьор, някой си Хектор Ман, умрял, както изглежда, през... 1929 г. Изведнъж, за първи път от шест месеца, Дейвид Цимeр се разсмива. И тогава решава да изгледа всички филми с този Хектор Ман. Дори написва книга за тайнствено изчезналия комик. Скоро след издаването на книгата получава писмо от жена, представяща се като г-жа Хектор Ман: "Хектор прочете книгата ви и иска да се срещне с вас. Искате ли да ни посетите?" Не би могло да се разкаже повече за сюжета.
Роден през 1947 г. в Ню Джърси, Пол Остър живее във Франция в началото на 70-те години, където превежда на английски любимите си писатели - Маларме, Жубер, Сартр, Сименон... На 32 години, след смъртта на баща си, написва автобиография "Измисляне на самотата". Първият му роман "Град от стъкло" /част от "Нюйоркска трилогия"/ е отхвърлен от 17 издатели в Съединените щати; днес "Нюйоркска трилогия" обикаля света (преведена е и на български, както и "Лунен дворец" - бел. ред). Подобно на Монтен, Пол Остър възприема литературата като невероятна школа на живота, като най-важното от възможните пътувания. Казва, че е "доволен", задето е написал "Книга на илюзиите", започната през 1999 непосредствено след публикуването на "Тимбукту" и завършена през август 2001, но че в момента главата му е заета с други неща: вече работи върху нов роман и успоредно - върху проект за Натаниъл Хоторн, автора, чиято чувствителност насища "Книга на илюзиите".
Вие сте писател емблема на Ню Йорк. Как се чувства вашият град осем месеца след трагедията на 11 септември?
- Мисля, че Ню Йорк най-после започва да се съвзема. Но ние все още сме тежко ранени. Да оставим настрана политиката, причините за това нападение и последвалата го война: за нас, които живеем в Ню Йорк, 11 септември стана семейна трагедия. Преживяхме неколкомесечна депресия. Но живите искат да живеят! Трябва да се живее. Нюйоркчани продължават живота си, но мисля, че никога няма да забравят тази ужасяваща човешка катастрофа.
Имате ли желание да пишете за тази трагедия?
- Не. Първите дни написах няколко малки текста (виж ЛИК, бр. 11/2001 г.), но това стана под въздействието на шока, на момента и защото ме помоли собственикът на германския вестник "Цайт", който ми е приятел. За "Цайт" написах репортаж, но аз не съм репортер, а романист. А романистът не може да предвиди каква книга ще напише. Тези събития все още са много пресни за мен и затова не успявам да ги събера в роман. Знам, че още преди края на годината ще се появят астрономическа бройка филми и романи за 11 септември, но това не ме засяга. Според мен роман не се пише под влияние на обстоятелствата или на току-що случили се събития - такава творба се ражда след години размисъл. Човек не сяда на бюрото сутринта, за да пише за преживяното предната вечер; нужни са десет-двайсет години размисъл, за да разкажеш такава история. Не мога да кажа дали някой ден ще пиша за 11 септември.
Но Ню Йорк е истински герой във всяка ваша книга и този герой преживя небивала травма...
- Така е. Мисля, че в света няма друг град като Ню Йорк. Може би защото Ню Йорк - това е светът! Ето какъв е съставът на нюйоркското население: 40 процента от нас са родени в други държави. Загиналите на 11 септември бяха от 80 различни страни! Това дори не беше нападение срещу американците, а срещу гражданите на целия свят! Запленен съм от Ню Йорк, защото този град излъчва невероятна енергия, каквато няма никъде другаде. Той е и огромна лудост. Вярно е също, че в него съжителстват красотата и грозотата. Признавам, че през седмиците след атентатите на 11 септември изпитах огромна носталгия към миналото на Ню Йорк - към вселената на нощни заведения, гангстери, художници, актьори, спектакли... Носталгия към невинността. Днес от всичко това няма и следа. Тъжно е.
Да не би Ню Йорк да се превръща в "илюзия", достойна за най-новия ви роман - "Книга на илюзиите"?
- Да, може би. /Смее се./ "Книга на илюзиите" е много сложен роман, който трудно може да бъде резюмиран. Всичко започва с една трагедия. Разказвачът Дейвид Цимeр, преподавател по сравнителна литература във Върмонт, загубва съпругата и двете си деца в самолетна катастрофа. Той затъва в отчаяние и меланхолия. Една вечер, гледайки разсеяно телевизия, попада на кратък ням филм с участието на непознат за него актьор, някой си Хектор Ман, умрял, както изглежда, през... 1929 г. Изведнъж, за първи път от шест месеца, Дейвид Цимeр се разсмива. И тогава решава да изгледа всички филми с този Хектор Ман. Дори написва книга за тайнствено изчезналия комик. Скоро след издаването на книгата получава писмо от жена, представяща се като г-жа Хектор Ман: "Хектор прочете книгата ви и иска да се срещне с вас. Искате ли да ни посетите?" Не би могло да се разкаже повече за сюжета.