ден

Сиво небе и сиви дървета, асфалта, естествено, сив.
Тъжен~ следобед минутите гълта, и мърка, доволно ленив.
Сиви, безкрайно лениви парчета от сивия ден се ронят пред мен
подреждам и кърпя ги с надеждите цветни~~,после чакам другия ден.
......................
~и той сив
~~малко сиви

tova triabva da e telepatia:)))

Destroy the myths you have to, if wise to be you want

...затуй и реших да се туря у сиво -
сив блейзер и сиво палто,
а после огледах главата си в сиво -
без шапка ,без сиво перо!

...

На сивата повърхност на минутите
се носи следващия час,
ноща ни люшка пак във скутите
сами сме , аз и аз.

Денят минава -
къде в забава, къде в забрава.
къде във стенеща лъжа!
Кое ли дава на нещата - тази тиха сивота?
Нощта - и тя пак преминава...
през сънища, през лунен лъч стаен.
"Забърква" нещо в мен - напразно?!?
Или ще дам аз краска нова на следващия ден?

<***>

И утрото злобно, сиво, злокобно събужда в мен дивата страст
да драскам с нокти, да скърцам със зъби и да рисувам със своята кръв
И така.. полека всичко сиво и бледо се пропива в пурпурен цвят
И светът става ален и в болка облечен, и боли ме ..но знам, че съм Аз..

И новият ден може искри да пръска,
и да реже гальовно и да просъска...
И оглеждаш, усещаш и разбираш дори,
как във тебе има нещо което гори.

Във пламък облъхнат дъха ти трепти.
В очите надежда ... и болката спи...
Ранимо е всичко що правиш в тъгата
Но друго се случва, щом грейне Тя - дъгата...

И очакваш нощта пак в в нещо да се заровиш.
Да просветнеш, да изгаснеш...да се помолиш...?!?
Колко думи на кого дължиш,
че толкова плахо около него кръжиш?

Окъпан във краски, ухания, тишина.
Крещиш ли или мълвиш - нямам уши за това.
За да мога нещо от всичко да разбера,
разбий всяка капчица сивота....

но стига ...
в думи отровни да крия душата си вече не мога
в илюзии алени, в болки забравени и стари спомени
И пак в сивотата на утрото търся утехата
В дърветата сиви, в асфалта назъбено-сив и познат
Замивам кръвта по ръцете издраскани ..
И чакам първия дъжд ..

В сивото точици благост откривам!
Ще ги използвам ли? Да те разкрия...
Зная. Болки отколешни тука се крият.
Може дори да опитам да се завия...

С тях, с теб, с мен и с лилавото
като белег от нож, и както махалото.
ден или нощ ; утро и здрач.
Всичко се сплита във китка...от плач...

И вече …разбирам
на сивото в сенките се крия от себе си..
Но спирам..
Всичко свърши..
Нощта ме застига..
Уморена да хвана на сивия ден последния лъч
..нямам сили
изпускам мига..
мракът пада ..и очите притваря,
но мислите сякаш не спят..
и ще търсят в съня ми покоя,
и на топлината милия спомен за теб…

***
...и върти се нещо, безумно улегнало...
предизвиква у мене носталгия "свикнала".
къде ли съм аз, и жива, и истинска?
на безметежие пурпурно лъчите стиснала...

***

Всичко казано вече заглъхва
И банално звучи
И в думи излишни заплетена истината боли
И отваря рани
И гнои
И в тишината намира покоя на новия ден
И във вятъра носи утехата на надеждата..
И вземам чашата..
Всяка глътка теши на умрялото време скуката
И вали..
Банално и мокро..
Вече 2-3 дни
Напоява на калните локви бездната
На земята жаждата
На сухото, което гори
И изгаря
И не спира да пулсира кръвта
и боли
И ще дойде зората и с болка ще пали утрото
на новия ден,
на сивото и
и на утехата