Любомир Левчев

Мостът на устието

От невидимия кораб
на пристанището слиза здрачът –
сам и с наметало на самотност.
Аз съм здрачът.
Аз съм сянката под твоите клепачи.
Разреши да те целуна.
Разроши безумието.
Разруши стената лунна.
Искам да докосна устието с устни.
Да почувствам моста. Да почувствам
острата стоманена юзда за яздене
на стихии.
Спомените също са стихии.
Между теб и мен сияе мостът.
Между теб и здрача...
тайна връзка.

От далечността долита речна реч:
- Времето ме е избрало да го
представлявам,
в тъй наречения видим свят,
твърди реката.
- Мостът е по-слаб от мен, защото не тече.
Аз тека –
Вие изтичате...
А невидимият кораб, натоварен
с други мисли, пори
срещу речното течение
нагоре.

Има пълнолуние.
Не ми се спи.


******************************************************
още : [линк]

...and the way the rain falls down hard
that's how i feel inside...