За красотата

За красотата

Оставя се на столът от море
да я люлее, там, до масата от пясък,
да я примамва раковина с ръце,
застинала в скута й с отровен блясък.

Виж роклята й - цялата е от цветя.
Усещаш ли? При нея мрак е идвал тайно.
Изтръгнал е два нежни стръка от гърба
и си е тръгнал, носейки я наобратно.

През дупките посипва се сама.
Върви напред, а не оставя стъпки.
Нозете и налучкват уж следа
с оранжевите на върха обувки.

Върви ли или оставя лятото с черта
да я дълбае по средата като път самотен,
на врабешкото рамо е закичила съня
и е готова за дланта на някой молещ.

Обичам я, не трябва да мълча,
но аз видях - така умира красотата –
с две дупки грозни на гръба,
с два стръка носещи се по водата.

Наистина е красиво - и покъртително.
Благодаря.

Красив стих.
И ми звучи искрено, дори да съдържа неистини.
Е, това е недостатъкът да си... просто читател -
не можеш да влезеш на никого във главата!

Стихът е страхотен. Според мен.