Играта

“ Единственото реално нещо на сцената е това, че на нея се играе. Играта ни позволява онова, което животът не позволява. Например: да отменим континюитета на времето, да бъдем на различни места, да прекъснем едно действие /например чрез песен, хор, коментар и т.н./ и да го продължим едва когато сме изяснили неговите причини и възможни последствия, да елиминираме онова, което е само повторение и т.н.В действителността можем да поправим някоя грешка чрез по-късно деяние, но не можем да я заличим сякаш не е съществувала; не можем да изберем друго поведение за една минала дата. Животът е исторически, окончателен във всеки един момент, той не търпи варианти. А играта ги позволява.Бягство от действителността-не, театърът я отразява,но не я имитира.Няма нищо по-нелепо от имитацията на действителността, нищо по-излишно –реалност има предостатъчно.”

Макс Фриш, Дневници, Книга втора


Какво мислите вие за това? А от себе си ще добавя няколко въпроса. Добри артисти ли сте-в реала и виртуала? В Нета малко или много играем...някои до такава степен, че бъркат създадения образ с реалното си “аз”. Сега си спомням темата на Ланс за кожата, но не само това имам предвид. Питам се доловима ли е границата между играта и неискреността- ако не от другите, то поне от самите нас? Правя връзка и с биткаджийската ми тема- различаваме ли честната от нечестната игра?



Генът на победител не е даден всекиму...

За мен реални са всичките заобикалящи ме неща, които аз приемам за реални.

Добър артист съм навсякъде, стига това да се налага...иначе избягвам да играя някой друг а не себе си.

Доловима е въпросната разлика както и от самите нас така и от една част от хората покрай нас.

Честна и нечестна игра? Ами в повечето случаи става така че двете понятия се припокриват, тъй като за мен честното може за теб да е нечестно и обратно.

Cause the light I shine on you
Is what you gave to me...

Котката играе с храната си преди да я изяде. Наблюдавал ли си колко е
артистична всъщност? Мяука по хиляди различни начини. ГОВОРИ. Гледа те изразително, разбира те повече от човека.
А когато играем на котки ние по-скоро имитираме. Акцентираме върху някакъв елемент от нейните прояви. "Гъвкав като котка", "Хитър като лисица" .Но не можем да разберем мотивацията на котката, нейната гледна точка.
Ето и твоето виртуално поведение...глезотийките...Извинявай, понякога е
пресилено, някак неестествено стои. Но няма зла умисъл, ти не създаваш някакъв подвеждащ образ с намерение да подведеш и да навредиш.
Феърплеят в Нета е много болезнена за мен тема. Периодично се връщаме към нея под една или друга форма.
Моля те, не я превръщай в чат, става ли?

Генът на победител не е даден всекиму...

много сложно се е изразил оня
мисля че играта е игра и няма честна и нечестна игра
има само победители и победени
ти обаче мнооо яко си се заровила в някои неща
караш ме да мисля а това не е добре за мен

Абе аз на времето бях подала една тема за телевизионните
"игри на щастието"
Само с едно обаждане-златния ключ, апартамента, пачката.
Аре стига бе!
Или рулетката.
Номерата са ми прекалено ясни.
Победители-победени. Победените победители.Победилите победени.
Кога играта е война,а?
Залагаш или не?
Вярно,заровила съм се. И още продължавам.
Темата за съзнателното немислене някой ден ще я пусна...
Brainstorming...

Генът на победител не е даден всекиму...

виж какво......
а сега да не почваме за хазарта темата а?
.......
това ми е болна тема и съм го изследвал научно около 10 години тоя феномен...
дали аз залагам или не?
когато аз залагам .....залагам до край. ва банк играя без никакво шикалкавене.
всяка игра е война.
ми има и победени победители. ми така е.
и какво от това.
всеки може и все някога е победен
въпросът е друг
дали победеният има желание отново да е победител или не

тия, дето играят най-яко в живота, не съзнават, че играят. отстрани изглежда, че лъжжат, но субективно те не лъжат, вярват си и са искрени. друг е въпросът, че непрекъснато вярват в различчни неща. тези хора биват определяни като истерични. класическият хисетеричен характер е това - непрекъсната лъжа. и непрекъснато подвежда хората около себе си.

така че има граница между игра и действителност. трябва да има. морално е да има.

във виртуала също. там си проличава доколко човек е отговорен към себе си. в живота се случва да не излъжеш заради другите. т.е., заради външни съображения. във виртуала няма "външни" съображения. когато не лъжеш, не лъжеш заради себе си, а не заради някакъв страх от другите.

разбира се, играта във виртуала е много повече, отколкото в реала. защото потенциалните вредни последици са неизмеримо по-малки. но пак да се върна на това, което говорих - граница има - според мен и за мен. за другите - тяхна работа. всеки сам си решава. но аз не мога да играя във всичко и не го намирам за редно.

ти най-паче трябва да знаеш това. веднъж се опитах да играя напълно, на 100%. успях, но именно това "успях" ме накара да разбера, че не може така. не можеш да лъжеш тотално човека отсреща. независимо, че е виртуал, емоциите и преживяванията са реални. и си отговорен за тях.

IMAGINE...

Знам за хазарта.
Тръгвал си поне няколко пъти от чистата нула.
Ето за това говорех.
Кое те кара да се правиш на Феникс?
Кое те кара да имаш хъс за победа отново?
Само оцеляването ли...
или и нещо повече от това?


Генът на победител не е даден всекиму...

За да изиграеш една роля-трябва да се вживееш в нея. Когато успееш с това вживяване, после всичко изведнъж тръгва с лекота...с размах дори.
И в един момент усещаш, че образът ти те играе, а не ти него...
После влизаш в друга роля. И отново.
Ставаш професионалист. И в живота. В един момент почваш да се чудиш баси кое е игра и кое си наистина ти.А ако образите ти са различни по
същност - току-виж шизофренясаш.
Добрият режисьор те направлява. Кой ни е режисьорът обаче? Ето, в един от въпросниците говорех за Бог като ебаващ ни експериментатор...може още една тема да пусна като допълнение...
Ние се саморежисираме, но нашата режисура не винаги съвпада с изискванията на Оня, Маестрото. И какво правим тогава? На кого да угодим? И каква е наградата би попитал Питона.
Аплодисментите на публиката? Или...?

Генът на победител не е даден всекиму...

Сещам се, че имаше едно понятие- "характерна роля".
Много са малко тези (актьори), които могат да играят абсолютно всякакви или най-малкото драстично различаващи се в същността си роли. Няма значение по каква методика играе, всеки (актьор) може да изиграе най-убедително ролите, които е в състояние да обхване не само интелектуално, но и да усети "вътре в себе си"- като емоционалност, като пси-обосновка...
Така че всяка роля, колкото и да е далече от същността на играещия я (актьор), изразява един нюанс, една сянка от самия него. Затова си казваме понякога- аз ли играя този образ, или той играе мен... защото играенето е колкото прикриване, толкова и (само)разкриване.
Добрият (актьор) се познава по разграничаването на себе-то си от палитрата на ролите, които играе, като слабодоминиращи в светоусещането му извън демонстративния себепоказ в съответното амплоа на ролята.
"доловима ли е границата между играта и неискреността"- ще рече ли това, че щом намираш граница, то играта е искреност... какво е тогава неискреността? Добрата игра изобщо не зависи от искреността/ неискреността. Впрочем зависи към какво отнасяме искреността- в края на крайщата, по отношение на самата игра, играещият е искрен винаги, защото влага хъса си и моженето си в нея. Неискреността се проявява по отношение на зрителя, в зависимост от склонността му да се довери на играта и да я приеме за реалност...

идеалният вариант е да има пълно сливане - Оня режисьор и Аз-режисьора. т.е., това да е едно и също. дао - сливане на Аз-а и Пътя.

IMAGINE...

всичко това е много хубаво, играеш, ок, успяваш ,дори си казваш, вече професионалист, нали така,

и после вземе че идва крайнаиграта - gameover...

това което научаваш е, че можеш да играеш, никакъв опит обаче нямаш за следващата игра

нещо като прераждане - след това съзнанието ти е чисто, и не знае нищо за изчезналия измислен свят който го е имало, и където е имало игра

Характерна роля...роля, съобразена с характера. Дреха по мярка. Реквизита като втора кожа.
Да, така погледнато човек не може да избяга от характерните си роли. Представи си само един Калоянчев в ролята на Хамлет...това веднага променя характера и на самата пиеса.
Неискреността ...мразя го тоя род примери, но играта на любов какво е?
Ролите, които играе една жена или мъж, за да постигне някаква цел. Или целта оправдава средствата, а?
По-интересно ми е да ми разкажеш за играта като психотерапевтично средство, като начин да избягаш от комплекси, проблеми... Така погледнато май Нетът е психо-тренажор.

Генът на победител не е даден всекиму...

Идеалният- да.
А реалният?
Как го решаваш тоя сблъсък? Или го възприемаш като допълнителна мотивация?

Генът на победител не е даден всекиму...

Свършват ти животите.
Понякога откриваш тоя надпис в разгара на Голямата си роля.
И не можеш да направиш рестарт.
Сървърът те изхвърля от списъка с участниците.
И няма начин да си доплатиш за оооще един живот, нито да се жалваш на системния администратор.
Може би затова трябва да се отнасяме към всяка игра като към Голямата роля.

Генът на победител не е даден всекиму...

Искреността/ неискреността в етичен нюанс касаят намерението на играещия и следствията от играта, там, където няма как да се изключат субектите "извън".
Защо хората играят на любов? От страх, от самота, от инерция... от копнеж по самата любов... и дори от любов, за да я направят да изглежда приемлива отсреща... различно е и е конкретно... какво, ако "излъгания" е умиращ, ако е човек в рискова група с наследствени рецидиви, примерно... а има и още един доста съществен момент- игрите невинаги се осъзнават от играещите- в живота- защото често са генерирани и изтласкани от подсъзнателни импулси...
Никога не съм вярвала, че целта оправдава средствата. Вярвам, че това може да се реши единствено конкретно според ситуацията- в зависимост от целта, от средствата и от готовността да се "плати" определена цена.
Играта като терапия? Очевидно е, и пак няма смисъл да се генерализира, защото резултата е субективен. Обаче, ясно, ако се изведе индивида от обичайната ситуация, в която той "отиграва" определен поведенчески модел и този модел осъзнато се промени- тогава идеята е да видим, че нещата се "получават" и по друг начин, т.е. внушавайки ни несериозност, нефаталност, игровия подход може да ни покаже, че сме в състояние да променим дадено статукво и да преодолеем определена цикличност/ фрустрация. Играта е начин да се подпомогнат вътрешни процеси, като се подкрепят с резултати отвън навътре, т.е. по метода на пробите и грешките да се оценят промените в отношенията със социума, когато променим личния модел.
Да, виртуалния свят може да бъде тренажор, зависи колко ангажимент и осъзнатост влагаме в това... и какви проблеми решаваме...

И аз не вярвам,че целта оправдава средствата.Не е честно.Особено ако знаеш,или по-точно ако осъзнаваш,че ще нараниш този,с когото си играеш.Но много,много го правят,вярвайки в себе си,че вършат едва ли не велико добро или осигуряват незабравяща се емоция. Трябва да им се каже открито какво в дейстителност причиняват..каквито и да са били първоначалните им мотиви за това.А в НЕТ-а е пълно с играчи..всякакъв сорт

не може да 'им се каже' - това казване е част от играта, така не отказваш никого от играене...

Добър артист? Нито за прилагателното, нито за съществителното не мога да кажа, че е точно казано, а и много слабо осъзнато. Но сигурно има нещо от второто.

А това за... имитацията на реалността човека наистина много точно го е казал. Но сигурно няма да е на това мнение, ако попадне някъде другаде.


Ти дойде, за да останеш с мен -
вечността над нас да спреш...

Може..и да не го откажеш..ама поне ти олеква.А ако има малко..душа-може и да се замисли.А мисленето на играча вече си е постижение