Самота...

Влез и поседни за малко само
и после пак нощта прекарай с мен,
главата ми сложи на твойто рамо,
душата ми вземи, вземи я в плен,
очите с влажни устни затвори ми
и първите сълзи със страст изпий,
приспи ме със лъжливите си думи,
с коси от мнима обич ме покрий.
Ний заедно сме толкова отдавна,
до болка се познаваме добре,
годините с теб прелитат бавно,
а и смъртта не ще ни разведе.
Навсякъде, където и да ида,
ти си след мен, понесла тишина,
ревниво пазиш ме от всяка друга,
не ме напускаш, моя Самота.

Трудно е да бъдеш бог

До болка ми звучи познато
и също като тебе я усещам
когато със коси от злато
дойде и ми поиска нещо.
Изгоних я, но тя остана
не искаше да ме напусне
и нова по-дълбока рана
отвори във душата пуста.
Крещях от болка, плаках даже
но тя стоеше упорито
и сякаш искаше да каже
къде тъгата ми е скрита.
Но не, не слушах, на инат
а беше права, вече знам
разплете своите коси от злато
и ме остави във света голям.

Как хубаво звучат,
а носят толкоз рани
думите на куп
понякога събрани...