Митрополит Антоний.
6 отговора
117 прегледа
Митрополит Антоний.
Ето му го интервюто.
Между другото, той е завършил в Сорбоната и медицина, през френската съпротива 5 години е бил нелегален - военен доктор. Ако го види нашето Вулги - със зъби ще го удуши. Хем православен поп /и то коджа ми ти митрополит/, ем доктор, че и военен.
БОГ Е ИЗГНАНИК НА ЗЕМЯТА
Интервю с митрополит Антоний Сурожски
- Владико, днес Вие сте един от най-уважаваните архиереи в Русия, гласът Ви винаги се чува. Освен това Вие останахте един от немногото вече хора в Руската Православна Църква, които сякаш свързват старата Русия и новата: роден сте преди революцията и лично сте познавали мнозина от първата, следреволючионна вълна /на емиграцията/. Доколкото знам, Вие сте и най-стар по хиротония архиерей на Московската Патриаршия?
- Да, не по години, а по хиротония.
- От друга страна, Вие сте един от тия, които свързват православието в Русия и “задграничното” православие. Заемате епископска катедра в Лондон, макар епархията ви да носи името на древния кримски град Сурож. Затова и бих желал в днешната ни беседа да повдигна три основни теми. Първо – Европа и Русия, съдбата на християнството и православието в Европа и в Русия. Второ – взаимоотношенията между Църквата и света. Още повече, че миналото лято се случи духовно събитие от огромна величина – канонизацията на Господаря Император Николай и Царското семейство. И най-сетне, последната тема – бъдещето на православието. Първият ми въпрос е такъв: бихте ли сравнили духовното положение на Запад сега и тогава, когато вие попаднахте тук? Какво се е изменило за тия няколко десетилетия?
- Попаднах в Европа като 7-годишно момче. Баща ми беше дипломат, затова ранното си детство прекарах в Персия, сегашен Иран. Попаднахмме на Запад врезултат на революцията, както казвахме тогава, бежанци. От църковна гледна точка нямах никакво възпитание. Първо, защото в Техеран тогава църквата естествено беше затворена. Второ, защото в къщи родителите ми бяха вярващи, но не се черкуваха. Когато попаднах на Запад, направих ред неочаквани открития. В Персия културата тогава беше съвсем друга. Например, до 7-годишната си възраст не бях виждал автомобил. Помня като седемгодишен баба ми ме доведе до една кола и ми каза7 “Учила съм те да не заставаш зад кон, защото може да те ритне; сега се научи да не заставаш пред автомобила, защото спирачките му може да откажат и той ще те смачка”. Електричество видях след няколко месеца, дотогава не бях виждал. Тоест в това отношение бях пълен дивак. И тогава за мене започна съвсем друга култура в сравнение с видяното дотогава. Струва ми се че се отклоних от въпроса Ви?
- Нищо, това е много интересно.
- Православието тогава беше малко известно на Запад. То се разглеждаше като религия на източните християни, които са се отклонили ако не в лъжеучение, то в някакви фантазии. Първото ми училище беше в Австрия. Помня, тям изобщо не знаеха какво е православен и първата седмица /по вероучение/ ме пратиха при равина. Това беше за тях най-близко до понятието православие. Равинът ме погледна и попита: а защо си без шапка? Отговорих: мама ме е учила никога да не нося шапка в стаята, защото там може да има икона или кръст. Равинът ме огледа...Ти си християнин? Вън!!! И аз излетях навън...Директорката ме срещна в коридора и казва: ах, ти си бил християнин? Заведе ме при преподавателя католик. И той ми постави въпроса: Какъв си ти? Еретик – в моя клас? Вън!!! – С това завърши религиозното ми възпитание...
- За всичко това съм страшно благодарен, защото никой не можа да изопачи Бог за мене. Казвам го съвсем сериозно. Аз станах вярващ, защото се срещнах с Бога, с Бога, а не с ритуали, устави и практика. С Бога чрез Евангелието. Евангелието пък прочетох за пръв път, за да се убедя, че всичко в него са безсмислици и лъжи.
- Тогава бях 14-годишен. Като момче тогава бях в една руска организация, имаше свещеник, но не оказваха особен натиск върху ни втова /религиозно/ отношение. В края на поста дойде да проведе беседа един свещеник. Аз не исках да отида. Но ръководителят ни беше умен и ми каза: трябва да отидех. Аз почнах да се перя. Тогава той ми каза: Знаеш ли, ако никой от вас не отиде, представяте ли си какво ще се говори за вас из Париж? Не те моля да го слешаш. Иди, седни, пък си мисли за каквото искаш”. Аз отидох, послушах и това, което се говорешех, ме възмути! Защото то противоречеше на всичко, което ни учеха. Учеха ни да се готвим да освободим РУсия с меч в ръка. А той почна да ни говори за Христа, за смирение, за прощаване на обдите и любов към враговете. Аз седях и кипях. И когато той свърши, си тръгнах, не отидох на игрището, тръгнах си в къщи, като си повтарях: ако всичко това е така, то край, приключвам, няма никога да бъдавярващ християнин и ще изхвърля тоя кръщелен кръст! И тогава поисках от майка си Евангелие, за да проверя. От беседата с отец Сергий Булгаков..
- Това е бил о. Сергий?
- Да, той. Та оттам запомних само едно: че има четири Евангелия. Значи, реших аз, едно от тях ще е най-краткото. Прегледах по колко глави са, така се натъкнах на Евангелието от Марка – и се хванах на въдицата! Защото то е написано точно за такива диваци, какъвто бях аз – за младите римляни-езичници. Почнах да чета. И между втората и третата глава на Евангелието от Марка с мен се случи нещо, за което казват: ти си полудял, не си добре! Между първа и трета глава на Евангелито от Марка /така е в оригинала/ изведнъж наяве почувствах, ме от другата страна на бюрото, до което седях, стои Живият Христос. Нищо такова не виждах, не чувах, не обонявах, нямах никакви чувствени възприятия, но бях абсолютно уверен в Неговото присъствие.Облегнах се назад на стола и си помислих: ако Той е тук, жив, и от Нео излиза такава светлина и покой, и то не чувствена светлина, а тая, която ме пронизва – значи всимчко, което е казано в Евангелието, е истина. И почнах да чета. Почнах да отварям Евангелието на различни места и първото, което ми попадна – то беше мястото в Евангелието от Матея, където се казва, че Бог .пролива светлина и над добрите и над злите, и всички са Му мили. И тогава, помня, си помислих: искам да съм с Бога, затова и ще обичам всички, каквото и да ми причинят.
- Знаете ли, в този период да кажеш това изискваше доста мъжество. Защото условията на Първата световна воййна, революцията, състоянието ни на бежанци бяха създали много мъчителни неща. Това беше първото място /от Евангелието/ което ми попадна. Второто беше историята на блудния син, за това, че блдният син се признава негоден, абащаму го вижда само като син. Това бяха двете първи впечатления от оная вечер...
И после си поставих въпроса: хората ходят на Църква, те познават ли това, което сега преживях? Това, което говорят там и което учат там, отговаря ли на това, което Евангелието ми каза? Тогава за пръв път отидох в Църква...Не, не е съвсем за пръв път, преди това като малко момченце веднъж ме заведоха на Велики Петък. И понеже не бях влизал в Църква преди това, вдишах дълобоко тамяна и ми прилоша, припаднах, и ме изнесоха. Оттогава си знаех, че така мога да се “спася” /от скучните за детето служби/ - ако ме заведат в цэрква, ще ще вдишам дълбоко и ще припадна – и църквата се отменя. Такова беше отношението ми към Църквата.
И ето че най-накрая реших да отида да видя: каво е в Църквата? Най-близо до мястото, където живеехме, беше една малка църквица до Париж, бедна, както всичко беше тогава /в бита на емигрантите/. И там намерих не устава, не правилото, не богослужението като форма. А Боголслужението като събрание от хора, които искат да срещнат Бога: Той тамживее, към Него можеш да се обърнеш, можеш да Го послушаш,Той говори в Евангелието и в молитвите чрез светците. И аз открих, че Православната Църква притежава нещо, което преживях, четейки Евангелието. За мен това изигра олосална и решаваща роля, това, че ме доведе не обучението, а срещата с Бога. Срещата с Бога чрез Евангелието и срещата с Него в православния храм.
Беден храм, жалко пеене, малка общност от вярващи, беднота и....присъстивето Божие. Не мога иначе да се изразя, това не беше някакво величаво мистическо преживяване. А съвършено яасното, прозрачно, спокойно чувство че Бог е сред нас и ние сме с Него.
И тогава открих също нещо, което, разбира се, не съм изразил тогава и не съм могъл да изразя с думи – че преди революцията Бог е бил за мнозина на първо място Вседържител, величествен Господар на света, Който живее в катедралите и църквите и никак не прилича на нас. А сега изведнъж се оказа, че Бог е бежанец като нас. Изгонили са Го от Русия зяедно с нас. И на Запад са невярващи колкото си искат. И храмовете не са величествени места, където обитава Властелинът на света, а малки църквици, устроени от бежанци, които са загубили всичко и предоставят на своя Бог – Бежанец като тях – приют. Това чувство си остава в мене и до сега в смисъл, че от една страна Бог е Бог в най-великото значение на думата, но при това Той е като нас. Той е изгнаник на земята и вярващите Му предоставят място, дето Той е господар. И като стопанин на това място Той споделя с нас вечността, светостта, Истината, Живота. Ето какво като преживяване се получи у мене тогава. Сега, вероятно, го изразявам с по-“умствени” термини, отколкото бих могъл тогава.
- В тази връзка може ли да кажете няколко думи за Вашето разбиране на православната традиция, какво означава тя за Вас?
Това, което ми се вижда основно в Православието, е срещата с Бога. Ние ходим на църква, за да пребиваваме на мястото, което е Божий До. Той живее там, защото вярващите са Му предоставили приют в света, откъдето Той е изгонен, по врички краища /на земята/. Той живее там и ние можем да Го срещнем. Първо и веднага Го срещаме в мълчанието на храма. Мога да застанав храма, да мълча и да знам, че по Негоата милост, по Неговото смирение Той ми позволява да стоя в Неговото присъствие. Знам, че Тй е тук, за това не са ми нужни никакви особени преживявания. Имам тая увереност, която се е зародила още при първата среща.
И аз считам, че повечето православни имат това чувство, макар може би да не се изразяват така съзнантелно, но все пак чувстват: да, ние сме в Божието присъствие. Умея ли да се моля? Ако не умея, мога да запаля свещица. Ао не умея да се моля, мога да кажа: Господи, аз съм тук и Ти си тук, благослови ме. Ти ме обичаш, независимо от това какво представлявам аз.
В този смисъл за православните Богослужението е разкриване на неописуема глъбина и красота. Това е преди всичко не устава, не задължителното, това е моментът, когато можеш да застанеш в Божието присъствие и пред Ттебе се разкрива Царството Божие в молитвите на светците, в песнопенията, които са се оформили за 2000 години, в иконите, в присъствието на ближните. И Църквата в определен смисъл е мяастото, където невидимото става видимо. Иконите ни говорят за светиите, които са тук, но ние не ги виждаме поради греховната си заслепеност. Окръжени сме от хора и всички те са икони Божии. “Който е видял брата си, той е видял своя Бог” – казвал някой от древните пустинници. Олтарът – свещеното място, дето Бог живее, където се извършва неизказаното, където хлябът и виното, принесени от нас, а на нас пак от Бога дарени, стават Тяло и Кръв Христови, освещават се от Самия Христос и Силата на Светия ДУх, при нашето участие чрез вярата.
И ето тук и молитвите на светиите. Цялото ни Богослужение е построено върху приобщване към техния опит за Бога. Светиите са преживели нещо, изразили са го и са ни го предали в православните молитви. И ние трябва правдиво да се молим с тия молитви. То ест – Бог е чувал тия молитви, когато те са се откъсвалиот душите на светиите, както кръвта бие от раната. “Помилуй мя, Боже, по велицей милости твоей”! – викал цар Давид след убийството на съпруга на жената, която искал да открадне. Това е било живо обръщане към Бога, това е бил вик на покаяние. Другаде същото може да се изрази по по-друг начин. Но тъй или иначе – то е истина. Затова, когато четем псалми, когато четем молитви, трябва да се запитаме: мога лда изрека това честно и искрено? Всичко това, разбира се, вече сте чували от мене. Но това е токло важно – да има истина между Бога и нас!
- А ако във въпроса ми поставим ударението на втората дума – “традиция”, - ощще повече, че в самата Англия тая тема е тема на постоянни съблазни във връзка с многочислените, често вопиющи нововъведения? Те се оправдават и с посочване необходимостта от религиозно творчество?
Вижте, от една страна в никой случай не бихва да губи скъпоценните дбогаства на древността. Защото, както казах, всичките ни молитви са думи на Светиите, които са изразсли от опита им. От друга страна, трябва да разберем, че думите, образите, които се съдържат в тия молитви, са непонятни за мнозна. И ето го проблема за езика на богослужението. Трябва според мен да се подмлади езика на богослужението. Не е нужно да го превърнем в руски /за руснаците естествено/у казвам само, че някои думи, вече неразбираеми за молещите се, трябва да се заменят с разбираеми. Да кажем, в Канона на Андрей Критски стои думата “тристати” – кой я разбира? А като кажем “колесници” – всеки ще разбере.
От друга страна, освен трудностите с превода на думите има трудности в разбирането на самите понятия. Молитвите са съчинени на разлижин езици, с времето езиците са се променяли и сега често не разбриаме, какво са искали да кажат хората в молитвата си. Например: “Господи, помилуй!” Сега “помилуй” се приема често като почти раболепта молба: нещо като “не ме бий”! А думата “помилуй” идва от думата “милост”, “помилвай”, “прояви ласка към мене”. На гръцки това е ясно: “помилуй” като “излей милостта си” както елейсе излива върху рана. И много, много са такива случаи нещо с по-дълбос смисъл по неразбиране да приеме смисъл по-твърд и формален. И това трябва да се обясни, да се промени разрира се е невъзможно. Но трябва да се обясни на хората, та нашите отношения с Бога в молитвите, които често изглеждат така резки и твърди, да сната ласкави и нежни. Помилуй: значи излей милостта Си върху мене, а не: Обещай ми, че добре, няма да те наказвам.
От друга страна, от век във век се е изградила представата за това, че има правила /имам предвид молитвените правила/, които задължително трябва да се изчитат. И често се получава хората да изчитат тия правила механично. Заото не са научени на това, което, слава Богу, не аз, а светител Теофан Затворник епоучавал. Той казва /за първия псалом на вечернята/: почти молитвата и ако душата ти я обхване някоя дума или фрлаза от началото на псалма – спри, за колкото и време да е, и изживей това. Работата не е да “изчететш”, а да дадеш на словата на молитвата някак си да пронижат душата ти. На това трябва да учим себе си и другите.
Струва ми, питахте още нещо?
Да, питах за духовната сицуация в съвременниа Запади в частност за това, как да се отнасяме към странните нововъведения на протестантите /и конкретно тук в Англиканската църква/.
Разбирате ли, Англиканската църква, както и другите западни църкви, за последните 50 години изгубиха твърде много вяра. Не форми, а самата вяра. Вяра в реалността на въплъщението, в реалността на Христовото Възкресение, вяра в реалността на Светите Тайни. Разбира се, в това отношение не можем да имаме допирни точки. Но от друга страна има мнозина, чиито богословски представи за нас са неприемливи, но могат да имат истинен и дълбок личен молитве опит и опит от общуване с Бога.
Прекарах 5 години на война и във френската Съпротива и срещах хора от разни вероизповедания, даже безбожници. И ме порази това, че ни разделя не различната вяра, а това как в живота си активно преживяваш малкото, което имаш. Помня един офицер, който шест пъти напуска укритието си, за да пренесе ранените войници, той беше целият изранен, той беше католик, формален католик /т.е. въобще не мистик/. Виждах протестанти, които отдаваха живота си за ближните. Помня един руски свещеник, който стана после епископ в Цюрох, казваше се Серафим. От единия край на фронта на другия той ми изпрати писмо, как цял живот е съжалявал, задето е толкова висок и широкоплещест, защото по тия причини всички му обръщали внимание. А сега пишеше: “Благодаря на Бога, защото при обстрел зад ърба ми могат да се скрият двамина”. Това бяха хора от разни изповедания, но всички – дълбоко вярващи в Бога.
Затова сега върпосът между вероизповеданията не е въпрос за доближамане, сличаване на текстове и вероизповедни формули, а за това, дали чрез тия молитви, чрез тия текстове срещаш Бога или не.
Когато попаднах тук, научих английски и можех да споделям Православието, според силите си, почнах да забелязам, чЕ има непроходими граници, които ни разделят от гледна точка на вероучението или даже на духовния опит. Но има и нещо общо – устремени сме към един и същи Бог.
Ако попитате един обикновен католик колко часа на ден живее чрез вярата си в непогрешимостта на Папата, той няма и да си спосмни, защото той живее за Бога и чрез Таинствата. Това незначи, че той е прав. Аз се отнасям твърде отрицателно към такъв икуменизъм, който изглажда разликите и изкуствено сближава хората, а те си оставата далечни. Ние трябва да поставим въпроса: каква е вярата ти в Бога, какво знаеш за Бога? После да разсъждвоме за другото. И сега ние, струва ми се, почваме да се пръщаме към това, защото сме изтощили всички аргументи в безкрайните споровеи сега можемда питаме човека: в какъв Бог вярваш ти?
Преди няколко дни бях в Уестминстърското абатствот, където се венчават за царство английските крале, и обърнах внимание, че до входа висят две големи, неотдавна изписани руски православни икони: на Спасителя и на Света Богородица. Прекръстих се пред тях и някакъв служител /вероятно англикански свещеник/ почна да ме разпитва: дали не съм от Руската Православна Църква, и аз усетих неподправен интерес във въпросите му. Такъв интесе, в частност към иконите ни, съм забелязвал тук неведнъж. И в англиканските храмове често могат да се видят православни икони. Как мислите: тоя интерес е израз на някаква мода или на действително задължбочено внимание към Православието сред някаква част от англиканите?
Наистина, само сред някаква част...Що се отнася до иконите, то иконите на Спасителя се разглеждат като изповядване на вярата в Божественото Въплъщение, иконите на Христа са израз на това, че Бог е станал човек...Но проблемът е, че даже сред англиканите не всички вярват в това!
Тоест, сред тях има някои, които отхвърлят догмата за Божесвеното въплъщениие?
Да, те говорят, че Христос е бил “изпълнен от Духа” в някакъв много необпределен смисъл. Но че е бил Бог, който станал човек по плът, мнозина не вярват. В това е проблема.
Въобще англиканите са крайно раздробени, разделени вътрешно. Някои са много близки до праволславието, други – до католицизма или едни или други класически протестантски групировки. А има такива, които са така неопределени, не общо взето и не знаеш в какво вярват.
Бедата е че за проследните две десетилетия приблизително англиканите не искаха да губят вярващи на всяка цена и затова разводниха вярата си, тъй че да устройва всички. Примерно казано: и да не вярваш – пак идвай при нас.
А Римо-Католическата Църква – тук тя е много активна, огромни храмове, няколко много прилични вестници, университети, училища...Как се отнасяте към тяхната политика сега и в частност – към визитата на папата в Украина?
Политиката на РИм е завладяване. Превръщане на целия некатолически свят в католически. Това се прави понякога съвсем потайно, незабележимо. Например така: елате при нас, ще видите, че помежду ни няма никаква особена разлика...
Помня че в Париж недалеч от Нотр-Дам имаше малка униатска църква, арабска. Влязох там, бях на 18-20 години, и свещеникът ми казва: вие се интересувате от вярата? Казвам: да. И той почна да ми разказва: вижте, независимо от това, че храмът ни е такъв странен, икони иконостас и т.н. – ние сме си най-верни католици! Азо му отговорих: знаете ли, с това няма да ме привлечете, защото съм православен! Тогава той ми говори: Православен? Значи нищо не ни разделя? Ние имаме един и същи обряд! – ето това винаги ме е възмущавало в католичестото.
От личния си опит също помня, че като попаднахме във Франция, католиците даваха на децата от руски бежански семейства места в много добри католически училища. И мама ме поведе на среща в едно такова училище. Всичко накрая беше устроено, договорихме с И когато вече стигнахме до вратата, свещеникът, който ни приемаше, каза: минутка само, разбира се, щом постъпи в нашето училище, той ще стане католик. Аз се обърнах и казвам: мамо, хайде да си вървим, нали няма да ме продавате!
Това е било преди обръщането Ви към Евангелието и Църквата?
Да, много преди. Нямах никакво православно отношение, но подкупът беше за мене неприелив. Това, което ни отделя от таколиците, е нечестността им: от една страна, много твърда, рязка вероучителна позиция, от друга – готовност да се всътпва в много големи компромиси, само и само да дойдеш при нас. С англиканите в това отношение е по-просто...
В самото начало на разговора споменах за едно събитие от твърде голям духовен мащаб, имам предвид канонизацията на Новомъчениците и на Царското семейство...
Възпитан съм в монархическо семейство, не страстно политическо, но просто монархическо. Цялото ми семейство тъй или иначе беше свързано със служба на Императора. Дядо ми и баща ми бяха дипломати. Братята на майка ми бяха или гвардейци, или дипломати, затова чувството за вярност към Царя и семейството му винаги е съществувало у нас. Убеден съм, че Царят и семейството му доброволно са споделили трагедията на руския народ. Те са могли да избягат, но не са го направили. Виждял съм една книга, където са публикувани откъси от “Добротолюбието”, местата, отбелязани от Императора, Императрицата и децата като особено важни. Всички тия откъси говорят за едно – за това, да положиш живота си за народа си и т.н. Затова съчувствам на канонизацията. Единственият въпрос, който съм сизадавал е за навременността. Но за това не мога да съдя, трябва да си в Русия и да знаеш, какво чувстват хората по тоя повод.
Мога да споделя личните си усещани: говорих с мнозина и бях на тържествата по повод канонизацията. Струва ми се, това бе повече от навреме. Да се отлага повече беше невъзможно. И след като това се случи, настъпи някаква ясност. Даже самите тържества бяха, разбира се, удивителни по своята духовна дълбина и съсредоточеност. От една страна, усехаше се и трагичносттта, не случайно и “Курск” потъна по онова време, от друга – надежда за възраждане на Русия. Струва ми се, това беше среща с Бога, това, за което и Вие говорихте...
Тотава съм щастлив. Радвам се, че канонизираха Царското Семейство и в тяхн лице – всички, които също така отдадоха живота си. Не съм знаел това, което ми казахте и какво значение е имало за Русия в по-широк смисъл. Нали ве съм бил в Русия вече 10 години – от Събора, на който избираха Патриарх.
Според мене, сега ситуацията много силно се е изменила преди всичко в отношенията между Църква и държавОт страна на държава и обществеността погледите са устремени към Църквата, както никога може би през последните десетилетия. За това се пише много, много се обсъжда темата за взаимодействието Църква – държава в различни области...Как преценявате перспективите за подобно сътрудничество?
Това е много труден въпрос. Защото от една страна, иска ми се, разбира се, между държаватаи и Църквата да има взаимно уважение и хармония. От друга страна, от историята на Църквата знаем, колко е опасно Църквата да стане оръдие на държавата. Когато става дума – Църквата да поддържа родината и образованието – тук, разбира се, няма нищо неясно. Но до каква степен държавата може да използва Църквата за целите си – това е винаги под въпрос. И Църквата трябва да бъде много внимателна по отношение на такова сътрудничество.
Между другото, някак вътрешно потреперах, когато тук на службата чух ектенията с моление за английската Кралица и кралското емейство, а после молитва за Патриарха. Вашата епархия изглежда е едно от малкото места, където едновременно се възмасят молитви за законния монарх и за православен Патриарх. В тоя смисъл, това е особено място и в частта си “отношения на църковната и държавната власт”.
Да, така е.
Как виждате бъдещето на Православието тук във Великобритания, а от друга страна – в Русия?
Ще отговоря така: ударението трябва да се поставя върху познаването на Бога, а не върху формата. Древната форма, разбира се, ще се съхрани. Но акцентът трябва да се сложи върху Богопознанието.
Въобще, мисля, че сега Православието расте. Но расте не като пожар, а постепенно. В Англия то има особено значени в два аспекта: от една страна, като вероизповедание – открито, определено, непоколебимо, докато запаздните изповедания сега са неустойчиви и неопределени в това отношение. От друга страна, както вече Ви казах, то е важно като Вероизповедание, което не търси интелектуалния спор, а търси опита от общуването с Бога и на тая основа – ново взаимно общение между хората.
Какво бихте пожелале на православните младежи в Русия днес?
Каквото бих пожелал на всички – да се потапят в православната руска традиция /в богослужението, молитвата и т.н./ но да не стават нейни пленници. Да се хранят с традицията, да се оживяват от нея, както се оживява човек без голям собствен опит от общуването с някой много опитен.
В някакъв съвсем частен смисъл мога да си спомняа своя опит. Когато постъпих в Сорбоната на естественонаучния факултет – физика, химия, биология – едновременно открих и Достоевски и едновременно срещнах Църквата. И ето тия три неща ме вдъхновиха. Науката, както я преподаваха учените, а не школските учители, ми разкри света на сътвореното. Достоевски откри пред мене целите глъбини на човека. А Църквата – мира в Бога. И това бих пожелал на всички.
Интервюирал Дмитрий Саприкин, 22 юни 2001, Лондон.
Между другото, той е завършил в Сорбоната и медицина, през френската съпротива 5 години е бил нелегален - военен доктор. Ако го види нашето Вулги - със зъби ще го удуши. Хем православен поп /и то коджа ми ти митрополит/, ем доктор, че и военен.
БОГ Е ИЗГНАНИК НА ЗЕМЯТА
Интервю с митрополит Антоний Сурожски
- Владико, днес Вие сте един от най-уважаваните архиереи в Русия, гласът Ви винаги се чува. Освен това Вие останахте един от немногото вече хора в Руската Православна Църква, които сякаш свързват старата Русия и новата: роден сте преди революцията и лично сте познавали мнозина от първата, следреволючионна вълна /на емиграцията/. Доколкото знам, Вие сте и най-стар по хиротония архиерей на Московската Патриаршия?
- Да, не по години, а по хиротония.
- От друга страна, Вие сте един от тия, които свързват православието в Русия и “задграничното” православие. Заемате епископска катедра в Лондон, макар епархията ви да носи името на древния кримски град Сурож. Затова и бих желал в днешната ни беседа да повдигна три основни теми. Първо – Европа и Русия, съдбата на християнството и православието в Европа и в Русия. Второ – взаимоотношенията между Църквата и света. Още повече, че миналото лято се случи духовно събитие от огромна величина – канонизацията на Господаря Император Николай и Царското семейство. И най-сетне, последната тема – бъдещето на православието. Първият ми въпрос е такъв: бихте ли сравнили духовното положение на Запад сега и тогава, когато вие попаднахте тук? Какво се е изменило за тия няколко десетилетия?
- Попаднах в Европа като 7-годишно момче. Баща ми беше дипломат, затова ранното си детство прекарах в Персия, сегашен Иран. Попаднахмме на Запад врезултат на революцията, както казвахме тогава, бежанци. От църковна гледна точка нямах никакво възпитание. Първо, защото в Техеран тогава църквата естествено беше затворена. Второ, защото в къщи родителите ми бяха вярващи, но не се черкуваха. Когато попаднах на Запад, направих ред неочаквани открития. В Персия културата тогава беше съвсем друга. Например, до 7-годишната си възраст не бях виждал автомобил. Помня като седемгодишен баба ми ме доведе до една кола и ми каза7 “Учила съм те да не заставаш зад кон, защото може да те ритне; сега се научи да не заставаш пред автомобила, защото спирачките му може да откажат и той ще те смачка”. Електричество видях след няколко месеца, дотогава не бях виждал. Тоест в това отношение бях пълен дивак. И тогава за мене започна съвсем друга култура в сравнение с видяното дотогава. Струва ми се че се отклоних от въпроса Ви?
- Нищо, това е много интересно.
- Православието тогава беше малко известно на Запад. То се разглеждаше като религия на източните християни, които са се отклонили ако не в лъжеучение, то в някакви фантазии. Първото ми училище беше в Австрия. Помня, тям изобщо не знаеха какво е православен и първата седмица /по вероучение/ ме пратиха при равина. Това беше за тях най-близко до понятието православие. Равинът ме погледна и попита: а защо си без шапка? Отговорих: мама ме е учила никога да не нося шапка в стаята, защото там може да има икона или кръст. Равинът ме огледа...Ти си християнин? Вън!!! И аз излетях навън...Директорката ме срещна в коридора и казва: ах, ти си бил християнин? Заведе ме при преподавателя католик. И той ми постави въпроса: Какъв си ти? Еретик – в моя клас? Вън!!! – С това завърши религиозното ми възпитание...
- За всичко това съм страшно благодарен, защото никой не можа да изопачи Бог за мене. Казвам го съвсем сериозно. Аз станах вярващ, защото се срещнах с Бога, с Бога, а не с ритуали, устави и практика. С Бога чрез Евангелието. Евангелието пък прочетох за пръв път, за да се убедя, че всичко в него са безсмислици и лъжи.
- Тогава бях 14-годишен. Като момче тогава бях в една руска организация, имаше свещеник, но не оказваха особен натиск върху ни втова /религиозно/ отношение. В края на поста дойде да проведе беседа един свещеник. Аз не исках да отида. Но ръководителят ни беше умен и ми каза: трябва да отидех. Аз почнах да се перя. Тогава той ми каза: Знаеш ли, ако никой от вас не отиде, представяте ли си какво ще се говори за вас из Париж? Не те моля да го слешаш. Иди, седни, пък си мисли за каквото искаш”. Аз отидох, послушах и това, което се говорешех, ме възмути! Защото то противоречеше на всичко, което ни учеха. Учеха ни да се готвим да освободим РУсия с меч в ръка. А той почна да ни говори за Христа, за смирение, за прощаване на обдите и любов към враговете. Аз седях и кипях. И когато той свърши, си тръгнах, не отидох на игрището, тръгнах си в къщи, като си повтарях: ако всичко това е така, то край, приключвам, няма никога да бъдавярващ християнин и ще изхвърля тоя кръщелен кръст! И тогава поисках от майка си Евангелие, за да проверя. От беседата с отец Сергий Булгаков..
- Това е бил о. Сергий?
- Да, той. Та оттам запомних само едно: че има четири Евангелия. Значи, реших аз, едно от тях ще е най-краткото. Прегледах по колко глави са, така се натъкнах на Евангелието от Марка – и се хванах на въдицата! Защото то е написано точно за такива диваци, какъвто бях аз – за младите римляни-езичници. Почнах да чета. И между втората и третата глава на Евангелието от Марка с мен се случи нещо, за което казват: ти си полудял, не си добре! Между първа и трета глава на Евангелито от Марка /така е в оригинала/ изведнъж наяве почувствах, ме от другата страна на бюрото, до което седях, стои Живият Христос. Нищо такова не виждах, не чувах, не обонявах, нямах никакви чувствени възприятия, но бях абсолютно уверен в Неговото присъствие.Облегнах се назад на стола и си помислих: ако Той е тук, жив, и от Нео излиза такава светлина и покой, и то не чувствена светлина, а тая, която ме пронизва – значи всимчко, което е казано в Евангелието, е истина. И почнах да чета. Почнах да отварям Евангелието на различни места и първото, което ми попадна – то беше мястото в Евангелието от Матея, където се казва, че Бог .пролива светлина и над добрите и над злите, и всички са Му мили. И тогава, помня, си помислих: искам да съм с Бога, затова и ще обичам всички, каквото и да ми причинят.
- Знаете ли, в този период да кажеш това изискваше доста мъжество. Защото условията на Първата световна воййна, революцията, състоянието ни на бежанци бяха създали много мъчителни неща. Това беше първото място /от Евангелието/ което ми попадна. Второто беше историята на блудния син, за това, че блдният син се признава негоден, абащаму го вижда само като син. Това бяха двете първи впечатления от оная вечер...
И после си поставих въпроса: хората ходят на Църква, те познават ли това, което сега преживях? Това, което говорят там и което учат там, отговаря ли на това, което Евангелието ми каза? Тогава за пръв път отидох в Църква...Не, не е съвсем за пръв път, преди това като малко момченце веднъж ме заведоха на Велики Петък. И понеже не бях влизал в Църква преди това, вдишах дълобоко тамяна и ми прилоша, припаднах, и ме изнесоха. Оттогава си знаех, че така мога да се “спася” /от скучните за детето служби/ - ако ме заведат в цэрква, ще ще вдишам дълбоко и ще припадна – и църквата се отменя. Такова беше отношението ми към Църквата.
И ето че най-накрая реших да отида да видя: каво е в Църквата? Най-близо до мястото, където живеехме, беше една малка църквица до Париж, бедна, както всичко беше тогава /в бита на емигрантите/. И там намерих не устава, не правилото, не богослужението като форма. А Боголслужението като събрание от хора, които искат да срещнат Бога: Той тамживее, към Него можеш да се обърнеш, можеш да Го послушаш,Той говори в Евангелието и в молитвите чрез светците. И аз открих, че Православната Църква притежава нещо, което преживях, четейки Евангелието. За мен това изигра олосална и решаваща роля, това, че ме доведе не обучението, а срещата с Бога. Срещата с Бога чрез Евангелието и срещата с Него в православния храм.
Беден храм, жалко пеене, малка общност от вярващи, беднота и....присъстивето Божие. Не мога иначе да се изразя, това не беше някакво величаво мистическо преживяване. А съвършено яасното, прозрачно, спокойно чувство че Бог е сред нас и ние сме с Него.
И тогава открих също нещо, което, разбира се, не съм изразил тогава и не съм могъл да изразя с думи – че преди революцията Бог е бил за мнозина на първо място Вседържител, величествен Господар на света, Който живее в катедралите и църквите и никак не прилича на нас. А сега изведнъж се оказа, че Бог е бежанец като нас. Изгонили са Го от Русия зяедно с нас. И на Запад са невярващи колкото си искат. И храмовете не са величествени места, където обитава Властелинът на света, а малки църквици, устроени от бежанци, които са загубили всичко и предоставят на своя Бог – Бежанец като тях – приют. Това чувство си остава в мене и до сега в смисъл, че от една страна Бог е Бог в най-великото значение на думата, но при това Той е като нас. Той е изгнаник на земята и вярващите Му предоставят място, дето Той е господар. И като стопанин на това място Той споделя с нас вечността, светостта, Истината, Живота. Ето какво като преживяване се получи у мене тогава. Сега, вероятно, го изразявам с по-“умствени” термини, отколкото бих могъл тогава.
- В тази връзка може ли да кажете няколко думи за Вашето разбиране на православната традиция, какво означава тя за Вас?
Това, което ми се вижда основно в Православието, е срещата с Бога. Ние ходим на църква, за да пребиваваме на мястото, което е Божий До. Той живее там, защото вярващите са Му предоставили приют в света, откъдето Той е изгонен, по врички краища /на земята/. Той живее там и ние можем да Го срещнем. Първо и веднага Го срещаме в мълчанието на храма. Мога да застанав храма, да мълча и да знам, че по Негоата милост, по Неговото смирение Той ми позволява да стоя в Неговото присъствие. Знам, че Тй е тук, за това не са ми нужни никакви особени преживявания. Имам тая увереност, която се е зародила още при първата среща.
И аз считам, че повечето православни имат това чувство, макар може би да не се изразяват така съзнантелно, но все пак чувстват: да, ние сме в Божието присъствие. Умея ли да се моля? Ако не умея, мога да запаля свещица. Ао не умея да се моля, мога да кажа: Господи, аз съм тук и Ти си тук, благослови ме. Ти ме обичаш, независимо от това какво представлявам аз.
В този смисъл за православните Богослужението е разкриване на неописуема глъбина и красота. Това е преди всичко не устава, не задължителното, това е моментът, когато можеш да застанеш в Божието присъствие и пред Ттебе се разкрива Царството Божие в молитвите на светците, в песнопенията, които са се оформили за 2000 години, в иконите, в присъствието на ближните. И Църквата в определен смисъл е мяастото, където невидимото става видимо. Иконите ни говорят за светиите, които са тук, но ние не ги виждаме поради греховната си заслепеност. Окръжени сме от хора и всички те са икони Божии. “Който е видял брата си, той е видял своя Бог” – казвал някой от древните пустинници. Олтарът – свещеното място, дето Бог живее, където се извършва неизказаното, където хлябът и виното, принесени от нас, а на нас пак от Бога дарени, стават Тяло и Кръв Христови, освещават се от Самия Христос и Силата на Светия ДУх, при нашето участие чрез вярата.
И ето тук и молитвите на светиите. Цялото ни Богослужение е построено върху приобщване към техния опит за Бога. Светиите са преживели нещо, изразили са го и са ни го предали в православните молитви. И ние трябва правдиво да се молим с тия молитви. То ест – Бог е чувал тия молитви, когато те са се откъсвалиот душите на светиите, както кръвта бие от раната. “Помилуй мя, Боже, по велицей милости твоей”! – викал цар Давид след убийството на съпруга на жената, която искал да открадне. Това е било живо обръщане към Бога, това е бил вик на покаяние. Другаде същото може да се изрази по по-друг начин. Но тъй или иначе – то е истина. Затова, когато четем псалми, когато четем молитви, трябва да се запитаме: мога лда изрека това честно и искрено? Всичко това, разбира се, вече сте чували от мене. Но това е токло важно – да има истина между Бога и нас!
- А ако във въпроса ми поставим ударението на втората дума – “традиция”, - ощще повече, че в самата Англия тая тема е тема на постоянни съблазни във връзка с многочислените, често вопиющи нововъведения? Те се оправдават и с посочване необходимостта от религиозно творчество?
Вижте, от една страна в никой случай не бихва да губи скъпоценните дбогаства на древността. Защото, както казах, всичките ни молитви са думи на Светиите, които са изразсли от опита им. От друга страна, трябва да разберем, че думите, образите, които се съдържат в тия молитви, са непонятни за мнозна. И ето го проблема за езика на богослужението. Трябва според мен да се подмлади езика на богослужението. Не е нужно да го превърнем в руски /за руснаците естествено/у казвам само, че някои думи, вече неразбираеми за молещите се, трябва да се заменят с разбираеми. Да кажем, в Канона на Андрей Критски стои думата “тристати” – кой я разбира? А като кажем “колесници” – всеки ще разбере.
От друга страна, освен трудностите с превода на думите има трудности в разбирането на самите понятия. Молитвите са съчинени на разлижин езици, с времето езиците са се променяли и сега често не разбриаме, какво са искали да кажат хората в молитвата си. Например: “Господи, помилуй!” Сега “помилуй” се приема често като почти раболепта молба: нещо като “не ме бий”! А думата “помилуй” идва от думата “милост”, “помилвай”, “прояви ласка към мене”. На гръцки това е ясно: “помилуй” като “излей милостта си” както елейсе излива върху рана. И много, много са такива случаи нещо с по-дълбос смисъл по неразбиране да приеме смисъл по-твърд и формален. И това трябва да се обясни, да се промени разрира се е невъзможно. Но трябва да се обясни на хората, та нашите отношения с Бога в молитвите, които често изглеждат така резки и твърди, да сната ласкави и нежни. Помилуй: значи излей милостта Си върху мене, а не: Обещай ми, че добре, няма да те наказвам.
От друга страна, от век във век се е изградила представата за това, че има правила /имам предвид молитвените правила/, които задължително трябва да се изчитат. И често се получава хората да изчитат тия правила механично. Заото не са научени на това, което, слава Богу, не аз, а светител Теофан Затворник епоучавал. Той казва /за първия псалом на вечернята/: почти молитвата и ако душата ти я обхване някоя дума или фрлаза от началото на псалма – спри, за колкото и време да е, и изживей това. Работата не е да “изчететш”, а да дадеш на словата на молитвата някак си да пронижат душата ти. На това трябва да учим себе си и другите.
Струва ми, питахте още нещо?
Да, питах за духовната сицуация в съвременниа Запади в частност за това, как да се отнасяме към странните нововъведения на протестантите /и конкретно тук в Англиканската църква/.
Разбирате ли, Англиканската църква, както и другите западни църкви, за последните 50 години изгубиха твърде много вяра. Не форми, а самата вяра. Вяра в реалността на въплъщението, в реалността на Христовото Възкресение, вяра в реалността на Светите Тайни. Разбира се, в това отношение не можем да имаме допирни точки. Но от друга страна има мнозина, чиито богословски представи за нас са неприемливи, но могат да имат истинен и дълбок личен молитве опит и опит от общуване с Бога.
Прекарах 5 години на война и във френската Съпротива и срещах хора от разни вероизповедания, даже безбожници. И ме порази това, че ни разделя не различната вяра, а това как в живота си активно преживяваш малкото, което имаш. Помня един офицер, който шест пъти напуска укритието си, за да пренесе ранените войници, той беше целият изранен, той беше католик, формален католик /т.е. въобще не мистик/. Виждах протестанти, които отдаваха живота си за ближните. Помня един руски свещеник, който стана после епископ в Цюрох, казваше се Серафим. От единия край на фронта на другия той ми изпрати писмо, как цял живот е съжалявал, задето е толкова висок и широкоплещест, защото по тия причини всички му обръщали внимание. А сега пишеше: “Благодаря на Бога, защото при обстрел зад ърба ми могат да се скрият двамина”. Това бяха хора от разни изповедания, но всички – дълбоко вярващи в Бога.
Затова сега върпосът между вероизповеданията не е въпрос за доближамане, сличаване на текстове и вероизповедни формули, а за това, дали чрез тия молитви, чрез тия текстове срещаш Бога или не.
Когато попаднах тук, научих английски и можех да споделям Православието, според силите си, почнах да забелязам, чЕ има непроходими граници, които ни разделят от гледна точка на вероучението или даже на духовния опит. Но има и нещо общо – устремени сме към един и същи Бог.
Ако попитате един обикновен католик колко часа на ден живее чрез вярата си в непогрешимостта на Папата, той няма и да си спосмни, защото той живее за Бога и чрез Таинствата. Това незначи, че той е прав. Аз се отнасям твърде отрицателно към такъв икуменизъм, който изглажда разликите и изкуствено сближава хората, а те си оставата далечни. Ние трябва да поставим въпроса: каква е вярата ти в Бога, какво знаеш за Бога? После да разсъждвоме за другото. И сега ние, струва ми се, почваме да се пръщаме към това, защото сме изтощили всички аргументи в безкрайните споровеи сега можемда питаме човека: в какъв Бог вярваш ти?
Преди няколко дни бях в Уестминстърското абатствот, където се венчават за царство английските крале, и обърнах внимание, че до входа висят две големи, неотдавна изписани руски православни икони: на Спасителя и на Света Богородица. Прекръстих се пред тях и някакъв служител /вероятно англикански свещеник/ почна да ме разпитва: дали не съм от Руската Православна Църква, и аз усетих неподправен интерес във въпросите му. Такъв интесе, в частност към иконите ни, съм забелязвал тук неведнъж. И в англиканските храмове често могат да се видят православни икони. Как мислите: тоя интерес е израз на някаква мода или на действително задължбочено внимание към Православието сред някаква част от англиканите?
Наистина, само сред някаква част...Що се отнася до иконите, то иконите на Спасителя се разглеждат като изповядване на вярата в Божественото Въплъщение, иконите на Христа са израз на това, че Бог е станал човек...Но проблемът е, че даже сред англиканите не всички вярват в това!
Тоест, сред тях има някои, които отхвърлят догмата за Божесвеното въплъщениие?
Да, те говорят, че Христос е бил “изпълнен от Духа” в някакъв много необпределен смисъл. Но че е бил Бог, който станал човек по плът, мнозина не вярват. В това е проблема.
Въобще англиканите са крайно раздробени, разделени вътрешно. Някои са много близки до праволславието, други – до католицизма или едни или други класически протестантски групировки. А има такива, които са така неопределени, не общо взето и не знаеш в какво вярват.
Бедата е че за проследните две десетилетия приблизително англиканите не искаха да губят вярващи на всяка цена и затова разводниха вярата си, тъй че да устройва всички. Примерно казано: и да не вярваш – пак идвай при нас.
А Римо-Католическата Църква – тук тя е много активна, огромни храмове, няколко много прилични вестници, университети, училища...Как се отнасяте към тяхната политика сега и в частност – към визитата на папата в Украина?
Политиката на РИм е завладяване. Превръщане на целия некатолически свят в католически. Това се прави понякога съвсем потайно, незабележимо. Например така: елате при нас, ще видите, че помежду ни няма никаква особена разлика...
Помня че в Париж недалеч от Нотр-Дам имаше малка униатска църква, арабска. Влязох там, бях на 18-20 години, и свещеникът ми казва: вие се интересувате от вярата? Казвам: да. И той почна да ми разказва: вижте, независимо от това, че храмът ни е такъв странен, икони иконостас и т.н. – ние сме си най-верни католици! Азо му отговорих: знаете ли, с това няма да ме привлечете, защото съм православен! Тогава той ми говори: Православен? Значи нищо не ни разделя? Ние имаме един и същи обряд! – ето това винаги ме е възмущавало в католичестото.
От личния си опит също помня, че като попаднахме във Франция, католиците даваха на децата от руски бежански семейства места в много добри католически училища. И мама ме поведе на среща в едно такова училище. Всичко накрая беше устроено, договорихме с И когато вече стигнахме до вратата, свещеникът, който ни приемаше, каза: минутка само, разбира се, щом постъпи в нашето училище, той ще стане католик. Аз се обърнах и казвам: мамо, хайде да си вървим, нали няма да ме продавате!
Това е било преди обръщането Ви към Евангелието и Църквата?
Да, много преди. Нямах никакво православно отношение, но подкупът беше за мене неприелив. Това, което ни отделя от таколиците, е нечестността им: от една страна, много твърда, рязка вероучителна позиция, от друга – готовност да се всътпва в много големи компромиси, само и само да дойдеш при нас. С англиканите в това отношение е по-просто...
В самото начало на разговора споменах за едно събитие от твърде голям духовен мащаб, имам предвид канонизацията на Новомъчениците и на Царското семейство...
Възпитан съм в монархическо семейство, не страстно политическо, но просто монархическо. Цялото ми семейство тъй или иначе беше свързано със служба на Императора. Дядо ми и баща ми бяха дипломати. Братята на майка ми бяха или гвардейци, или дипломати, затова чувството за вярност към Царя и семейството му винаги е съществувало у нас. Убеден съм, че Царят и семейството му доброволно са споделили трагедията на руския народ. Те са могли да избягат, но не са го направили. Виждял съм една книга, където са публикувани откъси от “Добротолюбието”, местата, отбелязани от Императора, Императрицата и децата като особено важни. Всички тия откъси говорят за едно – за това, да положиш живота си за народа си и т.н. Затова съчувствам на канонизацията. Единственият въпрос, който съм сизадавал е за навременността. Но за това не мога да съдя, трябва да си в Русия и да знаеш, какво чувстват хората по тоя повод.
Мога да споделя личните си усещани: говорих с мнозина и бях на тържествата по повод канонизацията. Струва ми се, това бе повече от навреме. Да се отлага повече беше невъзможно. И след като това се случи, настъпи някаква ясност. Даже самите тържества бяха, разбира се, удивителни по своята духовна дълбина и съсредоточеност. От една страна, усехаше се и трагичносттта, не случайно и “Курск” потъна по онова време, от друга – надежда за възраждане на Русия. Струва ми се, това беше среща с Бога, това, за което и Вие говорихте...
Тотава съм щастлив. Радвам се, че канонизираха Царското Семейство и в тяхн лице – всички, които също така отдадоха живота си. Не съм знаел това, което ми казахте и какво значение е имало за Русия в по-широк смисъл. Нали ве съм бил в Русия вече 10 години – от Събора, на който избираха Патриарх.
Според мене, сега ситуацията много силно се е изменила преди всичко в отношенията между Църква и държавОт страна на държава и обществеността погледите са устремени към Църквата, както никога може би през последните десетилетия. За това се пише много, много се обсъжда темата за взаимодействието Църква – държава в различни области...Как преценявате перспективите за подобно сътрудничество?
Това е много труден въпрос. Защото от една страна, иска ми се, разбира се, между държаватаи и Църквата да има взаимно уважение и хармония. От друга страна, от историята на Църквата знаем, колко е опасно Църквата да стане оръдие на държавата. Когато става дума – Църквата да поддържа родината и образованието – тук, разбира се, няма нищо неясно. Но до каква степен държавата може да използва Църквата за целите си – това е винаги под въпрос. И Църквата трябва да бъде много внимателна по отношение на такова сътрудничество.
Между другото, някак вътрешно потреперах, когато тук на службата чух ектенията с моление за английската Кралица и кралското емейство, а после молитва за Патриарха. Вашата епархия изглежда е едно от малкото места, където едновременно се възмасят молитви за законния монарх и за православен Патриарх. В тоя смисъл, това е особено място и в частта си “отношения на църковната и държавната власт”.
Да, така е.
Как виждате бъдещето на Православието тук във Великобритания, а от друга страна – в Русия?
Ще отговоря така: ударението трябва да се поставя върху познаването на Бога, а не върху формата. Древната форма, разбира се, ще се съхрани. Но акцентът трябва да се сложи върху Богопознанието.
Въобще, мисля, че сега Православието расте. Но расте не като пожар, а постепенно. В Англия то има особено значени в два аспекта: от една страна, като вероизповедание – открито, определено, непоколебимо, докато запаздните изповедания сега са неустойчиви и неопределени в това отношение. От друга страна, както вече Ви казах, то е важно като Вероизповедание, което не търси интелектуалния спор, а търси опита от общуването с Бога и на тая основа – ново взаимно общение между хората.
Какво бихте пожелале на православните младежи в Русия днес?
Каквото бих пожелал на всички – да се потапят в православната руска традиция /в богослужението, молитвата и т.н./ но да не стават нейни пленници. Да се хранят с традицията, да се оживяват от нея, както се оживява човек без голям собствен опит от общуването с някой много опитен.
В някакъв съвсем частен смисъл мога да си спомняа своя опит. Когато постъпих в Сорбоната на естественонаучния факултет – физика, химия, биология – едновременно открих и Достоевски и едновременно срещнах Църквата. И ето тия три неща ме вдъхновиха. Науката, както я преподаваха учените, а не школските учители, ми разкри света на сътвореното. Достоевски откри пред мене целите глъбини на човека. А Църквата – мира в Бога. И това бих пожелал на всички.
Интервюирал Дмитрий Саприкин, 22 юни 2001, Лондон.
в отговор на Пpaвocлaвeн ckoт
#3
Re: Митрополит Антоний.
Статията е супер!
Митрополит Антоний го е казал много точно:
"И аз считам, че повечето православни имат това чувство, макар може би да не се изразяват така съзнантелно, но все пак чувстват: да, ние сме в Божието присъствие. Умея ли да се моля? Ако не умея, мога да запаля свещица. Ао не умея да се моля, мога да кажа: Господи, аз съм тук и Ти си тук, благослови ме. Ти ме обичаш, независимо от това какво представлявам аз.
В този смисъл за православните Богослужението е разкриване на неописуема глъбина и красота. Това е преди всичко не устава, не задължителното, това е моментът, когато можеш да застанеш в Божието присъствие и пред Ттебе се разкрива Царството Божие в молитвите на светците, в песнопенията, които са се оформили за 2000 години, в иконите, в присъствието на ближните. И Църквата в определен смисъл е мяастото, където невидимото става видимо. Иконите ни говорят за светиите, които са тук, но ние не ги виждаме поради греховната си заслепеност. Окръжени сме от хора и всички те са икони Божии. “Който е видял брата си, той е видял своя Бог” – казвал някой от древните пустинници. Олтарът – свещеното място, дето Бог живее, където се извършва неизказаното, където хлябът и виното, принесени от нас, а на нас пак от Бога дарени, стават Тяло и Кръв Христови, освещават се от Самия Христос и Силата на Светия ДУх, при нашето участие чрез вярата."
Много ми харесва и отношението, което е изразил към инославните-без омраза към хората, но твърдо държащ на православната вяра:
"Разбирате ли, Англиканската църква, както и другите западни църкви, за последните 50 години изгубиха твърде много вяра. Не форми, а самата вяра. Вяра в реалността на въплъщението, в реалността на Христовото Възкресение, вяра в реалността на Светите Тайни. Разбира се, в това отношение не можем да имаме допирни точки. Но от друга страна има мнозина, чиито богословски представи за нас са неприемливи, но могат да имат истинен и дълбок личен молитве опит и опит от общуване с Бога.
Прекарах 5 години на война и във френската Съпротива и срещах хора от разни вероизповедания, даже безбожници. И ме порази това, че ни разделя не различната вяра, а това как в живота си активно преживяваш малкото, което имаш. Помня един офицер, който шест пъти напуска укритието си, за да пренесе ранените войници, той беше целият изранен, той беше католик, формален католик /т.е. въобще не мистик/. Виждах протестанти, които отдаваха живота си за ближните. Помня един руски свещеник, който стана после епископ в Цюрох, казваше се Серафим. От единия край на фронта на другия той ми изпрати писмо, как цял живот е съжалявал, задето е толкова висок и широкоплещест, защото по тия причини всички му обръщали внимание. А сега пишеше: “Благодаря на Бога, защото при обстрел зад ърба ми могат да се скрият двамина”. Това бяха хора от разни изповедания, но всички – дълбоко вярващи в Бога.
Затова сега върпосът между вероизповеданията не е въпрос за доближамане, сличаване на текстове и вероизповедни формули, а за това, дали чрез тия молитви, чрез тия текстове срещаш Бога или не."
"Когато попаднах тук, научих английски и можех да споделям Православието, според силите си, почнах да забелязам, чЕ има непроходими граници, които ни разделят от гледна точка на вероучението или даже на духовния опит. Но има и нещо общо – устремени сме към един и същи Бог.
Ако попитате един обикновен католик колко часа на ден живее чрез вярата си в непогрешимостта на Папата, той няма и да си спосмни, защото той живее за Бога и чрез Таинствата. Това незначи, че той е прав. Аз се отнасям твърде отрицателно към такъв икуменизъм, който изглажда разликите и изкуствено сближава хората, а те си оставата далечни. Ние трябва да поставим въпроса: каква е вярата ти в Бога, какво знаеш за Бога? После да разсъждвоме за другото. И сега ние, струва ми се, почваме да се пръщаме към това, защото сме изтощили всички аргументи в безкрайните споровеи сега можемда питаме човека: в какъв Бог вярваш ти? "
"Помня че в Париж недалеч от Нотр-Дам имаше малка униатска църква, арабска. Влязох там, бях на 18-20 години, и свещеникът ми казва: вие се интересувате от вярата? Казвам: да. И той почна да ми разказва: вижте, независимо от това, че храмът ни е такъв странен, икони иконостас и т.н. – ние сме си най-верни католици! Азо му отговорих: знаете ли, с това няма да ме привлечете, защото съм православен! Тогава той ми говори: Православен? Значи нищо не ни разделя? Ние имаме един и същи обряд! – ето това винаги ме е възмущавало в католичестото.
От личния си опит също помня, че като попаднахме във Франция, католиците даваха на децата от руски бежански семейства места в много добри католически училища. И мама ме поведе на среща в едно такова училище. Всичко накрая беше устроено, договорихме с И когато вече стигнахме до вратата, свещеникът, който ни приемаше, каза: минутка само, разбира се, щом постъпи в нашето училище, той ще стане католик. Аз се обърнах и казвам: мамо, хайде да си вървим, нали няма да ме продавате! "
Митрополит Антоний го е казал много точно:
"И аз считам, че повечето православни имат това чувство, макар може би да не се изразяват така съзнантелно, но все пак чувстват: да, ние сме в Божието присъствие. Умея ли да се моля? Ако не умея, мога да запаля свещица. Ао не умея да се моля, мога да кажа: Господи, аз съм тук и Ти си тук, благослови ме. Ти ме обичаш, независимо от това какво представлявам аз.
В този смисъл за православните Богослужението е разкриване на неописуема глъбина и красота. Това е преди всичко не устава, не задължителното, това е моментът, когато можеш да застанеш в Божието присъствие и пред Ттебе се разкрива Царството Божие в молитвите на светците, в песнопенията, които са се оформили за 2000 години, в иконите, в присъствието на ближните. И Църквата в определен смисъл е мяастото, където невидимото става видимо. Иконите ни говорят за светиите, които са тук, но ние не ги виждаме поради греховната си заслепеност. Окръжени сме от хора и всички те са икони Божии. “Който е видял брата си, той е видял своя Бог” – казвал някой от древните пустинници. Олтарът – свещеното място, дето Бог живее, където се извършва неизказаното, където хлябът и виното, принесени от нас, а на нас пак от Бога дарени, стават Тяло и Кръв Христови, освещават се от Самия Христос и Силата на Светия ДУх, при нашето участие чрез вярата."
Много ми харесва и отношението, което е изразил към инославните-без омраза към хората, но твърдо държащ на православната вяра:
"Разбирате ли, Англиканската църква, както и другите западни църкви, за последните 50 години изгубиха твърде много вяра. Не форми, а самата вяра. Вяра в реалността на въплъщението, в реалността на Христовото Възкресение, вяра в реалността на Светите Тайни. Разбира се, в това отношение не можем да имаме допирни точки. Но от друга страна има мнозина, чиито богословски представи за нас са неприемливи, но могат да имат истинен и дълбок личен молитве опит и опит от общуване с Бога.
Прекарах 5 години на война и във френската Съпротива и срещах хора от разни вероизповедания, даже безбожници. И ме порази това, че ни разделя не различната вяра, а това как в живота си активно преживяваш малкото, което имаш. Помня един офицер, който шест пъти напуска укритието си, за да пренесе ранените войници, той беше целият изранен, той беше католик, формален католик /т.е. въобще не мистик/. Виждах протестанти, които отдаваха живота си за ближните. Помня един руски свещеник, който стана после епископ в Цюрох, казваше се Серафим. От единия край на фронта на другия той ми изпрати писмо, как цял живот е съжалявал, задето е толкова висок и широкоплещест, защото по тия причини всички му обръщали внимание. А сега пишеше: “Благодаря на Бога, защото при обстрел зад ърба ми могат да се скрият двамина”. Това бяха хора от разни изповедания, но всички – дълбоко вярващи в Бога.
Затова сега върпосът между вероизповеданията не е въпрос за доближамане, сличаване на текстове и вероизповедни формули, а за това, дали чрез тия молитви, чрез тия текстове срещаш Бога или не."
"Когато попаднах тук, научих английски и можех да споделям Православието, според силите си, почнах да забелязам, чЕ има непроходими граници, които ни разделят от гледна точка на вероучението или даже на духовния опит. Но има и нещо общо – устремени сме към един и същи Бог.
Ако попитате един обикновен католик колко часа на ден живее чрез вярата си в непогрешимостта на Папата, той няма и да си спосмни, защото той живее за Бога и чрез Таинствата. Това незначи, че той е прав. Аз се отнасям твърде отрицателно към такъв икуменизъм, който изглажда разликите и изкуствено сближава хората, а те си оставата далечни. Ние трябва да поставим въпроса: каква е вярата ти в Бога, какво знаеш за Бога? После да разсъждвоме за другото. И сега ние, струва ми се, почваме да се пръщаме към това, защото сме изтощили всички аргументи в безкрайните споровеи сега можемда питаме човека: в какъв Бог вярваш ти? "
"Помня че в Париж недалеч от Нотр-Дам имаше малка униатска църква, арабска. Влязох там, бях на 18-20 години, и свещеникът ми казва: вие се интересувате от вярата? Казвам: да. И той почна да ми разказва: вижте, независимо от това, че храмът ни е такъв странен, икони иконостас и т.н. – ние сме си най-верни католици! Азо му отговорих: знаете ли, с това няма да ме привлечете, защото съм православен! Тогава той ми говори: Православен? Значи нищо не ни разделя? Ние имаме един и същи обряд! – ето това винаги ме е възмущавало в католичестото.
От личния си опит също помня, че като попаднахме във Франция, католиците даваха на децата от руски бежански семейства места в много добри католически училища. И мама ме поведе на среща в едно такова училище. Всичко накрая беше устроено, договорихме с И когато вече стигнахме до вратата, свещеникът, който ни приемаше, каза: минутка само, разбира се, щом постъпи в нашето училище, той ще стане католик. Аз се обърнах и казвам: мамо, хайде да си вървим, нали няма да ме продавате! "
в отговор на Пpaвocлaвeн ckoт
#7
ПРИТЧА О БОГАТОМ И ЛАЗАРЕ
Митрополит Антоний Сурожский
ПРИТЧА О БОГАТОМ И ЛАЗАРЕ
( Лк 16:19-31)
---------------------------------------------------- ------------------
В чем грех богатого, в чем правда бедняка? Из сегодняшней притчи может
показаться, что суд Божий определил горькую участь богатому только
потому, что он богат и весел был на земле, и что только как бы в
утешение за скорбь на земле дал бедному Лазарю радость и покой в лоне
Авраамовом.
Но это не так просто; не был виноват человек, что он богат, и не
заслуга человека, что он беден. В Евангелии немало людей состоятельных
- в истории Церкви еще больше, - которые из избытка своего были
радостью и благословением для других, потому что они были милосердны,
жалостливы, милостивы. И много-много знаем мы людей, которые в своем
убожестве делаются горькими, жесткими, немилосердными даже к тем, кто,
подобно им, находится в нужде; не в этом дело. Не спасет нас бедность,
и не погубит нас богатство как таковые.
Но если посмотреть на эти образы богатого и бедного, которые Христос
нам представляет в таких немногих словах, мы видим человека, который
был богат, у которого было все, и с излишком было, и жизнь его
проходила в пирах и в веселье, а у дверей его лежал нищий. И вот в
этих пирах, в этом веселье никогда, по- видимому, его сердце не
смягчалось. Он пользовался всем, что дала ему жизнь, но не пожалел
тех, которые были лишены этого. Радости в нем не было, а было веселье
- потому что радость делится, как тепло и свет, а веселье остается
достоянием человека - его одного и его товарищей по веселью. Он
прожил, не вспомнив ни о том, для чего он живет, ни о том, как другие
живут, а у двери его голодал и скорбел человек.
А этот человек не тем был духовно богат, что скорбел, а тем, что лежал
он, и вся жизнь его была криком о помощи, о жалости, о милости. И
тогда как богатство застилало в сознании домохозяина самый вопрос о
том, для чего он живет, как он будет умирать и что будет потом, нищий
всю жизнь прожил перед лицом этого вопроса: Зачем? Чего ради? Ради
чего эта скорбь, для чего эти страдания? И что еще будет впереди?..
Один прошел мимо жизни, а другой углубился в существо ее. Один умер
незаметно, и Ангелы Божии унесли его душу в место упокоения; другой
умер, и его торжественно похоронили, положили в гроб, а душа его
пустая, уже не могущая смеяться, не имеющая, чем питаться, потому что
питалась она только от земли, сошла в то место, где такая же
пустота... Не только за то, что он веселился, и не только за то, что
он был богат, но за то, что при всем этом он допустил этот ужас нищего
у дверей своих, сошел он в место страданий, место, где перед судом
Божественной любви человек отходит во тьму.
Мало среди нас богатых и бедных в такой мере, в какой был беден Лазарь
и богат владелец дома, у порога которого Лазарь голодал всю жизнь; но
мы все богаты и бедны одновременно, и от нас зависит, какими мы
встанем перед Божиим лицом. Обеспеченность, спокойствие, тишина,
нарушаемые только мелкими бурями, закроют ли наши глаза на то, что у
нашей двери Лазарь умирает с голода - умирает физически и умирает от
голода по милости? Закроет ли наше благополучие нам глаза на то, что
жизнь имеет глубину, и смысл, и цель, и что мы устремлены к встрече с
Богом, и что эта встреча будет последним и поистине страшным судом,
если в нас не найдется любви - но чистой, подлинной любви?.. Не можем
ли мы научиться, когда мы постоянно на все жалуемся, от того Лазаря,
который и голодал и холодал у двери богача?.. Он нашел себя; его
внутрь себя загнали голод и холод, одиночество и нужда, и в этой
глубине он встал перед Богом. Неужели нам надо так дострадаться до
Бога, как Лазарь? Неужели нужно, чтобы на нас нашла предельная скорбь,
для того чтобы войти в себя и стать перед лицом человеческой большой,
значительной судьбы?..
Всмотримся в эти два образа. Мы никуда не уйдем от этого суда, потому
что мы слишком много знаем: знаем слишком много о воле Божией, знаем
слишком много о любви Божией, перед нами расстилается все Евангелие,
как путь или как суд. Кто мы - Лазарь или богач? И если мы чувствуем в
себе богача, уже тлеющего со страстями своими, - опомнимся теперь,
пока еще живы, пока есть еще какая-то сила в душе, какая-то сила в
теле - опомнимся теперь и оживем! Аминь.
---------------------------------------------------- ------------------
Электронная библиотека "Митрополит Сурожский Антоний"
[линк]
ПРИТЧА О БОГАТОМ И ЛАЗАРЕ
( Лк 16:19-31)
---------------------------------------------------- ------------------
В чем грех богатого, в чем правда бедняка? Из сегодняшней притчи может
показаться, что суд Божий определил горькую участь богатому только
потому, что он богат и весел был на земле, и что только как бы в
утешение за скорбь на земле дал бедному Лазарю радость и покой в лоне
Авраамовом.
Но это не так просто; не был виноват человек, что он богат, и не
заслуга человека, что он беден. В Евангелии немало людей состоятельных
- в истории Церкви еще больше, - которые из избытка своего были
радостью и благословением для других, потому что они были милосердны,
жалостливы, милостивы. И много-много знаем мы людей, которые в своем
убожестве делаются горькими, жесткими, немилосердными даже к тем, кто,
подобно им, находится в нужде; не в этом дело. Не спасет нас бедность,
и не погубит нас богатство как таковые.
Но если посмотреть на эти образы богатого и бедного, которые Христос
нам представляет в таких немногих словах, мы видим человека, который
был богат, у которого было все, и с излишком было, и жизнь его
проходила в пирах и в веселье, а у дверей его лежал нищий. И вот в
этих пирах, в этом веселье никогда, по- видимому, его сердце не
смягчалось. Он пользовался всем, что дала ему жизнь, но не пожалел
тех, которые были лишены этого. Радости в нем не было, а было веселье
- потому что радость делится, как тепло и свет, а веселье остается
достоянием человека - его одного и его товарищей по веселью. Он
прожил, не вспомнив ни о том, для чего он живет, ни о том, как другие
живут, а у двери его голодал и скорбел человек.
А этот человек не тем был духовно богат, что скорбел, а тем, что лежал
он, и вся жизнь его была криком о помощи, о жалости, о милости. И
тогда как богатство застилало в сознании домохозяина самый вопрос о
том, для чего он живет, как он будет умирать и что будет потом, нищий
всю жизнь прожил перед лицом этого вопроса: Зачем? Чего ради? Ради
чего эта скорбь, для чего эти страдания? И что еще будет впереди?..
Один прошел мимо жизни, а другой углубился в существо ее. Один умер
незаметно, и Ангелы Божии унесли его душу в место упокоения; другой
умер, и его торжественно похоронили, положили в гроб, а душа его
пустая, уже не могущая смеяться, не имеющая, чем питаться, потому что
питалась она только от земли, сошла в то место, где такая же
пустота... Не только за то, что он веселился, и не только за то, что
он был богат, но за то, что при всем этом он допустил этот ужас нищего
у дверей своих, сошел он в место страданий, место, где перед судом
Божественной любви человек отходит во тьму.
Мало среди нас богатых и бедных в такой мере, в какой был беден Лазарь
и богат владелец дома, у порога которого Лазарь голодал всю жизнь; но
мы все богаты и бедны одновременно, и от нас зависит, какими мы
встанем перед Божиим лицом. Обеспеченность, спокойствие, тишина,
нарушаемые только мелкими бурями, закроют ли наши глаза на то, что у
нашей двери Лазарь умирает с голода - умирает физически и умирает от
голода по милости? Закроет ли наше благополучие нам глаза на то, что
жизнь имеет глубину, и смысл, и цель, и что мы устремлены к встрече с
Богом, и что эта встреча будет последним и поистине страшным судом,
если в нас не найдется любви - но чистой, подлинной любви?.. Не можем
ли мы научиться, когда мы постоянно на все жалуемся, от того Лазаря,
который и голодал и холодал у двери богача?.. Он нашел себя; его
внутрь себя загнали голод и холод, одиночество и нужда, и в этой
глубине он встал перед Богом. Неужели нам надо так дострадаться до
Бога, как Лазарь? Неужели нужно, чтобы на нас нашла предельная скорбь,
для того чтобы войти в себя и стать перед лицом человеческой большой,
значительной судьбы?..
Всмотримся в эти два образа. Мы никуда не уйдем от этого суда, потому
что мы слишком много знаем: знаем слишком много о воле Божией, знаем
слишком много о любви Божией, перед нами расстилается все Евангелие,
как путь или как суд. Кто мы - Лазарь или богач? И если мы чувствуем в
себе богача, уже тлеющего со страстями своими, - опомнимся теперь,
пока еще живы, пока есть еще какая-то сила в душе, какая-то сила в
теле - опомнимся теперь и оживем! Аминь.
---------------------------------------------------- ------------------
Электронная библиотека "Митрополит Сурожский Антоний"
[линк]