Питайте децата ...

Има много неща на които можеме да се научиме от децата.
Не винаги можеме да формулираме въпросите си така, че те да разберат смисъла им, но това дори и за нас е трудно :-).
Самият контакт с децата прави така, че те да усетят какво чувстваме и много често под най-различни форми успяват да ни подскажат какво трябва да направиме. Трябва само да отвориме сърцата си и да повярваме.
Следващият път когато имате “неразрешими” проблеми опитайте!
Децата са най-близо до бога.

Това и аз съм го открила. Още не са вкарани в клишетата и са чисти, затова.
Най-хубавото е когато и ние се почувстваме като тях, станем като тях. Жалкото е, когато много бързо после пак се потапяме в ежедневните прозаични грижи и забравяме да се радваме, да гледаме с очите на откриватели всичко около себе си. А е толкова прекрасно!!! Нищо, че веднага се намира някой, който да те подсети, че си се вдетинил, че си наивник, пък може и нещо по-силничко........
"Станете като децата....."

когато племенницата ми (на 2,5 години) заяви, че приятелят ми "ми бил тате"... През колко ли живота гледа това дете?

Always look at the bright side of your life.. param... param, param, param....

Навремето уж на шега направихме на 4 годишната щерка на моята приятелка един "психометричен" тест.
Когато й нарисувахме една обикновена геометрична фигурата, върху която се "разчита" професионалния път. Тя само каза: "Била съм булка. Летяла съм с криле!"

Тези "подсещания" за мен са комплимент.

Гледа през ЖИВОТА в най-истинският и чист вид.

Май че те ще трябва да ни направят "психометричен" тест:-)

Аз направо ги приемам с вътрешна радост.

Ако бог е имал нужда от деца, защо ли му е трябвало да ги кара да порастват?....

Няма път, има посока, която не изпускаш...даже и да вървиш обратно на нея

Привет Здрасти!

Така си е - децата ни учат на много неща. А понякога усещат интуитивно какъв е проблема дори без да го споменаваш. И не само за 'неразрешимите' проблеми намират решение, ами и за по-елементарните.

Усмивки и до скоро..д8а

Знаеш ли, какво чух да казва една почти непозната жена на улицата?
"Децата ни се дават, за да се научим от тях. Нямаш представа колко "лош" и "зъл" можеш да бъдеш, докато нямаш свои деца."

То и после нищо не ти пречи да си останеш лош и зъл...

Няма път, има посока, която не изпускаш...даже и да вървиш обратно на нея

Не би трябвало да има "наши" и "чужди" деца. Всички деца са "наши". Може ли човек да не обича едно дете? Той, ако е лош и свои деца да има, пак може да си остане лош, аз бих казала да не прояви доброто, което е в него.
Знам за човек, който толкова иска да има дете, но физически не му е възможно. Това не му пречи да обгръща нежно с любовта си всяко дете, до което се доближи.
Да обичаш не ти е необходимо да притежаваш или да си въобразяваш, че притежаваш, особено дете. Точно това прави децата нещастни, задушава ги, когато родителите се отнасят с тях като със нещо тяхно, като пластелин за моделиране.
Едно дете може да ни учи само, ако го оставим да го прави.

Напълно съм съгласна с теб.
В този ред на мисли ... В какво се състои ролята на родителя? Аз лично нямам все още свои деца, но много мисля по темата.
Мисля, че основната роля на възпитанието не е да "предпазваш" децата си от случващото се, а да им помогнеш да се научат как да се "справят" с него.
На верен път ли съм?

Според мен, няма един верен (универсален) начин за възпитание на децата. Това което на мен може да ми се струва правилно, за друг може да бъде напълно погрешно.
Аз предпочитам да не давам готови решения, а показвам начини за решаване на проблема и да задавам насочващи въпроси. Така детето става по-самостоятелно и уверено в себе си.

Най-верният път е да ги обичаш, не да им го казваш, а да го излъчваш и те да го усещат.
Другото става в движение, строго индивидуално е. Ситуации безброй, интуицията ти казва как да постъпиш и детето ти е показател на прав път ли си.

Ако си останеш смехоранче, няма да забравиш, че си дете и ще имаш приятелство с децата.

...кой всезнайко ще хване да обяснява волята на Бог...

То не е лошо поне да се помисли по тоя въпрос.
Факт е, че децата порастват...що ли?...

Няма път, има посока, която не изпускаш...даже и да вървиш обратно на нея