Принадлежност

Човешката душа се стреми към близост.
Умът обаче рядко разбира тази висша потребност и продължава да търси пътя към щастието, залутан в тъмната гора на собствените си желания...

Например наблюдаваме формите на тялото на човек от противоположния пол, опияняваме се и страстно желаем да съзерцаваме, докосваме, вкусваме тези форми и вярваме, че сливането с тялото на жадувания човек ще ни донесе близостта и щастието. Но душата не се интересува от мимолетни форми. Не такава близост търси тя...

Друг пример - търсим хора със сходни интереси като нашите, хора, които вярват в това, което и ние вярваме, говорят това, което и ние говорим. Търсим хора със светоглед като нашия, за да можем да сформираме някаква група и да разграничим тази група от останалите. Всички църкви са на този принцип. Колкото и да се повтаря формулата “Боже дай на нашата групичка...” това няма да донесе лееяната близост, защото душата ни не се интересува и от думи, от конструкции на ума красиви, но и трайни колкото фигурите от облаци, които в един момент показват нещо, а в друг друго, съвсем различно. Слабият ум може да бъде измамен от стадния инстинкт, но душата не може...

Различна близост търси душата. Сливане със собствения си Дух и близост с Висшия Аз, който е Осъзната част от Живия Божествен Организъм. А този Висш Аз често има не една душа, въплатена във физическо тяло, за да се учи и развива. По пътя към Висшия си Аз, душата ни среща други души, които са били отделени от Великото Ни Съзнание, част от безкрайния, непознаваемия Бог/Дух. Срещайки се със сродните си частички, нашата душа тръпне от блаженство и изпраща трептенията на неописуемото си щастие и любов толкова силно, че и умът ги усеща и се замайва от възторг, и тялото ги чувства и пее с всяка своя клетка.

Само вървейки към този Бог/Дух можем да намерим истинската близост. А щом душата ни срещне друга своя част вълшебството не може да бъде преразказано и от най-талантливия поет, възпяващ любовта в лириката си. Срещнат ли се две сродни души, не са необходими вече думи, не са необходими мисли, не са необходими ритуали, защото тези две души си казват всичко някъде там горе...

А най прекрасното е, че колкото по високо се изкачваме към Висшата Си Същност, толкова по ясно душата ни разпознава и останалите си части, частите от цялото, някои от които са осъзнати, други неосъзнати, но всички идват от едно и също място. Затова Христос, Буда и другите велики Реализирани са могли да възлюбят цялото човечество - те са били Едно с Живия Бог и са чувствали, разбирали и обичали всяка малка частичка от Цялото.

Бог е навсякъде - в теб, в мен, в цветята, мушичките, птиците, животните. И най малката тревичка е Бог. Всичко е Бог. Мисията ни на тази земя е с нашите тленни тела и умове да достигнем до Осъзнаването на висшата роля, която играем като части от Цялото.

яямммммм

Знаеш ли , на мен преди време не ми допадна тази идея:"Мисията ни на тази земя е с нашите тленни тела и умове да достигнем до Осъзнаването на висшата роля, която играем като части от Цялото."
Не зная дали е въпрос до харесване или допадане но ние хората не сме както някой се изразява:"камъчета от мозайката" и след като си намерим мястото в цялата мозайка , сме си изпълнили предназначението.Това е много ограничаващо.

като си намериш мястото едва тогава започваш да функционираш с пълния си капацитет, т.е. да Живееш Истински.

безкрайно повече сме от части от мозайка. мозайката е нещо статично, а Висшата роля е всичко друго но не и статично заспиване на едно място. огромната разлика между настоящия момент и крайния резултат е Осъзнаването - за него какво смяташ? там е ударението, не върху думата "роля" ". нали не изглеждам като някой шизофреник, който слага главни букви с повод и без повод? :)))))

никога не съм чувал за тази идея, предполагам, че сам съм стигнал до нея. като всичко написано и това е мисловна конструкция и може да се възприеме по различен начин. лично на мен ми помага да настроя разума си в правилната посока...

яямммммм

Хубаво е казано.
Но има доста хора дето правят задачата да ги обичаш много трудна.
Заяждат се , спамват те, изтискват ти жизнената енергия.
Има и хора които открито живеят за да дразнят околните. Да предизвикаш негативните емоции на някой е един вид енергиен вампиризъм.
Наистина е много трудно да НЕ се ядосваш на някого когато открито те напада и прави какво ли не за да предизвика агресията ти.

В такива моменти се вижда дали си в любовта или не си.
Има няколко варианта.
1. Посрещаш агресията с агресия. :-) или просто се забавляваш да дразниш другия без да се засягаш много много. Но все пак не оставаш длъжен.
2. Задържаш на физически план агресията си, Т.е. не му "начукваш канчето", но пък я изразяваш в излъчването си към даден човек.
Когато се е открил и му видиш слабото място го нападаш с думи при всеки удобен случай.
3. Запазваш хармонията в себе си и отблъскваш атаките на другия без да влизаш в двубой нито на физически нито в друг план. Отделяш в съзнанието си човека от действията му към теб. Освобождаваш се от илюзията че той е виновен за тях.
Опитваш се да му помогнеш, доколкото можеш и доколкото иска, да преживее агресията си.
Обикновено ако "удари на камък" т.е. .. не успее да ти вземе жизнената енергия или да предизвика гнева ти .. човека губи интерес към теб като жертва. (ако не можеш да му помогнеш поне не му вредиш).

Това е бегъл щрих, ако някой се сети за нещо друго, да пише.

Духът е който говори, думите го следват.

забелязал съм, че тези, които чувствам близки по описания начин не могат да ме ядосат дори с думи, които казани от някой друг биха ме вбесили :))

какъв енергиен вампиризъм те преследва? прекалено много шум вдигна с това "взимане на жизнената енергия". а уж си тишина... пък и проникваща на всичкото отгоре

кажи си предишния ник, че така не мога да те възприема, а ми изглеждаш точно като някой за пореден път преименуван клубар

мисля, че емоциите не бива да се задържат. най често агресията поражда агресия, но има и изключение, а се случва и агресивният човек изобщо да не може да те достигне колкото и да се напъва. всичко е до нагласа в този случай.

яямммммм

както си и мислех, само че липсата на "поздрави" ме обърка малко :))

специално заради теб ще добавя към размислите ти за енергийния вампиризъм, че колкото често става чрез агресия, толкова често се прави и чрез престорено смирение и спокойствие.

не се учудвам, че този въпрос те вълнува...

между другото съм чел, че повече от 99% от енергийните вампири не го правят на съзнателно ниво.

единици са тези, които имат знанията и умението да го вършат осъзнато и са взели решението да се затлачват с чужди енергии, които биха били даже вредни за някой чист човек.

яямммммм

Единственото, към което се стреми човек, е щастието.
И единственото възможно (и невъзможно) щастие е сливането на душата....всичко останало са ала бали и страх от това сливане...

Можеш да избереш да не осъзнаваш,че си бог,но не можеш да избереш да не бъдеш бог

да де, нещо такова...

само дето не съм сигурен дали отчаяният стремеж към щастие по скоро не пречи вместо да помага

не обичам много думата "смирение", но май тя е доста удачна в случая... ;-)

или по скоро да умееш да намираш щастието във всичко, което ти се случва - знаейки, че вървиш по Своя Път

а не да се стремиш към него /така допускаш, че то е извън теб, а то всъщност е вътре/

с няколко думи /извинявай за многословието/ "Щастието е по скоро следствие отколкото Цел"

яямммммм

Радвам се , че си намерил правилната посока за , за себе си поне на този етап де
Що се отнася до крайния резултат - смятам , че няма такъв , не можеш да слагаш такова понятие.
Айде да я обсъдим тази Висша роля , дето е всичко друго.Какво влагаш ти в това понятие "Висша роля"?

хм, висша с главна буква ли съм го писал... момент да погледна... :))

ще ти отговоря какво влагам, ако ти ми отговориш на въпроса "какъв е смисълът на живота"?

яямммммм

Щом като тъй искаш , само че на този въпрос не мога да отговоря , щото според мен е неправилен.Ако се опитам да кажа някакъв смисъл на живота , все едно да му сложа рамка."и животът бе светлина на човеците" - на това не мога да сложа рамка.Всеки етап от нашето развитие бил той в инволюционния или в еволюционния стадий , си има своят смисъл и не може да се мине в следващия период , без да се изпълни предходния.

Кажи сега!

Абе май има нещо в това дето го говориш

Предстояло да се срещнат двама големи учители и учениците им си фантазирали след като всеки един учител говори такива мъдрости - кой знае какво ще кажат като се срещнат. Като се срещнали те просто си кимнали и седяли един до друг два дни без да си кажат каквото и да било. Като се разделили след два дена учениците попитали единият от тях - какво стана, защо мълчахте. Учителят им отговорил: Още като се погледнахме в очите и в едим миг се разбрахме. Видяхме красотата и радостта. После нямаше нищо за казване. Просто се наслаждавахме на присъствието на друго просветлено същество. Каквото и да бяхме казали щеше да бледнее в сравнение с това което чувствахме.

Всеки етап от нашето развитие бил той в инволюционния или в еволюционния стадий , си има своят смисъл и не може да се мине в следващия период , без да се изпълни предходния.

ти отговори сам на своя въпрос "какво значи висша роля"


всеки етап си има своя смисъл. понеже този смисъл е трудно да бъде прозрян в глобален план, аз го наричам висша роля. да знаеш какъв е твоя личен смисъл в цялото, каква роля точно играеш, да Съзнаваш това за мен е Осъзнатост...

какво ще кажеш? съгласи ли се сега за "роля"? тази роля не ни я е писал някой друг - Ние сами сме си я избрали и написали :)) само дето често не го Съзнаваме...

яямммммм

само дето човекът не е животно...

яямммммм

страхотно
мерси за притчата

яямммммм

Да , ама не!
Не е е едно и също.
Смисъла на всеки етап си е различен - да това е така и етапите са свързани , преливат се един в друг. Ролята за която говориш обаче , не може да се разглежда по този начин освен в материален план и намирането на нашето място в обществото.До там обаче!Не казвай че в духовен план , нещата стоят по същия начин.

а как стоят нещата в духовен план?
и защо според теб пред "роля" съм сложил "висша"?

приемам критиката ти за термина, предложи друг, според мен си наясно за какво става въпрос

яямммммм

Смисълът на живота е щастието. Щастието е в сливането. Сливането се извършва само в тишина. Когато си в тишина, можеш да се слееш с всеки човек, с всяко частение, животно или камък-с цялото битие...важното е да почнеш...да спреш да говориш и да започнеш да потъваш в тишина....
Тогава започваш да усещаш присъствието и без усилия се сливаш с него.
Понеже не сме свикнали, затова усещаме силното присъствие само на определени хора-учители или просто хора със силно присъствие...понеже умът ни бърбори. Дори и с любимия/ата-дори и с тях ние не сливаме присъствията си, защото не го умеем. Страх ни е да останем в тишина дори и с любимия, защото...тогава започваме бавно да потъваме в него, да изчезваме...или да не намираме нищо под повърхността на словото. Ако останем в тишина с любимия или разрушаваме собственото си его, или разрушаваме собствения си мит за него.
Затова, ако случайно не сме нащрек и се оставим да потънем, веднага подскачаме и връщаме ума в обичайната му кондиция-започваме да бърборим, да декламираме, да сваляме звезди...всичко, каквото и да е...само не и тишината...

Понякога съм нежна и добра....

За висшата роля и висшия смисъл...


Едно време, в един град на далечния Запад живяло момиче на име Фатима. Тя била дъщеря на процъфтяващ предач. Веднъж баща й казал: "Дете мое, приготви се за път. Тръгваме на пътешествие. Имам работа на островите в Средиземно море. Може би там ще срещнеш красив юноша с добро бъдеще, който ще те обикне и ще се ожените".

И така, отправили се те на пътешествие от остров към остров. Бащата се занимавал с търговските си дела, а Фатима прекарвала времето си в мечти за бъдещия мъж. Веднъж, когато плавали към Китай, ги застигнала ужасна буря и корабът тръгнал към дъното. Фатима, загубила съзнание, била изхвърлена на брега от вълните, недалеко от Александрия. Баща й и всички, които били на кораба, загинали и тя останала сама без всякаква подкрепа.

Сцената на корабокрушението и дългото пребиваване в открито море й повлияли така, че запазила само откъслечни спомени за предишния си живот.

Дошла на себе си, станала и тръгнала по брега. Скоро се натъкнала на семейството на един тъкач. Хората били бедни, но изпълнени със състрадание към нея я приютили в скромното си жилище и я обучили на своя занаят.

Започнал нейният втори живот. Година-две тя живяла с тях напълно щастливо и била доволна от съдбата си. Но веднъж, когато излязла на брега, я грабнали търговци на роби, завели я на кораб и я отвели заедно с другите неволници.

Горчивите жалби и оплаквания на Фатима не събудили у тези хора и капка жалост: закарали я в Истамбул, за да я продадат като робиня.

На пазара за роби имало няколко купувачи. Единият от тях си търсел роб, който да може да работи в неговия цех за производство на корабни мачти. Нещастният вид на Фатима привлякъл вниманието му и, искайки да облекчи участта й, той купил момичето, тъй като смятал, че при него ще й бъде по-добре, отколкото при друг стопанин.

Завел Фатима в къщи и смятал тя да служи на жена му. Но в къщи го очаквало печално известие: корабът с неговата стока, в която вложил целия си капитал, бил завладян от пирати. Сега не можел да си позволи да държи работници и се наложило той заедно с жена си и Фатима да се заемат с производството на мачти.

Фатима, благодарна на стопанина си за неговата доброта, работила така прилежно, че скоро той й подарил свободата и тя станала негово доверено лице и помощник. И така, за нея започнал трети живот и тя се почувствала напълно щастлива. Веднъж стопанинът й казал: "Фатима, искам да отидеш като мой агент на остров Ява с товар от мачти и да ги продадеш там изгодно".

И така, тръгнала Фатима на плаване, но при бреговете на Китай мощен тайфун връхлетял върху кораба и го потопил. По чудо девойката отново се спасила и се съвзела на непозната земя. Дошла на себе си и започнала да плаче горчиво за своята нещастна съдба. Щом като животът й започнел да се приближава към благополучието, безжалостната съдба разрушавала всичките й надежди. "Защо се случва така, възкликнала тя, с каквото и да се захвана, винаги ме очаква неминуем неуспех. Защо ме спохождат толкова нещастия?" Но никой не й отговорил и ... станала и тръгнала където й видят очите.

Макар че никой в Китай никога не бил чувал нищо за Фатима и не знаел за нейните изпитания, на всички била известна древна легенда за това, че някаква чужденка ще дойде някога в страната им и ще направи шатра за техния император. Тъй като никой в Китай не умеел да прави шатри, всички с жив интерес очаквали изпълнението на това предсказание.

За да не пропусне тази жена когато тя пристигне, всеки китайски император по тридесет пъти в годината изпращал по всички градове и села пратеници, които били длъжни да доведат в столицата всички чужденки.

Когато Фатима стигнала до най-близкия крайморски град, там точно в този момент разгласявали императорския указ за чужденките и хората, като я забелязали, разбрали, че е отдалече и я завели при посланиците на императора.

Завели Фатима в двора и я въвели в тронната зала. Синът на Небето я попитал: "Девойко, ще успееш ли да ни направиш шатра?"

- Мисля, че ще успея - отговорила Фатима.

И така, дали й помещение и тя веднага се хванала за работа. Най-много й трябвало въже. Но никой дори не знаел какво е това. Тогава Фатима, спомняйки си своя първи занаят, събрала лен и оплела въже. После поискала да й донесат здрав плат, но в целия Китай не се намерил такъв плат, какъвто й трябвал на нея. Спомняйки си на какво се е учила при александрийските тъкачи, тя изтъкала здраво платно. И накрая, за да завърши работата, й трябвали пръти, но не се намерили в цялото царство. Сега й потрябвало умението да прави мачти, получено в Истамбул. Тя ловко измайсторила надеждни пръти.

Като приключила, тя започнала да си спомня как изглеждат всевъзможните шатри, които е виждала по време на скитанията си по света, и накрая, сглобила шатрата.

Когато показали това чудо на императора, той бил така възхитен, че обещал на Фатима да изпълни всяко нейно желание. Тя пожелала да остане в Китай, където скоро се омъжила за прекрасен принц, с който живели дълъг и щастлив живот и оставили след себе си многочислено потомство.

По този начин Фатима разбрала, че това, което й се е струвало на времето тежко изпитание, неочаквано се е обърнало в необходим опит, който й е помогнал да достигне щастието.

Понякога съм нежна и добра....