Статия

“СЪНЯТ”

Зад съня се крие цялостната личност на всеки човек- неговият вътрешен и външен свят.
Надниквайки в “скритият” му смисъл ние надникваме и в мислите, душата му.
Тълкуването на сънищата е било на голяма почит още при древните народи. Те са придавали изключително голямо значение на сънищата. За тях те са носели в себе си поличби, предзнаменования за предстоящи важни събития. И до днес е съхранено желанието на хората да надникнат в този свят на загадки и отговори, свят, в които се оглежда нашето минало, настояще и бъдеще.
Но въпреки това дълго време тълкуването на сънищата бива отхвърляно като нещо мистично, ненаучно, отхвърляно от реалността.

Повечето сънища се забравят, с изключение на някои дребни елементи от тях. Но не трябва да се забравя, че важните неща могат да се проявят и в дребни признаци.
Естествено поставя се въпросът- може ли върху тълкуването на този материал да се гради научна психология?

Първото общо нещо за всички сънища е, че по време на сънуване спим. Сънят е душевният живот по време на спане. Друга обща черта на сънищата е психологическа- на сън се преживяват някакви зрителни форми.
В сънищата се възпроизвеждат преживявания както от деня, така и от по-минало време. Народните вярвания казват, че сънят прозирал не само в миналото, но в настоящето и бъдещето.
При сънищата “наяве” връзката със съня се отрича. При тях човек знае, че фантазира, че не “вижда”, а мисли. Тези сънища се явяват предимно в годините преди пубертета, но и продължават в зряла възраст. Представляват сцени, в които намират удовлетворение егоистични потребности на личността, като стремеж за власт, успех, еротични преживявания.
При младите мъже преобладават честолюбивите фантазии, а при жените- желанията в любовта.
Може би сънищата “наяве” носят това име, за да се покаже, че съдържанието им е точно толкова нереално, колкото и на истинските сънища.

Ако се приеме, че сънят е психичен феномен какво произлиза от това?
Да се попита сънувалия- какво означава съня му? Но той винаги казва, че нищо не знае.
Много е вероятно той да знае значението на съня си, но да не подозира, че го знае.
Ако сънувалият съобщи, че не знае смисъла на съня си, трябва да му се помогне да достигне своето знание.
Сънят се състои от много елементи и всеки трябва да се разгледа отделно.
Първото хрумване на лицето за значението на съня му, може да е съвсем случайно на пръв поглед, но тези свободни хрумвания са определени от нещо “скрито”, а не произволни.
Когато човек казва каквото му хрумне за определен елемент на съня, той трябва да го направи на основата на свободно асоцииране. Именно чрез асоциациите се стига до “скритото” истинско съдържание на съня.
Съновният елемент замества нещо друго, неизвестно още на сънуващия, за което знанието му е недостъпно. И сънят като цяло е изопачен заместител на нещо друго, което е неосъзнавано.
Оттук произлизат и трите важни правила, които трябва да се спазват при тълкуването на съня:
--да не се обръща внимание на това, което привидно сънят говори, защото то не е търсеното неосъзнато
--към всеки съновен елемент трябва да има заместителни представи, без да се търси в тях нещо подходящо
--съня да се изучава, докато скритото изникне от само себе си

При тълкуването на съня човек забелязва, че при някои от хрумванията, които му идват, трябва да преодолява някаква вътрешна съпротива. Но именно тези хрумвания, които той иска да подтисне са най-важните за откриване на несъзнаваното- онова, което се крие зад съня в действителност.
Това, което сънят привидно разказва се нарича манифестно съдържание на съня, а неговото скрито съдържание, до което се достига чрез проследяване на асоциациите и тяхното осъзнаване- латентни мисли на съня.
Манифестният елемент се съдържа само малко в латентните мисли. Манифестният сън е не толкова изопачаване на латентното, а негово изображение. Той се състои предимно от зрителни образи и по-рядко от мисли и думи.

Съществуват и не изопачени сънища- при децата. Те са кратки, ясни и разбираеми, но не всички детски сънища са такива. Изопачаването започва в детска възраст, а инфантилни сънища се наблюдават и при възрастните.
За детските сънища е характерно:
-За разбирането им не е необходим анализ, а само сведения за живота на детето.
-Детските сънища не са безсмислени, а разбираеми душевни актове.
-В тях липсва изопачаване, следователно манифестният и латентният сън се впадат.
-Сънят е реакция за нещо преживяно, което е оставило чувството за не задоволено желание както при възрастните, но с тази разлика, че при децата периодът на неговото “спомняне” е по-кратък.
-Сънят не е смутител на спането.
-Той изобразява реализацията на желанието, като халюцинаторно преживяване, следователно се запазва известна малка разлика между латентният и манифестният сън.
Но има и още една група сънища, които също не са изопачени като детските- предизвикани са от физиологичните нужди на тялото- глад, жажда, сексуална потребност.

При прилагането на свободните асоциации, за да се стигне до съновния елемент, се наблюдава една съпротива, която е с различна сила. Тази съпротива е цензурата на съня. Тя води до: изпускането, видоизменянето, прегрупирането на материала.
Тя е насочена срещу осъдителни в етично, естетично и социално отношение неща.
Това се наблюдава не само при възрастните, но и при децата, когато дразнещия фактор провокирал съня е твърде силен.

Собственото “АЗ” се явява във всеки сън. Освободено от всякакви задръжки, Азът е съгласен със всички искания на сънуващия, които наяве са осъдени от нравственото възпитание.
Изопачаването в сънищата е толкова по-силно колкото по-грозно е цензурираното желание.

Изопачаването в сънищата е в резултат не само не цензурата. Символиката също прави съня неясен.
Понякога символите позволяват тълкуването на съня без разпитване на сънуващия, но за това трябва да се познават най-честите символи, личността, преживяванията на лицето.
Но символното тълкуване не може да замести асоциациите, той ги допълва.
В основата на символите стои сравнението, но не произволно. Не са много нещата, които се представят чрез символи в съня.
Преобладават сексуалните символи.
Сънуващият свободно борави със символите макар, че в будно състояние да не знае за това.
Същата символика се използва в митовете, легендите, като поетично сравнение. Сякаш имаме работа със стар съхранил се начин на изразяване.
Защо?
Според езиковедът Спербер, сексуалните потребности имат най-голямо значение за развитието на езика.
Първо звуците са служили като призив към сексуалния партньор. По-късно са съпътствали трудовата дейност на първобитния човек. Върху работата е бил пренесен сексуалния интерес. Така са се образували много езикови корени със сексуален произход, но загубили в последствие сексуалния си смисъл. Това обяснява защо в съня има толкова символи на пола.
Символиката е вторият независим момент на изопачаването в съня редом с цензурата.

Превръщането на латентният сън в манифестен се нарича работа на съня, а обратното- тълкувателна работа.
Първата функция на съновната работа е сгъстяването. То се постига като някои латентни елементи се изпускат напълно или някои комплекси на латентния сън преминават непълно в манифестния;
Или латентните елементи, които имат нещо общо, в манифестния сън се съчетават в едно цяло. Накрая се получава един размит образ.
Втората функция на съновната работа е изместването. То е дело на цензурата.
Третата функция е- превръщането на мислите в зрителни образи.

Работата на съня придава друга изразна форма на латентните му мисли под влияние на цензурата. Тя прибягва до отдавна отминали стадии на интелектуалното развитие на човека.
Това са процеси, които са съпътствали човека още преди да се развие мисловния му език. Затова тази изразна форма на съновната работа се нарича архаична или регресивна.
Съновната работа връща в миналото по два начина- най-напред тя връща в индивидуалното минало, в детството на човека и от друга страна във фило-генетичното му минало, доколкото всеки индивид повтаря съкратено това развитие в детството си.
Това не е единствената архаична черта на сънищата. Всеки има известна амнезия по отношение на детството си. Често човек прави изказвания, които ги е правил тогава, но ги е забравил. Въпреки, че в детството паметта е най-силна.
Но на фона на тези празнини в паметта за детството се открояват много ясно отделни спомени, чието значение човек не може да си обясни, но по някакъв начин те са важни за него.
Това е така, защото поради процесите на сгъстяване и изместване, важното в спомена се замества от изглеждащи “неважни неща”, така наречените “прикриващи спомени”.
Оказва се, че сънят има достъп до тези детски спомени.

Основна работа на сънят е превръщането на мислите в халюцинаторно изживяване.
В детските сънища съновната работа отстранява дразнителя смущаващ спането чрез осъществяване на съответното преживяване. При изопачените сънища осъществяването на желанията не се забелязва веднага, а трябва да се търси. В тях желанията са отхвърлени от цензурата и това е причината за изопачаването на съня.
Съновната работа може да не успее да реализира напълно желанието и част от неприятното чувство, което се появява понякога в сънищата, но тези неприятни съновни мисли са били още по-неприятни, отколкото в съня.
Зад тези неприятни мисли стоят емоции, понякога те са много устойчиви и съновната работа трудно променя съдържанието им.
Има сънища, в които съдържанието не е изобщо изопачено, сякаш е убягнало на цензурата. На нейно място е дошъл страхът, който е страх, породен от силата на тези желания.
Има възможност осъществяването на желанието да доведе до наказание. Това наказание е осъществено желание, но на другото, цензурираното лице.


Кои са най-честите съмнения по отношение на схващанията за съня?
Крайните резултати получени при тълкуването на съня са доста неопределени поради наличието на символи, съвпадения на противоположностите в работата на съня, поради наличието на не едно възможно тълкуване на даден съновен елемент и поради това манифестния сън не може да се преведе точно в латентни съновни мисли.
В защита може да се каже, че именно тази не определеност, многозначност на съня е негово задължително качество.
Сънят за разлика от езика не е средство за комуникация, а целта му е да остане “неразбран”.

Друго възражение, което може да се отправи към тълкуването на съня е, че много от крайните му решения изглеждат изкуствени, погрешни. Но това е в резултат от изместването на съновната цензура. Това се налага за неща, които трябва да останат “скрити”.

Неправилно е и разбирането, че всеки сън допускал две тълкувания. Едното психо-аналитично, а другото- анагогично т.е., насочено към висшите прояви на душата, а не на нагоните.

Обективността на сънотълкуването се поставя под въпрос и от възможността лицето, подложено на анализа да нагажда своите отговори според предпочитаните теории от психоаналитика.
Ако това е налице обаче, то мненията на психоаналитика ще влезнат в кръга на остатъците от деня.
Това е така, защото на сънуващият човек може да се внуши какво да сънува, но не и как да го сънува.

В заключение може да се цитира една мисъл на Волтер.
“Нищо не е така трудно да се каже на хората, както истината!”


** ** **

Както вече се спомена, голяма част от това, което сънуваме е само привидно, манифестно отражение на онова, което в действителност значи то.
Но тук трябва да се отбележи, че само, ако се търси латентното съдържание на съня и се преодолее силата на изтласкваното, то може да се открие.

Ето и един пример за манифестен сън, който след постепенната му анализа придоби и своя “реален образ”.
Г-жа Х. още в началото на разговора споделя своите общи тревоги и радост, чийто център е това, че синът й след толкова много време ще има дете.
Независимо от водещата тема на разговора тя бива винаги насочена от г-жа Х. към горната, като паралелно с това тя преплита и едно необяснимо за нея тревожно чувство, което не я напуска.
Към края на разговорът тя споделя, че преди време е сънувала сън, който я е развълнувал дотолкова, че няколко поредни вечери я е “преследвал”.
При запитването дали е съгласна да го сподели, г-жа Х се съгласява с известна резервираност, която се дължи на два фактора.
Първо, тя не е на мнение, че това е нещо повече от сън, а още повече и че би могло да бъде “научно” разтълкувано.
Второто, което г-жа Х прави е да се отдръпне защитно от лицето, което й е отправило тази молба, което се дължи най-вероятно на това, че разказвайки на някой друг съня си, то тя му позволява да надникне в нейния най-личен, интимен живот, до който би трябвало да има достъп само тя.

Още в началото на съня си, г-жа Х споделя, че се намира в “тъмна, черна гора, в която сякаш се е изгубила и сякаш няма край”. Описва дърветата като “тънки, черни колове, на които не е възможно да се видят върховете”.
Преди да продължи със съня си, г-жа Х бе помолена да обясни с какво ги свързва и да направи някаква асоциация, без да се притеснява колко абсурдна може да е тя.
Първото нещо, с което тя ги свърза бе “самота, страх, търсене на нещо, което сама не би могла да обясни”. “Усещането бе, като лутане из дълги черни дни, които сякаш нямат край…”

На въпросът как продължава сънят, г-жа Х разказва, че след ”цяла една безкрайна вечност” се е измъкнала от този “капан” и се е озовала в “плодородно поле” с класове жито, пшеница, овес, като по средата на нивата се издига “голямо вековно дърво”, което за разлика от предишните е потънало в “зеленина, има дълбоки корени и излъчва сила, стабилност”.
Споделяйки това, г-жа Х допълва, че многократно се е опитвала да достигне до него, но “някаква невидима бариера” не й е позволявала да го стори, което допълнително е провокирало в нея страх и несигурност.
В последен порив на отчаяние се е затичала към него и с изненада разбрала, че “преградата” я няма и може да го достигне.
Малко преди да се събуди, г-жа Х разказва, че между корените на дървото е намерила “голяма златна монета”, около която “пълзи и съска змия”.
При отправената молба да разкаже нещо повече за “змията” и “монетата”, г-жа Х насочва видимо вниманието си само към “монетата” игнорирайки изцяло “змията”, която в случая играе негативен символ.
Описвайки “монетата” по лицето на г-жа Х се изписва радост, примесена с изненадата, дължащи се на това, че когато я вдигнала от земята не намерила по нея каквото и да е означение- тя била абсолютно гладка и от двете страни.

С известна помощ и асоциации, г-жа Х колебливо сама започва да тълкува привидно “нищо не значещия й сън”, описвайки гората като дългото й болезнено чакане на внуче и натрапчивата мисъл, че може да не го дочака. Като фактор, пораждащ тази мисъл, е напредналата й вече възраст.
Самото поле, неговото плодородие и т.н.—забременяването на снаха й, дървото като чисто семейния символ и род, а самата монета- дълго чаканото дете, което да продължи семейната линия.
Змията по време на това тълкуване, сякаш не съществуваше в съня.

Всичко това недвусмислено доказва твърдението на Фройд, че един сън не е просто сън, а преживяване на нещо съвсем реално.
Смущаващото в случая е защо всичко това е било изтласкано в подсъзнанието и обработено от цензурата?
Защо неприятното и натрапливо чувство за несигурност, страх продължава и след като съня е свършил? Защо той продължава да се повтаря многократно всяка вечер? Та нали в една голяма част той е положителен?!
На тези въпроси, г-жа Х отговаря, че не знае защо. Какво би могло да значи всичко това и защо сама на себе си не позволява механизмът на изтласкване да бъде преодолян?!

Няколко дни по-късно, г-жа Х споделя дълбокото си огорчение и гняв, че “както е и очаквала”, роденото вече дете не носи нейното име, а това на майката на нейната снаха. Името на “онази змия”.
Разбира се, докато казва всичко това, г-жа Х и за един кратък момент не прави аналогия със своя сън и нежеланието си да разтълкува “змията”.
Когато накрая вниманието й бе насочено към този факт тя го прие без да реагира защитно на това, а напротив—съгласявайки се.

Но защо вече го няма механизмът, който провокира цялото това изтласкване, ще попитате.
Причината се корени в това, че той вече не е необходим, защото дразнителят, който го провокира е излязал извън рамките на съня, на несъзнателното и по стечение на обстоятелствата се е материализирал.
Но дали щеше това да стане, ако “змията” не бе оправдала негативното си значение? Дали тогава щеше отново всичко това да бъде напълно и цялостно осъзнато?
Отговорът е положителен. Разликата в случая би се коренила само в провокиращия фактор.

** ** **

Невъзможността за реалното сбъдване на нашите най-лични, интимни желания често ни кара да ги осъществяваме в съня си, в нереалния ни свят, където ние сме и господари, и роби на самите себе си.
Всички наши сънища в една по-малка или по-голяма степен са подчинени на това, но най-ярко и в най-чиста форма те се срещат в детската възраст, където личността още се изгражда и няма непреодолими бариери, граници.
Там, в детските сънища, манифестното е сведено до минимум в повечето случаи и отговаря на латентното.
Ето и пример.

Детето, чийто сън сега ще бъде разгледан, е на осемгодишна възраст.
При молбата да разкаже последния си сън, който помни най-добре, то се съгласява без да реагира защитно или атакуващо на “чуждият допир” до неговия вътрешен, съкровен свят.

В най-дребни детайли и подробности то описва как в своя сън, заедно с двамата си родители, е на цирк, а после и на театър, където напълно случайно поставят любимата му пиеса. Докато трае съня, всяко едно негово желание, независимо какво е то, бива изпълнявано, сякаш от “магическа пръчка”.
По време на разговора, детето бе запитано коя е постановката, която е сънувало и коя част от нея му е харесала най-много.
То веднага отговаря, че самата пиеса е “Грозното пате” и че най-много му харесало това, че “грозното пате не е грозно, а красиво” през цялото времетраене на постановката.
На въпросът дали скоро е ходило на цирк, то отговаря, че е имало такава възможност, но е нямало кой да го заведе.

При разговора с родителите му се разбира, че поради голямата си служебна заангажираност имат възможност да бъдат заедно изключително рядко.
Присъствието на “Грозното пате” в съня на детето се оказа дължащо се на комплексите, които то има породени от наднорменото му за възрастта тегло и непрекъснатото обсъждане на този факт на възрастните в негово присъствие.
Това, че в сънят през цялото време на пиесата патето не е грозно в очите на детето, а напротив- красиво, го доказва.


** ** **

Сънищата са една голяма отворена книга за този, който може да я “чете”.

Ще се радвам, ако и останалите участници в клуба споделят мнението си по темата.

Пак си се оляла! Не ти ли стана ясно, че за сериозна психология трябва да се обърнеш към личния психиатър на членовете на този клуб?
Тук истинскИ последователи на психоанализата няма да намериш!

вече два пъти ти отварям темата и се зачитам, но е прекалено дълга, за да имам нерви да я дочета..
но съм съгласна, че сънищата могат да бъдат полезни като спомагателно средство в познаването на една психика...

Благодаря за отзива.

Да, признавам, че статията е дълга. Тя е подробен анализ-доклад върху темата и това е може би най-кратък вариант на подобна статия, като към нея има два самостоятелни проведени анализа, чиято цел е да потвърди самия анализ.
Но друг път ще имам напредвид тази забележка и ще избягвам прекомерния размер.

Ще е интересно за мен да разбера, какво на вас самата би ви се искало да прочетете в този форум, а не го намирате като тема за дискусии?

на мен ли :-))
ако наистина те интересува, за мен най- увличаща е 'криминалистиката' в психологията..(не психологията в криминалистиката, макар че и тя)..но откриването на същността, на подбудите, скритите мотиви, забравените травми, да, също и В сънищата...
интересуват ме допирателните със свръхестественото (паранормално ми звучи малко по- откачено ;-)- тук е търсенето на смисъл, мотивацията за живеене, феномените...
интересува ме т.нар. 'болна' психика също...
но най- вече ми става интересно и ме ангажират реалните случаи, а не само теория и суха наука..аз си извличам познание от случаите, а след това това познание го сравнявам и валидизирам чрез науката, а не обратното..
понякога дори ако си противоречат- вярвам на усета и интуицията си, а не на научните достижения..защото и тях хора са ги открили, а не богове..

това е горе- долу...а темата ти, понеже я чета на пълен преглед и докато не станат 10 постинга, все ще се отваря и първото, просто трудно се зарежда...
затова предимно е неудобно..

Здравейте,

Аз искам да само да добавя нещо, свързано със статията. Първо искам да кажа, че психологията не е професията ми, а отдавнашно мое хоби. Но това, което най-много ме е интересувало е невербалното общуване, самопознанието и опознаването на подсъзнанието.
Та това, което искам да спомена е част от прочетена отдавна моя книга на Карлос кастанеда. Там ученикът (Кастанеда) описва двугодишните си опити да накара себе си да сънува как си вдига ръката.
По време на разговори с учители по айкидо и йога бях впечатлена от постиженията на някой хора, опознали подсъзнанието си. Аз специално преодолях някой от комплексите и фобиите си благодарение на това.

Можеш да спечелиш битката още преди тя да е започнала.

Знам, че обещах да не прекалявам с размерите, но мисля, че мога да си позволя изключения. Намерих една лекция по криминална психология, която може да провокира интерес в теб и да ти е от полза. Размерите са й големи, но важното е, че обхваща всичко най-важно по темата и при по-задълбочен прочит ти дава една стабилна база от знания в тази област, която в бъдеще да разширяваш.

А ето я и самата лекция:

КРИМИНАЛНА ПСИХОЛОГИЯКРИМИНАЛНА ПСИХОЛОГИЯ
Лекции
Предмет и задачи на криминалната психология.
Престъпното поведение – актуален научен и практически проблем.
Предмет и задачи на криминалната психология като наука.
Развитие на криминалната психология като наука.
Психологически изследвания на извършителите на престъпления
2.1 Основни насоки на психологическите изследвания на извършителите на
престъпления.
2.2 Методология и методика на изследванията на престъпното поведение.
2.3 Организация и провеждане на изследванията по криминална психология.
Психологични механизми на престъпното поведение
3.1 Социално-психологическа характеристика на личността на извършителите на
престъпления.
3.2 Мотиви и мотивация на престъпното поведение.
3.3 Прогнозиране на престъпното поведение.



ПРЕДМЕТ И ЗАДАЧИ НА КРИМИНАЛНАТА ПСИХОЛОГИЯ.
Престъпното поведение – актуален научен и практически проблем.
От ерата на своето създаване та до ден днешен човешката цивилизация е
поставена пред много предизвикателства. От тяхното изясняване и разрешаване
е зависело в значителна степен както нейното съществуване, така и нейното
развитие.
Една част от тези предизвикателства са свързани с опознаването на природната
среда и използване на нейните възможности, а друга – с опознаването на
самата социална среда и възможностите за регулиране на взаимоотношенията в
нея. Усилията на човечеството в тези две основни направления са изиграли
важна роля както за усъвършенстване на социалната практика, така и за
развитието на природните и обществените науки.
Разгадаването на тайните на природната и обществената среда не е било само
някакво обикновено любопитство, свързано с търсенето и откриването на повече
знания за себе си и за всичко, до което се е докосвал човекът. То е било и
си остава жизнена необходимост за неговото запазване и развитие.
Тези две основни предизвикателства са важен стимул и днес за развитието на
социалната практика и на науките за природата и за обществото. Към тях се
прибавя и стремежът към разумно използване на природните ресурси и
потенциалните възможности на човека.
Разбира се, наред с тези предизвикателства, човешката цивилизация в процеса
на своето развитие е била изправена и пред други предизвикателства, свързани
с взаимоотношенията между хората и между човешките общности. Хората
постоянно са търсили по-големи и по-стабилни гаранции за своя живот и
дейност, за живота и дейността на социалните общности.
Регулирането на междуличностните взаимоотношения и взаимоотношенията между
човешките общности е предизвикателство, което съпътствува човешката
цивилизация от най-дълбока древност. Този проблем става особено актуален
след възникване на държавата и нейното ангажиране с гарантиране сигурността
на гражданите.
Наред със своите организаторски и управленчески функции, държавата се е
ангажирала трайно и с регулиране на взаимоотношенията между гражданите. Това
е наложило не само да се създадат норми за решаване на този проблем, но и
институции, които да осигуряват тяхното спазване.
Насилието в най-широкия смисъл на това понятие е било и си остава сериозно
предизвикателство за човешката цивилизация. Моралът, моралните добродетели и
моралните ценности са се оказали крайно недостатъчни за неговото
ограничаване и преодоляване. Това не се е постигнало и с многовековните
усилия на църквата.
Гражданите и в миналото, и днес разчитат главно на държавата и нейните
специализирани органи да ги защити, а следователно и да противодейства на
престъпността. Те искат по-голяма сигурност и добре разбират, че това може
да им бъде гарантирано само в една добре организирана държава.
Човечеството отдавна се е освободило от илюзията, че е възможно
престъпността и свързаното с нея насилие да бъдат премахнати, да бъдат
преодоляни като социално явление. Практически това явно е невъзможно, както
е невъзможно у човека да се формират само позитивно насочени личностни
качества. Гражданите, обаче, винаги са искали от държавата да гарантира
тяхното спокойствие и тяхната сигурност. Това едва ли може да се постигне,
когато престъпността се е превърнала в смисъл и начин на живот за 10% от
активното население на планетата.
За много хора престъплението не е просто временен и случаен ангажимент, а
дълготрайна приобщеност към определен вид дейност, която ти гарантира не
само преживяване, но и забогатяване. Това по същество е престъпен бизнес, в
който са ангажирани много хора. В него вземат участие и лица от всички етажи
на властта.
В почти всички страни са създадени полулегални и нелегални структури, които
се занимават с незаконен внос и износ, търгуват с оръжие и наркотици,
организират нелегални звена за проституция и др. В отделни страни те
присвояват почти една трета от доходите, които трябва да отидат в държавата.
Много често тази престъпна дейност се покровителства от управляващи
политически партии. От това самите партии и техните лидери придобиват
значими доходи.
Разшираването на организираната стопанска престъпност е сериозно препятствие
за икономическото развитие на отделни страни. Тя както пряко, така и косвено
застрашава техния суверинитет.
Организираната стопанска престъпност е сериозна пречка и за дълготрайни и
значими инвестиции от външни инвеститори, когато се поддържа и поощрява от
структури на държавното и местното управление. Известно е от проведени
изследвания, че много инвеститори се принуждават по насилствен път да
напускат отделни страни, след като са спечелили приватизационни сделки или
са получили разрешение за някакъв бизнес.
С право редица съвременни криминолози изтъкват, че организираната стопанска
престъпност се превръща в основна заплаха за пълноценното икономическо
развитие на отделни страни. Тя си остава сериозно предизвикателство за
народите в началото на третото хилядолетие.
Политиците и особено онези от тях, които пряко са ангажирани с
покровителстване на нелегалната стопанска и търговска дейност, полагат
неимоверни усилия да омаловажат тази опасност. Постоянно се правят
декларации, че престъпните структури са разбити и дейността им е прекратена.
Световната, а и нашата национална практика показва, че тази престъпност не е
свързана с някакви сериозни разстройства в личностните качества на
ангажираните лица. Единственото, което се откроява при тях е ярко изразеният
стремеж към бързо забогатяване. При неговото задоволяване се търсят
постоянно възможности за покровителстване от различни структури на властта.
Това е престъпност не на лумпени и посредствени лица, а на образовани и
добре подготвени, свързани и покровителствани от властта. Някои криминолози
я определят като престъпност не на мръсните, а на “белите якички”. Много
често тя се организира и ръководи от лица с твърде високи властнически
пълномощия.
Наред с престъпленията на “белите якички”, във всички страни продължават да
се извършват и така наречените “традиционни престъпления” – кражби, грабежи,
убийства, изнасилвания и др. Те най-често се извършват от лица с различни
смущения в психическото развитие, както и с деформации в основните личностни
качества – нравствени добродетели, ценности, интереси, склонности, позиции и
др.
Както показва и практиката, извършването на “традиционните престъпления” е
силно повлияно и от конкретно сложилата се ситуация, свързана с конфликти,
обиди, заплахи, провокации и други. В определени случаи те могат да бъдат
провокирани и от недоимък, глад, мизерия, както и от силно изразен стремеж
към хедонистични удоволствия.
Развитието на човешката цивилизация през ХХ столетие сравнително малко е
допринесло за ограничаване на така наречената “традиционна престъпност”.
Това е престъпност, връстница на човешката цивилизация.
По принцип тази престъпност се ограничава и преодолява много трудно. И това
е така, тъй като нейното преодоляване предполага както правилна и добре
ситуирана социална политика, така и добре организирана работа по
възпитанието и социалната реализация на подрастващото поколение. Оказа се
например, че повишаването на жизнения стандарт на населението на дадена
страна не води автоматично до ограничаване на имуществените престъпления. Те
продължават да се увеличават и в страните с висок и много висок стандарт на
живот.
Много бавно се постигат позитивни превантивни резултати и от дейността на
специализираните държавни органи за противодействие на престъпността. Научни
изследвания, проведени в редица европейски страни показват, че
усъвършенстването на дейността на специализираните държавни органи (МВР,
съд, прокуратура, органи за социална профилактика) реално може да допринесе
за ограничаване на "традиционната престъпност" с не повече от 2% годишно.
Научно изследване, проведено в Република България показва, че през кризисни
периоди, "традиционните престъпления" нарастват чувствително. Увеличават се
както имуществените, така и насилствените престъпления.
Така очертаните основни предизвикателства, свързани с неблагоприятните
тенденции в престъпността, предполагат особена обществена и политическа
отзивчивост. Успешното противодействие на престъпността се превръща в
основен критерий за позитивна оценка на властта и на политическата сила,
която я упражнява.
Наред с това, обществената актуалност на този проблем реално води и до
ангажиране и на науките при неговото практическо решаване. И в миналото, и
днес с неговото разрешаване са се ангажирали правните науки, криминологията,
социологията и психологията.
Усилията на изследователите от тези области на научното знание са били
насочени преди всичко към изясняване причинната обусловеност на явлението
престъпност, както и на възможностите за постигане на по-ефективно
противодействие от страна на обществото и специализираните държавни органи.
Тези изследвания са помогнали за изясняване на много важни проблеми на
превантивната, оперативно-издирвателната, следствената и съдебната практика.
Определени научни постижения има и в областта на корекционно-възпитателната
работа, реализирана в пенитерциарните учреждения и извън тях.
Разбира се, не всички постижения на тези науки могат да се реализират
незабавно в практиката. За това пречат както обективните условия, при които
се реализира тази дейност, така и готовността на специализираните държавни
органи да реализират докрай своите професионални задължения, включително и
тези, свързани с пълноценното използване на постиженията на социалните науки
и психологията.
През последните две десетилетия на двадесетото столетие решаването на
научните проблеми на организираното противодействие на престъпността все
по-определено се свързва с психологическите изследвания на престъпното
поведение. Счита се, че тези изследвания могат да играят много важна роля
както при изясняване на причинната обусловеност на престъпността, така и при
разработването на по-ефективни методи и средства за противодействие, тоест
за недопускане извършването на престъпления, за разкриване на вече
извършените и за успешна корекционно-възпитателната работа. При решаването
на тези проблеми, все по-голямо внимание се отделя на криминалната
психология – специализиран приложен клон на психологическите науки.
Предмет и задачи на криминалната психология като наука.
Краят на второто хилядолетие бе ознаменуван със значителни успехи в развитието
на всички науки – природни и социални, медицински и психологични. Всичко това
позволи да разкрият много важни закономерности в развитието на природната и
социалната среда на човека и неговите възможности за самореализация и
самоусъвършенстване.
Развитието на психологията реално доведе до разширяване приложното поле на тази
наука. Възникнаха много приложни клонове на тази наука, което се отрази
благоприятно на социалната практика – усвояването на практически опит и
професионалното реализиране на личността.
Особено силни и значими са позитивните резултати от използване постиженията на
психологията в областта на военното дело, авиацията и космонавтиката,
противодействието на престъпността и др. Специализираните психологически
изследвания в тези области позволиха създаването на перфектни системи за
подготовка и подбор на кадрите, както и за преодоляване на различни стресогенни
фактори при тяхната професионална реализация.
През интересни перипетии премина приложението на психологическите знания в
дейностите, свързани с противодействие на престъпността. Самата идея възниква
преди повече от 200 години, но условия за нейното пълноценно реализиране се
създават в средата на двадесетото столетие. Това реално стана, когато се разбра
по недвусмислен начин, че човекът не се ражда с готова програма за престъпна
реализация и че независимо от трудностите, корекции в личностните качества и в
поведението са възможни и постижими в рамките на един човешки живот.
Постиженията на психологията направиха човешкото поведение по-предсказуемо, а
намесата, включително и противодействието, по-навременни и по-прецизни. Всичко
това позволи цялостната дейност на специализираните държавни органи (МВР, съд и
прокуратура) да се постави на стабилни научни основи. В средата на двадесетото
столетие догадките и предположенията за развитието на личността и промените в
нейното поведение бяха заменени постепенно с точно формулирани психични
закономерности, които съпътствуват и обуславят тези процеси. Самата личност и
нейните основни качества са сложен интегративен продукт от наследствени
предразположения, общуване със социалната среда и извършването на една или друга
дейност. Културата на човешкото поведение зависи твърде много от социокултурната
обстановка, при която се развива личността.
Проявите и действията на личността имат съзнателен характер. Човек е в състояние
да ръководи и контролира своето поведение и своите действия.
В процеса на индивидуалното развитие при активното общуване със социалната среда
и извършване на собствени дейности във всяка нормално развита личност се
формират четири подструктури, които имат решаващо значение за нейната социална
реализация и социално утвърждаване. Те са:
- насоченост на личността (възгледи, идеи, убеждения, интереси, идеали и др.);
- ценностни ориентации (диспозиционна система) – всичко значимо за личността,
към което тя се стреми, с което се съобразява;
- социални установки – всичко, което личността е приела като нещо съществено и
значимо и към което се стреми и изпълнява без контрола на съзнанието. Тя
извършва действия, без да се замисля върху техните предпоставки и техните
последствия;
- мотивите за основните дейности, с които се е ангажирала и в които вижда
смисъла на своя живот.
При формирането на тези основни подструктури са напълно възможни отклонения,
въпреки че всичко в тях се постига под контрола на съзнанието. Под влиянието на
тези отклонения, личността може да наруши правните норми, тоест да извърши
различни правонарушения, за което трябва да носи и съответната наказателна
отговорност.
Благодарение на съзнанието, личността може да контролира както процесите на
формиране насоките на своето поведение, така и мотивирането и реализирането на
всички свои конкретни действия, включително и тези, които са стереотипизирани и
се извършват автоматично, тоест не се осмислят предварително.
На този етап от своето развитие като наука, психологията може да посочи точно
кога и при кои психични разстройства контролът на съзнанието е невъзможен или е
силно ограничен. Той е решен без догадки и без съмнения за компетентността на
специалистите, на които е възложена съдебно-психологическата или
съдебно-психиатричната експертиза.
Така представените постижения на психологическите науки изиграха много важна
роля за развитието на приложните клонове на тази наука. Това се отнася и за
тези, които са ангажирани с изясняване на отрицателните явления в обществото и
възможностите за тяхното неутрализиране и предотвратяване.
През втората половина на двадесетото столетие много бързо се развиха такива
приложни клонове на психологията, като: психологията на девиантното поведение,
криминалната психология, юридическата психология, полицейската психология,
превантивната психология, пенитенциарната психология и др.
Всички тези науки са тясно свързани с юридическата психология, но се развиват
като самостоятелни приложни клонове на психологията. Редица специалисти
продължават да ги представят като подклонове на юридическата психология.
Общото между приложните клонове на психологията, възникнали и развили се под
силното влияние на обществената необходимост за по-ефективно противодействие на
престъпността и престъпното поведение, неговата същност, проявни форми и
възможностите за неговото неутрализиране, санкциониране и преодоляване.
Същността и особеностите на явлението престъпно поведение и възможностите за
по-ефективна намеса на правозащитните и правораздавателните органи са двата
основни проблема, които се включват в предметните области на приложните клонове
на психологията, включени в структурата на юридическата психология.
Психологията на девиантното поведение и криминалната психология насочват своите
усилия към изясняване същността и особеностите на отклоненията в поведението и
престъпните прояви на личността. Първата се занимава с девиантността като
специфично явление в човешкото поведение, а втората – с делинквентността, тоест
с неправомерните изяви на личността.
Между тези два клона на психологията има много общи неща, но и съществени
различия. И двете се занимават с отклонения в поведението, свързани с
неспазването на определени норми. Първата (психология на девиантното поведение)
акцентира върху моралните и социокултурните норми, а втората – върху правните.
Независимо от тези различия, и двете изследват близки по своята същност
психологически закономерности.
Юридическата, превантивната и пенитенциарната психология съсредоточават своите
усилия върху изяснявяне на психологични закономерности, специфични за три
правно-регламентирани дейности, крайно необходими за успешното противодействие
на престъпността: разкриване, разследване и наказателно преследване на
извършители на престъпления; превантивна работа за недопускане извършването на
престъпления и корекционно-възпитателна работа в пенитенциарните учреждения –
затвори и поправителни домове.
Полицейската психология е сравнително нов приложен клон на психологията. Нейните
усилия са насочени главно към усъвършенстване на полицейската дейност в нейните
три основни направления: охрана на обществения ред, оперативно издирвателна
дейност, превантивна работа. Подборът и подготовката на полицейските служители
също е проблем на тази наука.
Общо е убеждението, че разширяването на приложното поле на психологията в
областта на превантивната, оперативно-издирвателната и съдебната практика налага
развитието и утвърждаването на криминалната психология като приложен клон на
психологическите науки. Трудно могат да се предприемат ефективни мерки за
противодействие на престъпността, ако не се познава генезиса и проявните форми
на престъпното поведение – индивидуално и групово, стихийно и организирано.
Като приложен клон на психологията, криминалната психология изследва
психологичните закономерности, специфични за формирането на престъпна насоченост
на поведението и престъпната реализация на личността самостоятелно, в престъпни
групи и престъпни организации.
Правото на самостоятелно съществуване на тази наука се свързва с това, че тя не
се занимава само с установяване на отклоненията в личностните качества,
обуславящи поемането и изпълнението на престъпни ангажименти, а изследва
генезиса на тези причини както преди престъпното ангажиране, така и при
извършването на конкретни престъпления. Стартирането в престъпността може да има
случаен или ситуативен характер, но винаги води до възникване на специфични
промени в разбиранията, в позициите и в отношението на личността към
престъплението и престъпния начин на живот. В това отношение, в криминалната
психология се изследва явлението “престъпно заразяване на личността”.
Изследвайки генезиса на негативните промени в личностните качества, обуславящи
нейното престъпно ангажиране, криминалната психология подпомата криминологията
при изясняване на субективните предпоставки, причини и условия за извършване на
престъпления.
Криминологията като най-обща наука за престъпността винаги е играела ролята на
методологическа база при изследванията по криминална психология. Това се отнася
както за изясняване ролята на наследственото и придобитото в престъпната
реализация на личността, така и при определяне на основните личностни качества,
деформирането на които реално води до извършване на престъпления. Предимствата
на криминологията са в това, че използва широко постиженията на много социални
науки и изяснява своите научни проблеми чрез изследване на големи съвкупности от
лица и събития.
Криминалната психология обръща по-голямо внимание на детайлите при формиране на
престъпните нагласи на личността, нейните престъпни установки, причините и
мотивите за извършване на конкретни престъпления. Тя изяснява психологичните
закономерности на базата на установяване на определени тенденции в престъпната
реализация на личността и нейното отношение към извършените престъпления.
Изследователските задачи на криминалната психология биха могли да се обединят в
пет групи:
Изследване формирането на престъпни нагласи на личността за извършване на
различни престъпления.
Изследване на обективните и субективни предпоставки за престъпно сдружаване,
за формиране на престъпни групи и престъпни организации.
Изследване на психологическите механизми за формиране на престъпен замисъл и
мотивиране извършването на конкретно престъпление.
Изследване на психологическите механизми за формиране на престъпен замисъл и
мотивиране извършването на конкретно престъпление при лица с патологични
смущения в психиката.
Психодиагностика и психопрогностика на лица, извършващи престъпления.
Развитие на криминалната психология като наука.
Повечето от приложните клонове на психологията, ангажирани с изясняване
проблемите на престъпното поведение, престъпната дейност и престъпността, както
и с противодействието срещу тях се реализират сравнително бавно и трудно в
практиката на специализираните държавни органи. Много ценни идеи, лансирани от
психолози в по-близкото и по-далечното минало, все още не са претворени в
конкретни практически действия.
И в миналото, и днес постиженията на психологията много трудно са намирали
приложно поле в практиката на съдебните органи. И тогава, и днес преобладава
становището, че проблемите могат да се решат главно от позициите на правните
науки. Твърде показателно е например, че на всяка негативна промяна в
състоянието на престъпността се противодейства със завишаване на наказанията, а
не с превантивни мерки.
Юристите твърде често се позовават на Волтер за добрия законодател и за
необходимостта от изпреварващо въздействие върху потенциалните правонарушители,
но твърде малко правят за практическото реализиране на тази идея, лансирана
преди два века. Все още много бавно и много трудно се освобождава съдебната
практика от наказателния уклон при противодействието на престъпността.
За използването на психологическите знания в практиката по противодействие на
престъпността винаги са съществували и обективни трудности. Психолозите без
юридическа подготовка много трудно могат да намерят реалното приложно поле на
своите открития. Това е било трудно и за юристите, тъй като не са познавали
постиженията на психологията, които могат да намерят приложение в следствената и
съдебната практика. Разчитали са най-често на знания от народопсихологията. Те
са се опитвали да си обяснят някои явления, без да могат реално да им
противодействат.
И до днес липсата на психологическа подготовка на юристите е една от сериозните
причини за трудното внедряване на постиженията на психологията, в това число и
на юридическата психология в практиката на органите на МВР, на следствените и
съдебните органи. В повечето страни нещата се изчерпват главно с психоподбора на
кадри за тези органи и ангажирането на психолози за съдебно-психологически
експертизи.
Правото и психологията трудно са се стиковали в конкретната практика. Причините
за това са както обективни, свързани с обществените условия, при които трябва да
се реализира този процес, така и субективни, свързани с готовността на
представителите на двете научни общности да обединят своите усилия. Юристите
продължават да считат, че им е нужна главно обществена подкрепа, за да решат
проблема с изпреварващата превантивна намеса при организиране противодействието
на престъпността. За тях психологът може да бъде главно консултант и експерт, но
не и непосредствен организатор на този процес. Психолозите без юридическа
подготовка също трудно намират своето място в противодействието на
престъпността.
И в близкото минало, и днес трудно може да се направи решителната крачка за
преодоляване на тази трудност без непосредственото ангажиране на психолозите в
практическа и научно-изследователска работа в сферата на противодействието на
престъпността. Това трудно може да стане без минимум правна подготовка на
психолозите и психологическа на юристите. Тази идея е лансирана в публичното
пространство в края на деветнадесетото столетие, но все още не е намерила реално
практическо приложение. Сравнително малко се прави и в Република България за
решаването на този проблем.
Психологията, както показва световната и нашата национална практика, може да
намери реализация в процеса на противодействие на престъпността в две основни
направления:
- при разкриването, разследването и наказателното преследване на извършителите
на престъпления;
- при организирането и реализирането на изпреварващото превантивно въздействие
или така наречения нулев старт в противодействието на престъпността.
По първото направление е направено нещо и като научна продукция, и като
конкретна практика. По второто направление нещата са все още в областта на
идеите и желанията да се направи нещо съществено за ограничаване на масовата
престъпност.
По наше дълбоко убеждение така представените съображения са крайно необходими за
да се направи по-прецизен анализ на всички лансирани научни идеи и тяхното
практическо реализиране. Явно и в тази област на обществената практика
психологията и най-вече криминалната психология не може да реши за кратко време
всички свои проблеми. Нужен е по-дълъг период, през който заедно с развитието на
психологията като наука ще се решават все по-добре и проблемите на криминалната
психология.
Освен научните изследвания на престъпното поведение, за развитието на
криминалната психология са допринесли и всички научни теории за личността, за
нейното развитие и за възможните отклонения от него, обуславящи девиациите в
поведението. На оценка и анализ трябва да се поставят както теории, лансирани в
миналото, така и някои съвременни научни възгледи за личността, за деформациите
в поведението и тяхното преодоляване.
Търсенето на по-широко приложно поле на психологическите знания при
противодействие на престъпността е характерен процес за двадесетото столетие. И
това е свързано с развитието както на фундаменталните, така и на приложните
клонове на тази наука.
Преди това на два пъти в развитието на човешката цивилизация при организирането
и реализирането на наказателно-процесуалната практика са търсени възможности за
постигане на по-голяма справедливост при наказателното преследване на граждани,
включително и за съобразяване с техните индивидуални особености като личности.
Това са Възраждането и буржоазните революции през 18 и 19 век.
Главно през тези два периода изтъкнати философи и юристи от Западна Европа и
Русия поставят въпроса за диференцирания подход към правонарушителите, съобразен
с техните индивидуални особености. Те изхождат от презумпцията, че
престъплението не е и не може да бъде иманентна същност на човека. Освен това,
те дълбоко вярват, че независимо от характера на правонарушението, всеки човек
може да се поправи и да преодолее едни или други увлечения.
През 18 и 19 век хуманистичните тенденции в правоприлагането са стимулирали
юристите към по-активно търсене на знания за човешката психика и човешката
личност при обосноваване на концепции за закони и при създаване на организация
за тяхното прилагане.
Преценени от позициите на съвременната психология, тези обосновки са както
непрецизни, така и неточни. За времето си обаче, те са изиграли важна роля за
създаване на интерес към психологическото знание и за неговото използване в
юриспруденцията.
Векове наред преди тези две исторически епохи и преди възникването на
психологията като наука за психиката и душата (респ. съзнанието), психиката като
особен феномен е интерпретирана в различни философски и религиозни учения.
Писмени паметници, които потвърждават това становище са открити през 6 век преди
новата ера (преди Христа). Такива паметници са открити в Китай, Индия и Египет,
а малко по-късно в Гърция и Рим.
Разбира се, дълго време човешкото съзнание се свързвало с “душата” и се
разглеждало откъснато от неговия материален носител - тялото и нервната система.
Душата се разглеждала като непреходно явлене, което надживява тялото.
Нужни са били около 2 хилядолетия за развитието на философското знание, за да се
достигне до лансирането на качествено нов подход при изучаване на психичните
явления. В своите възгледи за психиката Рене Декарт (1596-1650) за пръв път
акцентира върху съзнанието, което свързва с човека. Съзнанието според него е
най-важната и най-съществена отличителна особеност на човека.
Тази основополагаща идея за развитието на психологията като наука се доразвива
през 17 и 18 век от Бенедикт Спиноза, Джон Лок, Джордж Беркли, Дейвид Юм и др.
Като самостоятелна наука психологията се утвърждава през втората половина на 19
век. И за това реално допринася както развитието на философията, така и
развитието на естествените науки. Слага се началото и на системни изследвания на
психичните процеси и явления.
През този начален период психолозите ограничават предметната област на тази
наука само до видимото в човешката психика до всичко онова, което може да се
наблюдава и измерва. Такова становище споделя Вилхелм Вунд, представителите на
позитивистката школа в психологията (Огюст Конт, Ернст Мах, Рихард Авенариус и
др.).
Противно на тях бихейвиористите в лицето на Джон Уотсън и последователи
изтъкват, че психиката на човека е едно цяло и не трябва да се изучава като се
изолират отделни нейни елементи. Освен това, тя не може да се изучава
непосредствено, а главно чрез промените в поведението, които се предизвикват от
външни стимули.
Същите позиции отстояват и представителите на функционалната психология. Те
акцентират главно върху функциите, които гарантират приспособяването на човека
към социалната среда.
Интересът към сетивния опит и неговото придобиване е особено характерен за
развитието на психологията до средата на 19 век. След това човешкото съзнание се
превръща в основен обект за научни изследвания.
Освен това в края на 19 и началото на 20 век, психологията се развива под
силното влияние на австрийския психолог и психиатър Зигмунд Фройд (1856-1939).
Най-характерното за него и неговите последователи (фройдизъм, дълбочинна
психология) е, че пледират за независимост между психика и съзнание. Те отделят
по-голямо вниманине на несъзнателното в човешкото поведение.
За първи път в психологията Фройд лансира идеята за особената роля на
инстинктите в човешкото поведение. В сферата на несъзнателното се изтласкват
различни преживявания, които после, на по-късен етап, водят до психични
разстройства.
Към австрийската психологическа и психиатрична школа следва да включим и името
на Алфред Адлер (1870-1937).
Адлер внася корекции в теорията на Фройд за инстинктите. Според него не
сексуалните влечения, а чувството за непълноценност и вродената необходимост за
компенсиране на дефектите, играят важна роля за психическото развитие на човека.

Чувството за непълноценност се предизвиква както от органични недостатъци, така
и от субективни фактори, свързани с различни преживявания (главно неуспехи в
живота на личността). Всеки човек се стреми да преодолее своята непълноценност и
това се отразява на стила на неговия живот, включително и на взаимоотношенията
му със социалната среда.
Дефектите в поведението, свързани с чувството за непълноценност са преодолими.
Всеки човек по строго индивидуален път компенсира своите недостатъци и
преодолява чувството за непълноценност.
Друг фактор, който играе много силна стимулираща роля в живота на хората е
чувството за съпринадлежност. Това чувство се появява през детския период от
развитието на личността, свързано е с детското безсилие, но съпътства човека
през целия му живот.
Третото чувство, което съпътства човека, е чувството за страх. То се появява
тогава, когато са извършени нередни неща.
Както се вижда, и Фройд, и Адлер свързват дефектите в поведението с вроденин
предпоставки – инстинкти, чувства и др. Те все още са далеч от мисълта да търсят
причините за това във възможностите на човека съзнателно да сравнява себе си с
живота и дейността на другите хора. И все пак, за Адлер човекът е социално
същество, което се стреми да преодолее и компенсира всичко, което му пречи да
изпълнява една или друга социална роля.
Според Адлер чувството за малоценност не само стимулира, но и провокира хората.
И в единия и в другия случай, пътят на личността е строго индивидуален и не е
предопределен, както изтъква Фройд в своята теория за ролята на инстинктите.
Идеите на Фройд и Адлер са изключително ценни за психологията на личността и за
криминалната психология. Те показват, че са напълно възможни изненади и обрати в
поведението, повлияни от дълбочинните процеси, които протичат в психиката –
инстинкти, емоционални модалности, малоценностен комплекс и др. При определени
обстоятелства те могат да стимулират личността и към извършване на девиантни и
деликвентни действия.
Неофройдизмът, утвърдил се като много актуално научно течение в психологията
през първата половина на 20-то столетие, също има определени заслуги за
развитието на психологията на личността и на криминалната психология.
На базата на конкретни изследвания представителите на тази школа изтъкват, че
психичните разстройства и свързаните с тях отклонения в поведението и
правонарушения не са закодирани в човека по наследствен път. Те са резултат от
жизнени неудачи, от безпокойство и от трудна приспособимост към условията на
живот.
Карен Хорни (1885-1952), например е категорична, че невротичният конфликт е
силно повлиян от външните, социални препятствия.
Според Ерих Фром (1900-1980) човешката психика е обществено-исторически
обусловено явление. Предпоставките за неврозите следва да се търсят в социалните
условия, а не в половия нагон.
Много интересна е и концепцията на Ерик Ериксон като психоаналитик. Той е
създателят на концепцията за “жизнения път на личността”, свързан с
културно-битовите условия на живот и дейност. Във връзка с тази своя идея, той
разработва и оригинална концепция за така наречените двуполюсни състояния на
личността през различните етапи от развитието й. Съществуват както позитивно,
така и негативно влияещи състояния върху развитието и реализацията на личността.
При негативно влияещите състояния, освен нервни и психични разстройства, са
напълно възможни и отклонения в поведението, включително и престъпни действия.
Ериксон разделя жизнения път на човека на осем етапа, като за всеки етап посочва
двуполюсните състояния:
първи етап (1-2 г.) – доверие или недоверие;
втори етап (2-3 г.) – сигурност в себе си (автономност) или съмнение;
трети етап (3-5 г.) – инициативност или чувство за вина;
четвърти етап (6-11 г.) – утвърждаване на способности или малоценностни
преживявания;
пети етап (12-18 г.) – придобиване на социална идентичност или дифузия на
социалните роли;
шести етап (19-25 г.) – възраст на интимността (активно приобщаване към
социалната среда) или на самоизолацията;
седми етап (26-50 г.) – генеративност (интерес и грижи към другите) или
стагнативност (интерес и грижи за себе си и за близките);
осми етап (след 50 г.) – удовлетвореност или отчаяние.
За Ериксон през всеки етап от развитието на психиката и на личността, са напълно
възможни нервни и психични разстройства и дестабилизиране на поведението.
Причините за тези явления трябва да се търсят в социалната среда
(социо-културната обстановка), в начина на живот, в безсилието на личността да
реши жизнено важни проблеми на всеки етап от своето развитие.
Независимо от интересните изследвания и оригиналните идеи за личността, за
нейното развитие и за отклоненията в поведението, биологизаторската школа в
психологията (фройдистко и неофройдистко направление), не е била в състояние да
реши всички кардинални проблеми на психологията на личността и особено на
юридическата и криминалната психология. Сред проблемите, които остават без
задоволителен отговор са: промените в индивидуалното, груповото и общественото
съзнание; формирането и промените в деонтичното отношение на личността към
социалната среда.
Реален принос за решаването на част от тези проблеми дава френската
социологическа школа в психологията в лицето на Емил Дюркхайм (1858 – 1917),
Люсиен Леви-Брюл (1857 – 1939), Жан Пиаже (1896 – 1983) и др.
Дюркхайм по образование е юрист. Дълги години изследва примитивното мислене и
битовото право на изостаналите народи. Изяснява особената роля на така
наречената “колективна представа” в поведението на хората. Колективните
представи се интериоризират (пренасят) в съзнанието на отделния индивид.
При изостаналите народи, колективните представи играят основна роля при оценката
на събитията от реалната действителност.
Според Леви-Брюл развитието на човешкото общество реално води не само до
натрупване на знания, но и до смяна на типа мислене.
Според него първобитният тип мислене се реализира чрез така наречените
“колективни представи”, които имат религиозно-мистичен характер. При този тип
мислене се изключва необходимостта от доказателства.
В мисленето на съвременния човек преобладават логическите структури, но не са
изключени изцяло пралогическите.
Пралогическото мислене е характерно за ранните стадии от развитието на човешката
цивилизация и се реализира по закона на партиципацията (съпричастието), тоест на
съгласието и приобщаването без обсъждане и оценка.
Жан Пиаже е типичен представител на френската социологическа школа в
психологията. На него принадлежи идеята за социализацията на човешкото мислене.
В началото мисленето на детето е аутистично, т.е. липсва мислително
взаимодействие със заобикалящия свят. Връзката на мисленето със заобикалящия
свят е възможна след усвояване на езика. Чрез езика индивидът усвоява система от
понятия, класификации и отношения по модел, изработен от жизнедеятелността на
много поколения.
Според Пиаже два основни фактора определят психическото развитие на човека:
- биологичен – нямащ нищо общо с обществото;
- социален – свързан с предаването на културата и социалния опит от поколение на
поколение.
Пиаже разграничава три стадия на интелектуално развитие на личността:
- сензомоторен – от раждането до 2 години;
- стадий на конкретното мислене – от 2 до 12 години;
- стадий на формалните операции – след навършване на 12 години.
Едва след навършване на 12 години, подрастващите търсят логическата връзка между
фактите. Главно тогава те могат реално да усвояват и да осмислят и претенциите
на социалната среда към тях, да възприемат и да спазват социалните норми.
Върху психологията на личността и криминалната психология влияние оказват и
възгледите на представителите на екзистенциалната психология. В центъра на
своите психологически изследвания те поставят живата, уникална и неповторима
персона.
Според Уилиям Джеймс (психолог – хуманист) съществуват четири форми на Аз-а:
- Аз материално;
- Аз социално – всичко свързано с изискванията за престиж, за положителна
преценка от другите;
- Аз духовно – носител на процесите на съзнанието, способностите;
- Чисто Аз – лична идентичност.
Актуален проблем за неговата психологична теория е самооценката. За нейното
представяне използува формулата:
Самооценка = __успех__
претенции
Личността се стреми постоянно към постигане на лични успехи. Последните той
свързва с идеалното, с абсолютния разум.
Интересни психологически идеи, съчетани с неверие във възможностите да се се
направи нещо съществено за облагородяване на света, в който живее човека.
Човекът е безсилен да се справи с враждебните сили в обществото. Така мислят
основоположниците на екзистенциализма във философията – Сартър, Ясперс,
Хайдегер. Те виждат единствено спасение за човека в идеалното, във
свръхестественото.
Психолозите хуманисти, отстоявайки екзистенциалните философски позиции, виждат
спасението в по-голямата динамичност на Аз-концепцията на личността.
Независимо от недоверието във възможностите за подобряване на обществените
отношения, Карл Роджърс развива интересни мисли за Аз-концепцията като
фундаментален механизъм за саморегулиране на поведението.
Ето и някои негови основни идеи, които имат важно значение, както за
психологията на личността, така и за криминалната психология:
- при несъответствие между непосредствен опит и Аз-концепция възниква
дезадаптация на личността;
- дезадаптацията на личността може да възникне и при несъответствие между трите
основни сфери на личността: истинско съдържание на личността (нейните реални
възможности), представите на личността за себе си (как се възприема и оценява) и
представите на човека за неговото идеално Аз (т.е. онова, което човек иска да
постигне).
Според Роджърс личността не подтиска всички антисоциални импулси както посочва
Зигмунд Фройд, а само онези, които противоречат на представата и за себе си.
Напрежение и тревожност възникват, когато нейните действия не съответстват на
представата й за себе си.
Аз-концепцията на личността трябва да бъде много гъвкава по отношение на
опита.Човек трябва да се научи да оценява реално своите възможности.
Роджърс е дълбоко убеден, че съвременния хуманизъм се отличава съществено от
хуманизма от епохата на Възраждането. Сега усилията трябва да бъдат насочени към
по-реална самооценка на възможностите на човека да постигне нещо в своя живот.
Освен от разяснителна работа и усвояване на социален опит, съвременния човек се
нуждае и от активна психо-терапевтична помощ за преодоляване на напрежението и
за по-реална оценка на своите възможности. Това е необходимо и за хуманизиране
на поведението.
Научен и практически интерес представляват и възгледите на Ейбрахам Маслоу за
потребностите.
Своята теория за потребностите и за мотивите, Маслоу обосновава в статията
“Теория за човешката мотивация”, публикувана през 1943 г. и монографията
“Мотивировката на личността”, публикувана през 1954 г.
Според Маслоу съществуват пет типа йерархизирани потребности:
физиологични потребности;
потребности от безопасност и съхранение, обезпечаващи човешкото
съществуване;
потребности от общуване и любов;
потребности от самоактуализация, от реализация на потенциалните способности
на личността;
потребности от самоутвърждаване.
Важна роля за човешката активност играят и така наречените мега потребности
(висш клас потребности). Тези потребности са свързани с постигане на истина,
красота, съвършенство, всестранност, самоактуализация и др.
Потискането на тези потребности поражда психични разстройства. Тези разстройства
той определя като мега патология на личността.
В обществото според Маслоу живеят два типа хора: способни на висши преживявания,
при които се актуализират мега потребностите и неспособни на това. Първият тип
хора са носители на ценни идеи и могат да играят важна роля за прогреса на
обществото. Вторият тип са хора, податливи на манипулация.
Много е трудна комуникацията в обществото между хора с различен тип потребности.
Трудностите в общуването могат да се преодолеят по-лесно чрез неформални човешки
общности.
Идеите на Маслоу за потребностите са приложими към всички сфери на социалната
практика, включително и в дейността на специализираните държавни органи,
ангажирани с противодействие на престъпността.
Определен интерес представляват и възгледите на представителите на
диалектико-материалистическата школа в психологията. Те са изиграли важна роля
за развитието на юридическата и криминалната психология.
Първи опит за интерпретиране на проблемите на психологията от позициите на
диалектическия материализъм е направен през 20-те години на ХХ век от Жорж
Полицер (1903-1942). Той е философ и психолог от унгарски произход.
При разработването на своята “конкретна психология”, той се позовава на
философските възгледи на К. Маркс и Ф. Енгелс. Според него личността трябва да
се разглежда като единно цяло, свързано с дейността.
Важна роля за психическото развитие на човека играят всички събития, към които
той е съпричастен.
Освен Полицер за развитието на френската “историческа психология” определена
роля са играли още двама психолози: Иняс Майерсон (1888-1983) и Анри Валон
(1879-1962).
Майерсон анализира филогенетическото развитие на човешката психика, а Валон -
онтогенетическото.
Според Майерсон човешката мисъл винаги е насочена към някакви реални продукти.
Произвеждайки, човекът създава своите психични функции. Освен това, психичният
облик се формира при конкретни исторически условия.
Според Валон, движещите сили за развитието на човешката психика са заложени в
социалната среда, в която се включва всеки човек. На един по-късен етап
стимулираща роля започват да играят вътрешните позиции на личността.
Идеите на историческата психология в Русия се развиват от Владимир Михайлович
Бехтерев (1857-1927), Константин Николаевич Корнилов (1879-1957), Александър
Романович Лурия (1902-1977), Алексей Николаевич Леонтиев (1903-1979), Сергей
Леонидович Рубинщайн (1889-1960), Дмитрий Николаевич Узнадзе (1886-1950).
Бехтерев се опира на учението на Сеченов за рефлексите. Опитва се да обясни
обществения живот чрез рефлексната теория за психиката.
Към тази школа в психологията принадлежи и руския психолог Лев Семьонович
Виготски (1896-1934).
Той е сторонник на културно-историческата теория за психиката и поведението.
Културните знаци (знаците на езика) играят важна роля при формиране вътрешният
свят на човека.
Виготски разграничава две съставки (два плана) в човешкото поведение, съединени
в развитието на психиката:
- натурален – резултат от биологичната еволюция;
- културен - резултат от историческото развитие на човечеството.
Културното поведение на човека е опосредствано от оръдия и знаци. Първите са
насочени навън, а вторите – навътре. Чрез вторите се осигурява управление на
поведението.
Заслужава да се споменат имената на още двама руски психолози с принос в
развитието на психологията на личността, а следователно и криминалната
психология.
Леонтиев, който активно работи върху проблемите за развитието на психиката и
съзнанието и разработва идеята за дейностния подход в психологията. Психиката се
реализира и усъвършенства в конкретната дейност.
Узнадзе с теорията си за установката. Последната не е нищо друго, освен
готовност за активност при определена ситуация.
Идеята за установката за пръв път е лансирана от немският психолог Л. Ланге.
Чрез нея той обяснява грешките при възприемането на действителността.
В основни линии това са психолозите, които със своите идеи са допринесли за
обогатяване на психологията като наука и за развитието на приложните клонове на
психологията в това число и на криминалната психология. Тези идеи и теории са
станали възможни на базата на развитието на биологичните и социалните науки.
Това влияние продължава и днес.
За развитието на криминалната психология особено значение имат научните теории,
изясняващи ролята и значението на съзнанието в човешката психика. Всъщност
съзнанието е една от основните предпоставки и за формиране на специфичните
отличителни особености на личността, включително и това, че може да се регулира
нейното поведение чрез общоприети норми.
Освен представените идеи и теории за развитието на криминалната психология са
изиграли съществена роля и психолози, работили по проблемите на юридическата
психология. Тези психолози, изяснявайки психологическите аспекти на
наказателното проследяване на извършителите на престъпления се докосват и до
редица личностни особености на тези лица, които отразяват в своите публикации.
Руският психолог И. Посошков, работил през втората половина на ХVІІ и началото
на ХVІІІ век за пръв път в своите съчинения изтъква, че не всички лица, обвинени
за извършени престъпления са желали настъпването на престъпния резултат. Освен
това не малка част от извършителите никога не повтарят своите престъпни
действия. Обикновено те дълбоко съжаляват за извършеното и се разкайват.
Трайно отражение върху юридическата и криминалната психология оказват
антропологическата и социологическата теория в криминологията.
Създател на антропологическата теория в криминологията е италианският лекар
психиатър Чезаре Ломброзо.
Социологическата теория се развива под силното влияние на френските
социалисти-утописти. Те търсят причините за престъпността не в биологичните
фактори, а в самата социална среда.
За Чезаре Ломброзо предпоставките за престъпното ангажиране на личността се
предават по наследствен път. Социалната среда може само да ускори или да забави
тяхната реализация.
По принцип това са крайни позиции, които малко допринасят за пълноценното научно
изясняване на проблемите на престъпността и престъпната реализация на личността.
В края на ХІХ и началото на ХХ столетие психолозите подлагат на остри критики
антропологичната теория на Ч. Ломброзо за престъпността. В редица публикации се
изтъква, че това е краен възглед, който обезсмисля нормативното регулиране на
човешкото поведение. Щом е невъзможна корекция, престъпниците трябва да се
изолират или да се унищожават.
Много силно влияние върху криминалната психология оказват проведените
криминологични изследвания на престъпността в края на ХІХ и началото на ХХ
столетие. На базата на тези изследвания все по-определено се налага тезата за
социалната и социално-психологическата обусловеност на престъпното поведение.
Утвърждаването на тази теза е свързано с изследователската дейност на такива
известни социолози и криминолози, като: Ж. Кетле, Емил Дюркхайм, Макс Вебер, Л.
Леви-Брюл и др.
Използването на статистическия метод при изследване на престъпността е дало
възможност на тези изследователи да обосноват чрез изпозване на конкретна
емпирична информация своята теза, че престъпността е социално явление, което
силно се влияе от социалните аномалии – войни, икономически кризи, социални
сътресения и др.
Тази закономерност много трудно може да се открие, ако се разчита само на
натрупването на информация от проучването на отделни престъпления. При такъв
подход на преден план изпъкват подчертано лични предпоставки, чрез които трудно
може да се изясни влиянието на протичащи събития в обществото.
Представителите на американската социално-психологическа школа обръщат по-голямо
внимание на различни социално-психологически фактори, свързани с общуването на
личността със социалната среда. Особено внимание те отделят на влиянието на
криминализираната социална среда.
Интересни социално-психологически изследвания на престъпността и престъпното
поведение са реализирали: Р. Мертън, Ж. Сатърленд, Е. Глюк и др. Те изтъкват, че
социално-икономическите фактори нямат непосредствено влияние. Те влияят
опосредствано чрез социално-психичните.
Тези идеи, макар и обосновани чрез провеждането на стабилни научни изследвания,
се оспорват от представителите на неоломброзианското и неофройдисткото
направление в криминологията и криминалната психология. В своите критики те се
позовават главно на синдрома на Клаенфелд и на трудностите при контролиране на
така наречените вродени влечения – либидо, стремеж към власт, влечение към
разрушения и др.
Твърде често като аргумент в подкрепа на идеята за наследствената
предопределеност на престъпността се използват хромозомните аномалии, които са
открити при изследване на извършители на престъпления.
Това становище също се оспорва. Проведено представително научно изследване през
1970 г. от американския център за психично здраве показва по безспорен начин, че
тази теза е научно несъстоятелна. Според това изследване, хромозомните аномалии
се срещат както при правонарушители, така и при лица, неангажирани с престъпна
дейност.
На международната конференция по проблемите на престъпността, проведена във
Франция през 1972 се приема единодушно становището, че не се доказва
статистически зависимостта между хромозомните аномалии и престъпността.
За отхвърляне на теориите за наследствената предопределеност на престъпното
поведение значителен принос имат и американските психолози, изследвали
агресивността на хората – А. Бандура, Д. Бърковиц, А. Бъс и др. Те доказват по
убедителен начин, че агресията е явление, силно повлияно от смущения в
социализацията на личността, от нейните възможности съзнателно да контролира
своето поведение в конкретни жизнени ситуации.
Човек не се ражда с готова програма за извършване на агресивни действия. Той се
научава да върши това стихийно или организирано.
В научните изследвания, проведени през втората половина на столетието,
предпоставките за отклоненията в поведението, свързани и с извършване на
престъпления, се свързват и с различни деформации на психични и личностни
качества, възникнали в индивидуалния живот на личността и повлияни от конкретно
сложилата се жизнена ситуация.
В края на двадесетото столетие психологията разполага с достатъчно надеждни
методи за разкриване на тези отклонения и за доказване на тяхното влияние върху
поведението на личността в критични и криминогенни ситуации.
Отхвърляйки наследствената предопределеност на престъпността и престъпното
поведение, тези психолози не изключват възможността различни наследствено
обусловени аномалии на психиката да повлияят за извършване на конкретно
престъпление. Това може да се случи както под влияние на емоционални модалности,
така и под влияние на акцентуации на характера и темперамента. Това може да
стане, но може и да не стане.
По всяка вероятност бъдещите изследвания по криминална психология ще помогнат да
се изяснят по-прецизно и възможностите на личността да контролира своето
поведение и да преценява по-успешно смущенията, повлияни от наследствени
предразположения. Човек никога не е бил абсолютно безсилен пред несъвършенствата
на своята природа, когато ги познава и когато се е научил да се справя с
възникнали трудности.
ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ИЗСЛЕДВАНИЯ НА ИЗВЪРШИТЕЛИТЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯ
2.1 Основни насоки на психологическите изследвания на извършителите на
престъпления.
Системните изследвания върху поведението и личностните качества на извършителите
на престъпления започват преди около 150 години. И това е период, свързан с
активното търсене на възможности за усъвършенстване на разследването и
наказателното преследване на правонарушителите.
През този период основният проблем на изследователите и практиците е бил свързан
с осигуряване на по-голяма достоверност на информацията, която се събира чрез
следствените и съдебните действия. Особено внимание се отделя на възможностите
за по-успешно разкриване на извършените престъпления и за преодоляване на
лъжесвидетелствуването.
В края на 19 и началото на 20 столетие психолозите насочват своите усилия и към
по-целенасочено използване постиженията на психодиагностиката и
психопрогностиката при издирване на неизвестни извършители на престъпления.
Оценява се ролята и значението на съдебно-психолоческата експертиза за съдебната
практика.
Всички психологически изследвания, посветени на тези проблеми са допринесли за
по-голяма ефективност в дейността на оперативните, следствените и съдебните
органи. Повишена е разкриваемостта на извършените престъпления.
Освен това те са помогнали да се изяснят много важни особености на престъпното
поведение, на непосредствените причини и мотивите, свързани с реализирането на
конкретни престъпни действия. Установено е по безспорен начин, че не всички
разстройства в психиката и в личностните качества водят до извършването на
престъпления.
Освен от деформации в основните личностни качества, трайното приобщаване към
престъпния начин на живот се обуславя и от усвояването на престъпен опит.
Неговата стимулираща роля е особено силна при задоволяване на потребността от
самореализация.
Съдебно-психологическите изследвания на престъпните групи и престъпните
организации са дали възможност да се изясни и особената стимулираща роля на
криминализираната социална среда за приобщаването на подрастващите и младежите
към извършването на престъпления.
И за психолозите изследователи, и за практиците, работещи в специализираните
държавни органи, отдавна отпадна разбирането, че престъплението е чиста
случайност в живота на личността или че приобщаването към престъпния начин на
живот е предопределено от съдбата, т.е. че е биогенетично обусловено явление.
Много автори в своите публикации все по-често се спират на феномена
“предкриминално поведение”. Този феномен те все по-определено свързват с
“подготовката” на личността за извършване на престъпления.
Установено е по безспорен начин, че през предкриминалния период личността
постепенно губи своята жизнена перспектива и това, че може да успее в живота без
да нарушава социалните норми. Разбира също така, че за нея престъплението е
някакъв шанс да преуспее в живота. Много са и примерите от реалната практика на
специализираните държавни органи, които подкрепят тази теза.
Научните изследвания на престъпното поведение и престъпните действия на
личността неминуемо са стимулирали изследователите и към изясняване на
по-дълбоките вътрешни (интровертни) причини за този обрат в живота й, които я
противопоставят на социалната общност. И във връзка с това много изследователи
са се изкушавали да изкажат и съображения, че е напълно възможно и реално
предотвратяването на определени престъпления и вземане на изпреварващи мерки
определени лица да не се насочат към извършване на престъпления.
Освен тази констатация, редица изследователи изтъкват, че действията, насочени
към ограничаване на престъпността могат да бъдат успешни, ако се проведат
по-мащабни криминологически и психологически изследвания върху причинната
обусловеност на престъпността и престъпното поведение. Позитивен превантивен
ефект може да се постигне само ако своевременно се неутрализират или отстранят
причините, които пречат на личността да избере най-добрата жизнена перспектива и
да се предпази от увлечения, които биха я подтикнали и към извършване на
престъпления.
Всъщност интересът към изследване на причинната обусловеност на престъпността се
увеличи през втората половина на двадесетото столетие. Тогава и учените, и
практиците приеха предизвикателство за решително противодействие на
престъпността, стихийно възникваща и организирана.
През втората половина на това столетие бяха предприети и реализирани мащабни
криминологически и психологически изследвания на престъпността. В почти всички
страни са разработени и се прилагат национални програми за противодействие на
престъпността.
Тези изследвания и тези програми показват по недвусмислен начин, че без
широкомащабни усилия за стабилизиране на условията на живот на гражданите,
гарантиращи тяхната пълноценна социална реализация и социално утвърждаване,
много трудно ще се стигне до чувствително ограничаване както на стихийно
възникващата, така и на организираната престъпност. Смущенията в живота и
поведението на личността, предразполагащи към извършването на девиантни и
деликвентни действия трябва да се преодоляват и неутрализират в техния зародиш.
Изследванията по проблемите на криминалната психология могат да допринесат
твърде много за решаване на проблема с нулевия старт в превантивната работа,
т.е. да се внасят корекции в личностните качества и в поведението на личността
преди да е извършила престъпление.
От научните изследвания по криминална психология зависи твърде много как ще се
реши въпроса за организацията на изпреварващата превантивна работа и по какви
критерии ще се подбират застрашените лица. По всяка вероятност усилията както на
научните работници, така и на специалистите трябва да бъдат насочени към ранните
периоди от развитието на личността – пубертет, юношество, ранна младост.
Обект на изследване от криминалната психология трябва да бъдат и трайните
негативни последици от продължителното ангажиране на личността в извършване

Привет и на теб, СЪН!

Ще си позволя преди всичко да отбележа, че не е необходимо да имаш диплома по психология, за да имаш правилно собствено чувство за нещата от живота. а още повече самото притежание на дадена диплома никога не е било еквивалент, че тя има своето реално покритие. Тук не става дума само за психологията, но и за всяка една друга област на образуванието.

За съжаление не съм запозната с посочената от теб книга от К. Кастанеда и ще се въздържа от коментар относно нея, но от друга страна ще си позволя да те помоля да ми кажеш нейното заглавие, за да мога да я намеря. Най-малкото, защото твоите думи провокираха изненадващ интерес и за самата мен спрямо тази книга и темите, които тя разисква в себе си, заинтригува ме нейната душевност.
Надявам се, мога да си позволя тази молба, СЪН?

За себепознанието и подсъзнанието.
Стремежът ни да надникнем в себе си, да надникнем извън пределите на онези граници, които сами си поставяме чрез цензурата, винаги за всеки човек е пораждало чувство и стремеж за свобода.
Свободата да принадлежиш на самия теб, да притежаваш всяка една малка частица от душата си не само със съзнанието, че тя е ТВОЯ, но и със съзнанието, че си се докоснал "буден" до нея.
Сам по себе си човек е всичко това- неговите мисли, живот, сбъднати и несбъднати мечти. Той е всичко, което иска да бъде и сам избере да е. Всеки от нас е необятен като една микровселена в самата вселена.
Затова, според мен, цял един живот не стига да опознаеш себе си и света около теб...
Но и именно това дава смисъл и опорна точка в нашето търсене към самите нас. Търсене, което никога не намира своя край. Ти как мислиш? Възможно ли е човек да открие изцяло своето Аз (съзнавано и несъзнавано) и да притежава всяка нова секунда, която го създава?

"Можеш да спечелиш битката още преди тя да е започнала."

Напълно си права, СЪН, и много малко от нас са го осъзнали. Много малко от нас са осъзнали, че можеш да превъзмогнеш и победиш всичко отрицателно, като осъзнаеш, че то властва над тебе само защото вярваш в него. А когато тази истина я изживеем в себе си, едва тогава ще сме свободни.
Защото силата да го сторим не е в увереността, която идва ОТВЪН, извън нас, а идва ОТВЪТРЕ. Винаги е била там.

Поздрави!

е, не!!..е тва не може да ми събуди интереса посмъртно :-))
имахме някакви такива ПРЕПОДАВАТЕЛИ, ама точно преПОДАВАТ , нещо им подадено и те по веригата, като насън е така, дати, имена, сухооо.., сухо...
ама как хубаво се спеше при тях ;-))
значи точно обратното на това ми е интересно...
като в "Профайлър" ако си гледала...
и това е една част само..защото не става винаги въпрос за нещо много страшно и много скрито и никоганежелано да се извади...а за естествени процеси...и както и да е..аз понякога като говоря явно само аз се разбирам, което е много лошо :-)))
мислех, че ме разбираш кое ми е интересно..реалността...
и краткостта, спецификата, еее...сега си спомних нещо..май в една книжка на Адлер, аз си го харесвам, но понякога ме приспива де, ако не търся нещо конкретно, а го чета като худ. литература.. и си спомням е така се 'унасях' и прочетох за някаква жена, която (не мога да се сетя диагнозата), шизо*нещоси сигурно, но си седяла и правила някакви странни движения с ръце и той как разбрал че навремето била обущарка и повтаряла специфичните движения на обущарите...дали беше това от тази книга или от един филм в който май се говореше за Адлер , виж как не мога да се сетя сега :-))..но ми се е забило това за жената като ярък момент, проблясък..
е такива неща са ми интересни, затова каза криминалистиката в психологията..това не е същото като криминална психология и то Точно в този соц. вариант на обяснение, който си намерила...иначе хубаво, факти..ама поднесени по толкова отчайващо монотонен начин, че просто- забрави :-))
това не е критика лично към теб, нали разбираш..това е критика на нечистия разум, да ме прощават философите :-)))
обаче ако тези лекции са качени някъде, защо верно не даваш само линк към тях, че се отчайвам колко бавно се отварят :-/

Здравейте,

За книгата на К. Кастанеда
Тази книга я четох преди около 6 или 7 години, когато се интересувах главно за страха в нас. Затова предполагам, че книгата се казваше "За страха".
Все още съм на мнение, че човек се управлява от страха и егоизма.

За себепознанието и подсъзнанието.
Според мен, за да опознаем себе си, трябва да надникнем в детството си, което включва да опознаем най-близките хора, които са ни възпитали и са ни показали света около нас. Например, защо те е страх от паяк? Може би защото майка ти я е било страх и ти оттам знаеш, че паяците са животни, от които трябва да се страхуваш.
Невербалното общуване също много ме е интересувало, затова съм прекарвала часове пред огледалото за да видя каква мимика ще направя когато изпитвам някакво чувство и по този начин когато видя друг човек да прави същото, зная какво чувства.
Не съм чела много книги, не претендирам, че съм права. За себе си смятам, че съм права, защото това е моя начин за приемане на нещата и хората около мен.

"Можеш да спечелиш битката още преди тя да е започнала."
Това е цитат от една много интересна книга, която е и много рядко срещана. Сега като я чета се сетих за изпитите ми като студентка, когато се шегувахме, че когато си сигурен, че ще вземеш даден изпит, то това е 50% взет изпит. Вече зная, че това не е просто един майтап.
Както и да е. Искам да отговоря и на Ariella.
Не само при психологията, но и при всяка друга наука и учение "сухата" материя не е от най-интересните. Но тя е необходима дотолкова, доколкото да те научи да мислиш по определения начин за да можеш да вникнеш в нещата, които наистина те интересуват. Специално аз съм филолог и докато изучавахме по английски морфология, синтаксис, лексикология и други, определено не ми беше много интересно. Но това е скучна материя, която ми служи за основа, която да ми помогне при специализирането ми в друга област.

"Можеш да спечелиш битката още преди тя да е започнала."
Мусаши

[линк]

u4udvam se, 4e to4no ti, hahogen, vseznae6tata, ne si 4uvala za Karlos Kastaneda.
u4udvam se s'6to i 4e pita6 predi da pot'rsi6 sama

s pove4e humor mu e maykata

К. Кастанеда няма една или две книги. Ако си прочел по-внимателно hahogen ме пита в коя от всичкирв му книги съм чела за гореспоменатата тема.



Можеш да спечелиш битката преди още тя да е започнала.

pro4etoh dostat'4no vnimatelno
dori i mejdu redovete :)

s pove4e humor mu e maykata

Аз отново ще защитя hahogen.
Може би си пропуснал този ред:
"За съжаление не съм запозната с посочената от теб книга от К. Кастанеда и ще се въздържа от коментар относно нея..."

Преди време бях много запалена по Джон Гришам. Прочетох "Завещанието", след нея захапах "The Partner", а сега вече довършвам новата му книга "Наследници". Не съм му чела останалите книги, но мога да ти кажа, че вече познавам начина му на мислене и предлагане на нещата. Затова и повече нямам намерение да го чета, защото за мен той е изчерпан.

С психологията е същото (поне за мен). Захапеш някой психолог, разбереш теорията му, вземеш най-доброто за себе си и след това преминаваш на друг.


Можеш да спечелиш битката преди още тя да е започнала.

Maj nashata Ariella si nameri edin bolen um za razgadavame v kluba-forri.
Ponqkoga maj e po-dobre jelaniqta ni da si ostavat neizp2lneni...

temata ne e za egoisti4ni kuhi leiki kato iskate da sporite za gluposti IRC e idealnoto mqsto za vas :)))))))