За нищо
7 отговора
201 прегледа
За нищо
За нищо
- Добрата новина е, че са прибавили дядо ти към значимите евреи на България... съвремените.
Остави настрана вестника и полубезразлично отбеляза:
- Глупости... занимаваме се с глупости. Дори понякога си мисля, че ние самите безмислено раздуваме въпроса. Обръщаме ненужно внимание към нас.
Погледите им се срещнаха за момент.
- Ние сме преживели Холокоста, бабе. Затова сме загрижени - старата жена обърна глава към смрачаващия се град отвъд прозореца - Навремето всичко започна така. С подобни гадости - кимна към сгънатия вестник на леглото.
Чешмата до тях изведнъж силно прокапа, поспря и накрая равномерно западаха бистри капки.
- Трябва да се смени... ама в момента нямам пари. Съвсем ги свърших вече.
- Д-да... - уклончиво се съгласи - Но нещата се били по съвсем различен начин тогава.
- Така е душе, ама да не мислиш, че Хитлер веднага започна с Холокоста, като се качи на власт? Не, първо беше това и после дойде Кристалната нощ - наклони побелялата си глава, като че бе напълно естествено.
- Но е била официалната политика, с която идва.
Чешмата отмерваше равни интервали.
- Преживели сме го, бабе, затова се страхуваме. И то ние оцеляхме, пак останахме по-встрани. Единствено ни изселиха, по... страната. Знаеш ли какво беше? Натъпкаха ни като... сардели в училищата и синагогите, и всеки беше само с каквото можеше да носи. Спяхме по 30 човека в една стая, направо на пода. И който имаше пари ядеше, другите... - замлъкна замислено - По синагогите и училищата спяхме цяла зима. Добре, че евреите по страната се организираха и направиха кухни в синагогите, та раздаваха храна. Чорба някаква, ама като си гладен всичко ядеш. Чорба не чорба... а ние с дядо ти по затворите.
- Още преди да започне изселването?
- Ами, ами... значи то започна септември... мен ме прибраха чак декември. От Горна Джумая.
- Къде се намира това?
- Близо до Благоевград. Три жени в килията, във военния карцер, нас ни затвориха първо в една казарма. Спяхме на цимента, долу. И пишкаш само сутрин и вечер. Не може иначе. Ха... - засмя се при спомена - И имаше една Ева, Евчето, тя умря наскоро,.. тя милата не можеше да трае. Ох, пишка ми се, пишка ми се, не издържам... и обикаля нагоре надолу. Мен ми беше жал, бях я оставила, но другата, тя тича след нея и само й вика - Не! Недей, после ще мирише! А тя милата не издържа и само обикаля и се чуди как и къде... да се изпишка. Накрая не издържа, отиде в ъгъла и понечи да си свали гащите... а те едни бархетени, знаеш ли какво е бархет? - кимна - Целите на червени ивици, тя беше много бедно момиче, бяха две деца без баща... майка й ходила навремето на свечеряване по гробищата, да събира оставеното жито и... храна. Не е могла да ги изхрани иначе, много мизерия имаше навремето... а и сега има. Та тогава майка й кой знае откъде беше ушила, до тука - посочи малко над коляното си - бархетени, на червени ивици, ивици... - засмя се отновона спомена - накрая клекна милата в ъгъла и си сваля гащите, а другата й ги дига и вика... каква картинка бяха.... накрая тя крещи - ох, остави ме моля те, ще се напишкам и ще си намокря гащите, после нямам други... и почна да пикае, не издържа. А онази другата реве и се вайка до нея... сега ще ти миришем напиканото... и така си остана, да...
- Наддали ви е било смешно тогава...
- А... как ще ни беше... тоалетните знаеш ли какви бяха... до тука - допря ръка до гърдите си - а отдолу отворени... виждат ти се краката. Навсякъде войници, нас ни срам, ама няма как, трябва да отидеш... И няма къпане, няма миене, няма нищо. Целите въшлясахме. Аз бях с две големи плитки тогава, от двете страни... ужас. След един месец аз не можех повече, бях свикнала да се къпа всеки ден. Взех една тенекия, напълних я... там от чешмата на двора... а водата ледена... студена... отидох в ъгъла, където Евито се изпишка и там си измих косата, да се измие малко.
- Ама...
- Нищо, нищо не ми стана... - продължи унесено по инерция.
- Само с вода ли се изми?
- А, имахме сапун. Майка ми ни носеше. Но тя ми донесе чисти дрехи, аз като ги сложа и... веднага въшлясваха целите, то просто...
- Няма начин.
Замлъкнаха замислено загледани през стъклото. Тъмнината бавно се спускаше над керемидите. Кап... отбеляза отново чешмата.
- А после в Софийския затвор какво тегло беше... нямахме какво да ядем. Гладувахме като... и отвън не можеха да ни носят, само веднъж в седмицата имаха право, а и каквото хубаво нещо имаше ни го взимаха. Оставяха ни само... хляб, боб. Един път, няма да забравя,.. бяхме много в една килия... единайсет момичета в единична килия. Имаше дъски по пода, чак до вратата. Мъжете лежаха направо на земята. Спяхме на ребро, така настрани. По гръб и дума не можеше да става. Един до друг, един до друг... така наредени. И посред нощ някой като даде сигнал, се обръщахме на другата страна. Така спяхме. И на 8 март решихме да празнуваме. Събрахме се вътре и Цвъри, - вдигна въпросително вежди - ...Цветанка, Цвъри, така я наричахме защото беше много такава - направи странно движение настрани с ръце - тя взе две лъжици и ги сложи една към друга и започна да ги удря, уж свиреше, а аз да играя... млади бяхме. На по осемнайсет, деветнайсет. Надзирателката като ни чу... хайде в карцера, седем дена. Без храна. А това края на зимата, вътре студено, а ние двете голи, аз бях само по една... рокличка някаква, нали играехме. Прегръщаме се вътре двете, топлим се, ужас. Та по едно време, една от криминалните, нас ни наричаха политически, те бяха криминални. Отваря вратата и ни хвърля вътре ядене. А останалите, като видяха че ни отвеждат, започнали да събират храна. Тази криминалната, тя беше много добро момиче, слугинче. От девет годишна я бяха дали да слугува в една къща. Сираче беше, сам сама. И тя нема, че вземе да открадне един колан, тогава жените се пристягаха. Той нали лъскав такъв един, осъдиха я на една година затвор. Бях се сприятелила с нея, научих я на едно Вапцарово стихотворение. Чу ме веднъж да пея една песен, и ме помоли да я науча. После й написах това стихотворение... как беше, забравила съм вече... песен за човека... в затвора попаднах на хора и станах човек...
- Вапцаров е някак... много силен.
- Много. Надзирателката я караше да й чисти и на нея вкъщи, тя живееше вътре в затвора. А момичето като разбрало, че съм в карцера, откраднала ключовете оттам, взима набързо храната, която бяха събрали в нашата килия, и ни ги хвърля вътре. Но вратата е с... аларма, звънва вендага горе, надзирателката разбира, слиза бързо надолу и я хваща още докато затваряше. Преби я просто момичето... а храната ни взе. Тогава Цвъри, няколко дена не бяхме яли нищо, грабва единия хляб и го пусна в... кофата с... лайната. Имахме вътре една кофа за тоалетна. Тя си отиде, него не го взе, нали го пусна в... но ние като го извадихме... той целия в... изпражнения. Цвъри го държи високо в ръце и крещи - имаме си хляб, имаме си хляб... а то какво ли не тече от него. Аз й викам погледни го, аз такива неща не ям. А тя... не е, не е, виж, отвътре не е. Махна кората, остави я така настрани, и се нахвърлихме. Но после... глада пак ни подгони. Това са седем дена. И хайде... оттук не е толкова, оттам не се е допряло... полека лека, с глада, целия го изядохме. Ох... какво тегло беше. А това момиче, слугинчето, каква съдба я сполетя... на девети септември, разбиха вратите на затвора и ние избягахме. С нас и много криминални, разбира се. Малко след това обявиха мобилизация, за фронта. И аз се записах, доброволка. Когато падна Берлин, ме завари в Унгария. На един площад, хората се радваха, викаха. По едно време някой ме сгрбчва отзад и започва да ме прегръща. Толкова силно, аз не мога да видя кой е. Беше това момиче, слугинчето. И тя се бе записала като доброволка, санитарка. Прегръщаме се, целуваме се, и решихме след няколко дни да се видим в Печ, едно градче наблизо. И наистина, като отивам там, я потърсих, но командирът ми каза, че е загинала. По пътя, докато съпровождала ранените войници, един от тях поискал вода. Тя му дала, но той казал, че е много топла. И тя слезла до едно изворче наблизо, да налее. Но полето се оказало минирано, и... била разкъсана на парчета. Командирът като разбра, че съм и близка, ми предаде вещите й. Нямаше си никой. А между тях и онова листче, което й бях написала в затвора, със стихотворението на Вапцаров. По-късно отидох на гроба й, и изкопах малка дупка, в която го зарових. То беше за нея. Какви ли не човешки съдби...
Старата жена поклати конвулсивно глава.
- И като се замислиш... за какво всичко това?! За нищо... - изправи се.
- За нищо, ами... за да ни наричат сега... как беше... - изправи се с мъка от стола - червени бабички.
Прилижи се до чешмата и затегна крана.
- А така, затвори го баба, че да не тече.
- После ще можеш ли да го отвориш?
- Няма да го отварям, ще наливам вода от банята.
- Хайде... тръгвам - прекрачи към вратата и отвори.
- Айде, душе и пак да ми дойдеш. Отваря ми се къщата като идвате...
- Добрата новина е, че са прибавили дядо ти към значимите евреи на България... съвремените.
Остави настрана вестника и полубезразлично отбеляза:
- Глупости... занимаваме се с глупости. Дори понякога си мисля, че ние самите безмислено раздуваме въпроса. Обръщаме ненужно внимание към нас.
Погледите им се срещнаха за момент.
- Ние сме преживели Холокоста, бабе. Затова сме загрижени - старата жена обърна глава към смрачаващия се град отвъд прозореца - Навремето всичко започна така. С подобни гадости - кимна към сгънатия вестник на леглото.
Чешмата до тях изведнъж силно прокапа, поспря и накрая равномерно западаха бистри капки.
- Трябва да се смени... ама в момента нямам пари. Съвсем ги свърших вече.
- Д-да... - уклончиво се съгласи - Но нещата се били по съвсем различен начин тогава.
- Така е душе, ама да не мислиш, че Хитлер веднага започна с Холокоста, като се качи на власт? Не, първо беше това и после дойде Кристалната нощ - наклони побелялата си глава, като че бе напълно естествено.
- Но е била официалната политика, с която идва.
Чешмата отмерваше равни интервали.
- Преживели сме го, бабе, затова се страхуваме. И то ние оцеляхме, пак останахме по-встрани. Единствено ни изселиха, по... страната. Знаеш ли какво беше? Натъпкаха ни като... сардели в училищата и синагогите, и всеки беше само с каквото можеше да носи. Спяхме по 30 човека в една стая, направо на пода. И който имаше пари ядеше, другите... - замлъкна замислено - По синагогите и училищата спяхме цяла зима. Добре, че евреите по страната се организираха и направиха кухни в синагогите, та раздаваха храна. Чорба някаква, ама като си гладен всичко ядеш. Чорба не чорба... а ние с дядо ти по затворите.
- Още преди да започне изселването?
- Ами, ами... значи то започна септември... мен ме прибраха чак декември. От Горна Джумая.
- Къде се намира това?
- Близо до Благоевград. Три жени в килията, във военния карцер, нас ни затвориха първо в една казарма. Спяхме на цимента, долу. И пишкаш само сутрин и вечер. Не може иначе. Ха... - засмя се при спомена - И имаше една Ева, Евчето, тя умря наскоро,.. тя милата не можеше да трае. Ох, пишка ми се, пишка ми се, не издържам... и обикаля нагоре надолу. Мен ми беше жал, бях я оставила, но другата, тя тича след нея и само й вика - Не! Недей, после ще мирише! А тя милата не издържа и само обикаля и се чуди как и къде... да се изпишка. Накрая не издържа, отиде в ъгъла и понечи да си свали гащите... а те едни бархетени, знаеш ли какво е бархет? - кимна - Целите на червени ивици, тя беше много бедно момиче, бяха две деца без баща... майка й ходила навремето на свечеряване по гробищата, да събира оставеното жито и... храна. Не е могла да ги изхрани иначе, много мизерия имаше навремето... а и сега има. Та тогава майка й кой знае откъде беше ушила, до тука - посочи малко над коляното си - бархетени, на червени ивици, ивици... - засмя се отновона спомена - накрая клекна милата в ъгъла и си сваля гащите, а другата й ги дига и вика... каква картинка бяха.... накрая тя крещи - ох, остави ме моля те, ще се напишкам и ще си намокря гащите, после нямам други... и почна да пикае, не издържа. А онази другата реве и се вайка до нея... сега ще ти миришем напиканото... и така си остана, да...
- Наддали ви е било смешно тогава...
- А... как ще ни беше... тоалетните знаеш ли какви бяха... до тука - допря ръка до гърдите си - а отдолу отворени... виждат ти се краката. Навсякъде войници, нас ни срам, ама няма как, трябва да отидеш... И няма къпане, няма миене, няма нищо. Целите въшлясахме. Аз бях с две големи плитки тогава, от двете страни... ужас. След един месец аз не можех повече, бях свикнала да се къпа всеки ден. Взех една тенекия, напълних я... там от чешмата на двора... а водата ледена... студена... отидох в ъгъла, където Евито се изпишка и там си измих косата, да се измие малко.
- Ама...
- Нищо, нищо не ми стана... - продължи унесено по инерция.
- Само с вода ли се изми?
- А, имахме сапун. Майка ми ни носеше. Но тя ми донесе чисти дрехи, аз като ги сложа и... веднага въшлясваха целите, то просто...
- Няма начин.
Замлъкнаха замислено загледани през стъклото. Тъмнината бавно се спускаше над керемидите. Кап... отбеляза отново чешмата.
- А после в Софийския затвор какво тегло беше... нямахме какво да ядем. Гладувахме като... и отвън не можеха да ни носят, само веднъж в седмицата имаха право, а и каквото хубаво нещо имаше ни го взимаха. Оставяха ни само... хляб, боб. Един път, няма да забравя,.. бяхме много в една килия... единайсет момичета в единична килия. Имаше дъски по пода, чак до вратата. Мъжете лежаха направо на земята. Спяхме на ребро, така настрани. По гръб и дума не можеше да става. Един до друг, един до друг... така наредени. И посред нощ някой като даде сигнал, се обръщахме на другата страна. Така спяхме. И на 8 март решихме да празнуваме. Събрахме се вътре и Цвъри, - вдигна въпросително вежди - ...Цветанка, Цвъри, така я наричахме защото беше много такава - направи странно движение настрани с ръце - тя взе две лъжици и ги сложи една към друга и започна да ги удря, уж свиреше, а аз да играя... млади бяхме. На по осемнайсет, деветнайсет. Надзирателката като ни чу... хайде в карцера, седем дена. Без храна. А това края на зимата, вътре студено, а ние двете голи, аз бях само по една... рокличка някаква, нали играехме. Прегръщаме се вътре двете, топлим се, ужас. Та по едно време, една от криминалните, нас ни наричаха политически, те бяха криминални. Отваря вратата и ни хвърля вътре ядене. А останалите, като видяха че ни отвеждат, започнали да събират храна. Тази криминалната, тя беше много добро момиче, слугинче. От девет годишна я бяха дали да слугува в една къща. Сираче беше, сам сама. И тя нема, че вземе да открадне един колан, тогава жените се пристягаха. Той нали лъскав такъв един, осъдиха я на една година затвор. Бях се сприятелила с нея, научих я на едно Вапцарово стихотворение. Чу ме веднъж да пея една песен, и ме помоли да я науча. После й написах това стихотворение... как беше, забравила съм вече... песен за човека... в затвора попаднах на хора и станах човек...
- Вапцаров е някак... много силен.
- Много. Надзирателката я караше да й чисти и на нея вкъщи, тя живееше вътре в затвора. А момичето като разбрало, че съм в карцера, откраднала ключовете оттам, взима набързо храната, която бяха събрали в нашата килия, и ни ги хвърля вътре. Но вратата е с... аларма, звънва вендага горе, надзирателката разбира, слиза бързо надолу и я хваща още докато затваряше. Преби я просто момичето... а храната ни взе. Тогава Цвъри, няколко дена не бяхме яли нищо, грабва единия хляб и го пусна в... кофата с... лайната. Имахме вътре една кофа за тоалетна. Тя си отиде, него не го взе, нали го пусна в... но ние като го извадихме... той целия в... изпражнения. Цвъри го държи високо в ръце и крещи - имаме си хляб, имаме си хляб... а то какво ли не тече от него. Аз й викам погледни го, аз такива неща не ям. А тя... не е, не е, виж, отвътре не е. Махна кората, остави я така настрани, и се нахвърлихме. Но после... глада пак ни подгони. Това са седем дена. И хайде... оттук не е толкова, оттам не се е допряло... полека лека, с глада, целия го изядохме. Ох... какво тегло беше. А това момиче, слугинчето, каква съдба я сполетя... на девети септември, разбиха вратите на затвора и ние избягахме. С нас и много криминални, разбира се. Малко след това обявиха мобилизация, за фронта. И аз се записах, доброволка. Когато падна Берлин, ме завари в Унгария. На един площад, хората се радваха, викаха. По едно време някой ме сгрбчва отзад и започва да ме прегръща. Толкова силно, аз не мога да видя кой е. Беше това момиче, слугинчето. И тя се бе записала като доброволка, санитарка. Прегръщаме се, целуваме се, и решихме след няколко дни да се видим в Печ, едно градче наблизо. И наистина, като отивам там, я потърсих, но командирът ми каза, че е загинала. По пътя, докато съпровождала ранените войници, един от тях поискал вода. Тя му дала, но той казал, че е много топла. И тя слезла до едно изворче наблизо, да налее. Но полето се оказало минирано, и... била разкъсана на парчета. Командирът като разбра, че съм и близка, ми предаде вещите й. Нямаше си никой. А между тях и онова листче, което й бях написала в затвора, със стихотворението на Вапцаров. По-късно отидох на гроба й, и изкопах малка дупка, в която го зарових. То беше за нея. Какви ли не човешки съдби...
Старата жена поклати конвулсивно глава.
- И като се замислиш... за какво всичко това?! За нищо... - изправи се.
- За нищо, ами... за да ни наричат сега... как беше... - изправи се с мъка от стола - червени бабички.
Прилижи се до чешмата и затегна крана.
- А така, затвори го баба, че да не тече.
- После ще можеш ли да го отвориш?
- Няма да го отварям, ще наливам вода от банята.
- Хайде... тръгвам - прекрачи към вратата и отвори.
- Айде, душе и пак да ми дойдеш. Отваря ми се къщата като идвате...
