Прах...

Опитвали ли сте да видите човек от самолет?
Няма ги хората. Не се виждат дори преди приземяване. Виждат се коли, паркинги, ниви, гори и планини, реки, квартали сиви блокове... Но хората... Хората не се виждат.
От самолет не се виждат.

Искам да сме вечно заедно. Искам да не сме сами прашинки във вселената, а голеееми слънца. Прашинка във вселената - изтъркано, протрито, прономеровано и прошнуровано, номер, снимка и подпис. И после? Когато погребват човека погребват ли паспорта му? Не. Паспортът остава. Червен и празен, без душа. Архив. Паспортът е боклук. Парче червен картон.

И ако има Рай и Ад, как ги пускат там без Червени Картони?
Ами пускат ги, защото... защото... там няма рефери.
Няма какво да напиша. Обаче всеки път когато пътувам в самолет, това отдолу ми изглежда прекалено конкретно, за да има глобално значение... а пък вселената е прекалено глобална.
На какво да се вярва? На някъв Господ, който не пие, не пуши, не се чука и е опериран от хумор вместо от апандисит? Господ не е човек. Господ е нечовек. Обаче има моменти, в които знаеш, че ако Господ има шлифер, то ти определено стискаш крайчето му с пръсти. Докато го смъкне и избяга в дебрите на Рая. И не е било шлифер, а най-обикновена мушама.

О, да, позитивното мислене... щях да забравя... Ми че аз съм Господ. В пола и прашки. Хихи. И кво? Мога да мисля позитивно, но това огрява само мен. Мога да се вдигна от праха, но от това печеля само аз. Мога да замина, да се върна, мога да живея както аз си знам, мога и да умра. Но какво за другите? Мога да им говоря, да им вдъхна вяра, да ги черпя бира, но мога ли да купя някому живот? Мога ли да подам Молба до Оня-с-коня, или да му кажа на джинче - "Брато, обичам този човек, не ми го отнемай, pls!"? И че ако аз съм важна, той е важен също. Щото аз иначе съм много велика, по-велика и от теб, обаче си искам човека, щото... животът е мастика, а не ми се пие сама!
И ако Господ ми е дал любов, защо ще ми я отнема? Щото в някой предишен живот може примерно да съм била кучка. Хех... на кой му дреме?! Всичко има значение само ако е в този живот. Мдаммм... Защото забрявяме, и забравяме за добро.
Обаче пък тоя Господ, ако го има, е тотално полудял. Сигурно е ял люти чушки... или пък майка му е била курва.

Искам да сме вечно заедно. Искам да не сме сами молекули във вселената, а голеееми сърца.

Прашинки във вселената...
Ми че тя е пълна със звезден прах.
Айййййй, депресирах се.
Хелп.
Броя до десет.
Онче-бонче-счупено-пиронче, риба щука махай се оттука...
Някой навит?

The most rewarding experiences in life invariably come from an encounter with the new.

Ох... аз ли съм виновна за това?
... извинявай, знам, че не съм...
Просто направих някаква връзка. Ти знаеш, какво ще ти кажа, нали?

Най-много мразя това:
The subscriber has switched off his incoming calls. Please try later again.

Предвещава хипертонична криза на другия край на света. И - признавам си - страх ме е.

Не е да не мога без него. Мога. Мога без всички. Животът е мастика. Сядам в някой ъгъл и си я пия сама. Избор имам ли? Обаче... обаче.
Нямам претенции за химичния състав на веществата. Стига да сме вечно заедно. Може и зад луната вляво.

Who does not love too much, does not love enough - Pascal

Свещта се стопи.

Нощта изгоря.

А сега? ...

Ех, да можех всичко със слова да изразя, що разума в тоз живот чрез душата ми прозря!

Ти пък постоянно се триеш. И лъготиш.
Да, за едно нещо беше прав - Венера в 7 дом. Но за другото не беше.
"Бели дишащи нишки" - откога търсех такива...

The most rewarding experiences in life invariably come from an encounter with the new.

Не съвсем... Писах в друга тема до pat... Ами днес нещо разбрах по телефона и ми стана мъчно. :-(((
Обаче то важи и за теб сигурно...
Не ми се пише сега... щото не знам какво ще напиша...

The most rewarding experiences in life invariably come from an encounter with the new.

Сега започва нов ден... по-блед, докато не намери нов цвят; по-тъжен, докато не намери нова усмивка; по-сив, докато не намери ново слънце...

The most rewarding experiences in life invariably come from an encounter with the new.

Ето слънцето. Ето усмивката:



Какъв е цветът на небето?

Who does not love too much, does not love enough - Pascal

Добро утро...

Знаеш ли, говорили сме си с М. за това и той ми е казвал, че когато умре, аз ще съм единствената, която няма да страда, защото ще знам, че всъщност... не е умрял.

Не се страхувам от смъртта като такава. Видÿла съм достатъчно, за да знам, че всъщност тя изобщо не е страшна. Страшна е физическата болка. Но погледни ме: той и сега ми липсва почти на ръба на поносимото, а е жив и здрав на 1200 км. И аз съм много велика. И все пак мисълта за цял един живот без топлината му, уханието, очите, ръцете, гласа... без присъствието му, поражда у мен усещане за огромна, непреодолима липса. Наречи го егоизъм, може би ще си права. желанието на всяка цена да задържим до себе си човекa, когото обичаме. Макар че знам, че сме се срещали и пак ще се срещаме. Много добре го знам. И все пак - предпочитам да е при мен завинаги. Ако сме искрени, това е, което кара хората да скърбят. Боли ги за тях самите.

Извинявай. Занимава ме. Смъртта винаги ме е занимавала. Понякога се питам "нормално" ли е, да си мисля тези неща. Но смъртта присъства в ежедневието ми и е някак неизбежна. Не мога да се промуша покрай нея, дори и да искам. А не искам. Защото само в лицето на смъртта се опознаваме истински, заставаме пред себе си такива, каквито всъщност сме. Ако имаме смелостта да си го признаем. Моята собствена смърт не може да ме покърти, но когато любимият ми има хипертонична криза, това ме кара да се разтреперя и да хипервентилирам. И понеже тъй или иначе ще се умира - нека поне е на моето рамо. Или аз на неговото...

Who does not love too much, does not love enough - Pascal

Не става дума точно за смърт... а за това, че каквото можем да направим за себе си, не можем да направим за другите...
Не че можем да измолим и собствения си живот, но можем да свикнем с мисълта за собствената си смърт (тук с известна уговорка, защото не знам как точно се прави, защото... няма да пиша, сещай се защо), докато... как да накараш някой друг да го направи, да бъде силен, ако той не може? Има хора, които искат да са силни, но са твърде слаби, за да го постигнат.

The most rewarding experiences in life invariably come from an encounter with the new.

Благодаря ти!

The most rewarding experiences in life invariably come from an encounter with the new.

Аз още бях в руслото на мислите от снощи... Да, права си. Понякога въпреки усилията и желанието си, не можем да направим нищо за хората. Може би това е най-горчивият урок на един лекар. И в един момент се смиряваш. Виждаш, че нещата не са в твои ръце. И преставаш да се гневиш на Бог или да обвиняваш себе си. (Не конкретно относно смъртта, това важи и по принцип за помощта, койето оказваме...) Може би съм приела, че нещата са това, което са и имат смисъл. Някакъв, скрит от мен...

Who does not love too much, does not love enough - Pascal

Да. Какво ли не се налага да приемаме. Понякога изглежда, че всичко е безсмислено. Вероятно само така изглежда. Но пък честно ли е?

The most rewarding experiences in life invariably come from an encounter with the new.

Не е честно според човешкото ни мислене. Иначе ми се струва, че е честно. Джейн вчера ми каза нещо, относно съдбата. Че понякога нещо ни се струва малшанс, а в последствие при равносметата излиза, че сме спечелили...

Колкото до смисъла, той се твори в движение. Поне аз така го виждам.

Who does not love too much, does not love enough - Pascal

Именно. Според човешкото ни мислене. Нали по-горе писах, че Господ е нечовек...

The most rewarding experiences in life invariably come from an encounter with the new.

с прашките требе да се види!

Много си харесвам Канзас.
"... Dust in the wind, all we are is dust in the wind ... everithing is dust in the wind..."
Защо това те тревожи? От прах сме дошли и на прах ше станем. Самолета само ни помага да го проумеем по-бързо. Процесът продължава.

/* Затвори очи, за да видиш... *\

Хей, Ви… много си го задълбала…

Аз бягам от това да мисля за тия неща…

..защото винаги тръгвам от любовта, от екстаза, от красивото, минавам през проклятието и .. стигам до цинизма…
и ми става по-лесно.

Убедих се, че цинизмът и иронията са инструмент на позитивното мислене…


Обичам момента, в който щракват защитите… тогава изтърсвам първата си простотия за деня… ))))

Може и да не съм права, но.. все още върши работа при мен….
))))))

Да.
От известно време насам не ми харесва да се задълбавам, затова обикновено пиша простотии и не пускам нови теми.
Няма вече.

The most rewarding experiences in life invariably come from an encounter with the new.

да се отложи бачкането..тва е цинизма.

И идва време когато е твьрде късно и за промяна...или поне е стократно по трудно.

поне за малко...

За мен цинизмът и самоиронията са защита…

Защита от мен самата.

Нещо като предпазен парапет, за който се държа, когато нямам още сили да скоча…
Нещо като тъмните очила, които слагам, когато не искам да виждам сълзите си, отразени в очите отсреща…(болката е нещо много лично.)
нещо като чадъра, който отварям когато не искам да вали отгоре ми, макар да шляпам в локви.
Нещо като табелите на плажа - "охранявана зона". Зад тях плуването е на моя отговорност.
Нещо като спасителен червен пояс с надпис "relax", когато се уморя от истини.
Нещо като да затвориш очи, когато слънцето те заслепява.

Нещо като .. лъжа… за кратко….
Поне за малко…
Трик,
Илюзия
time-out
Малко бягство… нищо повече…

…
да продължавам ли…

паспорта на умрелия отива в общината
и там са едни формалности
ти кво мислиш а?
че е лесно тва а?

бягащ кон,танцуваща жена,платна в океана