За чертичките

Нали знаете на какво приличат пръчиците? Държа в ръце една такава – 7-8 сантиметра дълга и половин сантиметър широка. Виждали ли сте такива? Щом четете тука - виждали стеее, виждали. А запитвали ли сте се какво може да зависи от една такава пръчица? Нищо?! О, нееее, правилния отговор е – ВСИЧКО! Държа я в ръцете си все едно държа граната и се чудя дали ще избухме или не. Гледам я и чакам. Чакам да се появи една чертичка. Или три. Въобще трябва да е нечетен брой. Ех, тези нечетни числа!
Гледам и броя секундите. Броя и чертичките – ето я първата. Усмихвам се с надежда. Ноооо, започва загадъчно да се появява и втора – първо едва-едва (сякаш е само привидение), но после засилва цвета си. Мираж ли?! Не! Жива истина!!!!! С надежда чакам третата чертичка. Колко да чакам?!
Това е – две чертички. Пак! Отново! Изведнъж се обливам в пот. Не, това не може да се случва на мен. Нали внимавахме?! Нали се подсигурявахме?! Или май една вечер....малко през пръсти погледнахме на сигурността.
ТОЙ е виновен! Той е ДЛЪЖЕН да ме пази!
Ами сега?! Да му казвам ли или да поемам пътя към кюртажната?
Трето дете?! НИКОГА! Не и аз! Не и отново! Н-Е!



Скачам. Заспала съм облегната над решетката на Диди – пак я мъчи зъб горката! Оглеждам се – няма пръчици, няма чертички. Всъщност тапетите са на райета – досущ комплект от по две чертички. Трябва да се сменят. Трябва! Не искам да виждам две чертички никога повече.
Отпускам се на възглавницата. Всъщност, защо се тревожа?! – нали вчера ми дойде!
Лека нощ!

тия откраднати дремвания около дечковците ще ни довършат

Аз пък искам да те питам, как би постъпила, ако се окаже истина?
Ще се колебаеш ли дълго?
И в крайна сметка ....?

Um Anel para a todos governar, Um Anel para encontrа-los,
Um Anel para a todos trazer...

Пътя е ясен - към кюртажната!

Добре де, а как ще се чувстваш при вземането на такова решение...
И даже и да искаш, няма ли да ти е мъчно...?

Um Anel para a todos governar, Um Anel para encontrа-los,
Um Anel para a todos trazer...

O,smile, ti shte me pobarkash.Cheteiki,ti me nakara parvo da iztrapna,sled tova da se ujasia i nakraia edva li ne me beshe obhvanala panikata...nali i az tolkova pati sam go izpitvala...
huh,sega si otdahnah-ama kak mojesh da pishesh tolkova obrazno?


...с оранжевите майки с оранжеви дечица,оранжеви китари-оранжево звънят...

по-добре да се чувствам аз така, отколкото да обрека и трите деца на нерадостно детство. Нерадостно ще е, защото финансовите ни сили няма да стигат да им осигурим детство, каквото смятаме, че трябва да имат. След това в училище - как ще се оправяме с 3 ученика? А с 3 студента? И докато за студенството те самите могат да си помагат, знаеш колко излиза един ученик.
И ако започнеш темата, че финансите не трябва да бъдат определящи, аз веднага ще скокна - НАПРОТИВ! Сега дори и здравето се купува с пари.
Децата не са сами - в смисъл, че са две и няма да станат неподправени егоисти. Пък и да станат - НЕКА! трябва да се оцелява.

Аз съм убедена, че сърце няма да ти даде да го махнеш, все едно да махнеш някое от децата си. Можеш ли??? Аз лично не мога дори да си го помисля, ако станат три или четири - щом Господ е решил, значи ще раждаме. Е от нас си зависи да взимаме предпазни мерки, спирали, презервативи, спермоцидни пасти, тестове за овулация (това ползвам аз - много съм доволна :))). Знам, че трябват пари, за повече деца, но щом вече имаш две - имаш доста неща от тях и знаеш, че рязко спадат разходите при второто, поради нещата останали от първото. Така си мисля де, аз още съм на едно .

колко е лесно като гледаш отстрани - и тъпото е, че допреди 1 г. и аз мислех така, а като не става, какво ти остава освен да откачиш
но понякога мъчителните решения са по-добрите

Хареса ми отговорът ти.
Аз съм от хората, които смятат, че раждането на деца е много отговорна работа. Това, че сме разумни същества ни натоварва с отговорността, освен да родим децата, да се грижим за тях така, че да могат да бъдат щастливи.
За щастието не винаги са неоходими много пари, но положението в България днес е такова, че ако ти се случи нещо със здравето ... абе кофти работа....
Иначе много ме трогна и това, че си готова да приемеш страданието, което една такава постъпка може да ти причини в името на децата ти.
Защото никой не се съмнява, че си е голяма мъка това.

Um Anel para a todos governar, Um Anel para encontrа-los,
Um Anel para a todos trazer...

Едно време гледах на абортите с лека ръка. Не, че съм правила някога, но винаги съм си казвала, че ако се случи какъв е проблема? - ще го направя.
Сега обаче, когато имам дете, по друг начин са настроени възприятията ми по този въпрос.
Трудно ми е да си представя, че човечето което лежи сега до мен е можело да бъде жертва на аборт.
Смятам, че човек трябва да носи отговорност за това което прави.
Ако не искаш деца - ще направиш всичко възможно, за да не го допуснеш.
А след като си го допуснал, това означава, че не си положил достатъчно усилия и лековерно си оставил това да се случи. Но след като е станало - човек трябва да понесе и приеме последиците от действията си.
Не налагам мнение - просто споделям моята гледна точка.

Толкова отдавна се появих, май вече си отивам

Би ли съгласувала решението си със съпруга си?
Ако той е против аборта какво ще направиш? Ще го скриеш ли?

Work like you don't need the money
Dance like no one is watching
Love like you've never been hurt

май ще решавам "на място" (да не дава господ да ми се наложи).
Мисля си, че той ще е 50 на 50 и каквото и решение да взема "другите 50%" ще ме упрекват.
Може и да не му кажа - нека да тежи само на моята съвест!

Ами талантлива фейлетонистка е Смайл!! Що си погубва таланта по форумите, а не ходи да припечели някой хонорар от изданията за хумор и сатира.

Аз направих два аборта като студентка и тогава всичко изглеждаше правилно.
Първият направих на 19 години, неомъжена, втори курс, майка ми едва смогваше ис моя помощ... Вторият беше през 01.97г. , мизерията беше пълна и се ужасавах от живота, на който щях да обрека детето си, все така неомъжена и без образование.
Друг е въпросът как съм го допуснала. Таткото беше един и същи и се обичахме. Дори сега ми липсва понякога.
Със съпруга ми 2 годин правихме бебе и всеки месец по малко умирах, когато кръвта тръгваше - все едно от сърцето ми изтичаше.
Миналата година на 14.08. си направих тест за бременност, след една фалшива тревога, за да покажа на докторката, че нещо не е наред и да видим какво е.
На 14.08. тази година дъщеря ми ще стане на 4 месеца. Няма ден, в който да не благодаря на Бога или каквото е там, че я има. Но след като ми я дадоха в родилна зала такъв рев изревах, какъвто не бях ревала никога - плаках и от щастие, защото дъщеря ми е прекрасна, но плаках и от мъка за онези две дечица, които никога не гушнах и на които никога не казах, колко много ги обичам.
Не че тогава не плаках. Но сега ме боли дори повече. И не защото 2 години се обвинявах, че не забременявам, а защото разбирам какво съм загубила в кюртажната. Никога повече няма да стъпя там, ако всичко е наред с бебето. И всички доводи, които тогава изглеждаха разумни, сега ми изглеждат пошли и гадни и не си намирам достойно оправдание. Ако можех сега да си ги върна - ще си ги износя и ще си ги родя, ако че контракциите на 3 минути ми бяха 9 часа...
Разчувствах се.
Ама пък и Смайли ме поизпоти.

Изкара ми акъла.

мисля си че имаш талант за писането:))
много ми хареса постинга