Зелено

Събудих се в много странно настроение. Известно време просто си лежах и се чудех на какво се дължеше това, когато изведнъж ми светна. Ами да! Последният работен ден преди дългоочакваната отпуска. От месец насам всяка сутрин пресмятах колко дни остават, докато се натоваря в автобуса и отпраша нанякъде. Тази сутрин броят стана една хууубава кръгла нула и това беше причината да съм в такава еуфория.
Набързо навлякох възможно най-удобните дрехи, за които се сетих. Това не беше от най-лесните задачи, защото нямах много дрехи, които хем да са удобни, хем да са леки и да не ме дразнят в тази жега. Пъхнах в раницата една допълнителна тениска (знам ли, може и да не мога да си изпера старата), най-дебелата книга, която имах подръка, проверих внимателно за билетите и тръгнах към офиса – все пак трябваше да оставя някакъв порядък, преди да зачезна вдън гори тилилейски.
А в офиса заварих... паника. Трябваше спешно да се намери кой да ме замести, а малко бяха хората, които знаеха какво точно правя и най-важното – как. Докато с последни сили оправях купчината дребни задачки, пристигнали в последния момент (и разбира сем коя от коя по-спешни) все пак успях да издиря един такъв човек, да му обясня за какво иде реч и да му дам справочните материали. На мен поне една седмица нямаше да ми трябват. Написах е една дъъълга обяснителна записка – за всеки случай, да не кажат после нещо, и си погледнах часовника. В цялата тази въртележка неусетно беше станало 5 следобед, а аз още преди десет минути трябваше да се изнеса. Добре, че имах уговорка с шофьора да спре на отсрещната спирка, за да не ми се налага да търча до автогарата.
Изключих си машината, грабнах си багажа и изтърчах навън по най-бързия начин. Точно застанах на спирката и автобуса пристигна. Покатерих се в него, разбутах половината народ, вдигнах един човек (да не е сядал на мястото ми) и с дълбока въздишка се стоварих върху седалката. Нагласих си малкото вентилаторче (на това ли му викат климатик?!) да вее право в лицето ми и задрямах. Имах намерение да спя непробудно чак докато стигнем до подножието на планината.
Не след дълго обаче се сепнах – двигателя беше изключен, вентилаторчето (това не беше климатик, с каквото и да ме убеждават) с тъжен вой постепенно спираше да се върти и наставаше непоносим задух. Погледнах си отново часовника – не бяхме пътували и един час по магистралата. Заоглеждах се около мен, изкривих си врата да видя какво става напред. Колоната, приличаща на огромна разноцветна змия (тръпка на погнуса), продължаваше с километри напред. Явно нещото, каквото и да беше, беше много сериозно. Изнервени от чакането и жегата, пътниците започнаха да си подмятат шеги, докато аз се оглеждах за нещо необичайно. Нямаше нищо необичайно, ако се изключи факта, че отсрещното пплатно беше празно – явно и то беше запушено. По някое време минаха няколко коли, а шофьора на един автобус се спря и се заприказва с нашия шофьор. Така разбрахме, че “нещото” е катастрофа, “”много страшна” ако се съди по думите на шофьора. Ами много ясно, че беше страшна, ТРЯБВА да е страшна, щом толкова време вече не можеха да разчистят пътя. Не издържах на предизвикателството и започнах да пресмятам на какво разстояние сме приблизително от “мястото на събитието”. Засякох на часовника колко време мина от последната кола на първата “партида” до първата кола от следващата. Като се вземе предви, че и нашата колона помръдна леко... щрак-щрак-щрак... сигурно имаше 5 километра. Минимум. Зави ми се свят от тази цифра. А може да беше и от жегата, знае ли човек...
Някои хора не издържаха на любопитството и слязоха от автобуса. Тръгнаха към катастртофата, да видят какво е станало. Винаги ми е било чудно каква е тази жажда да видиш нещастието на другия – най-сензационните новини по телевизията винаги се отнасят за някое бедствие, катастрофа, авария. Направо ми се повдигаше.
Постепенно, с мравешка скорост, автобусът припълзяваше към заветната цел. След около час и нещо (а може и повече, защото на няколко пъти хващах часовника, че не работи) додрапахме до там. Гледката беше кошмарна. Представях си нещо страшно, но видяното надминаваше и най-страшните ми представи. На това място магистралата беше в ремонт и потока от отсрещното платно се отклоняваше към нашето. Точно на отклонението се бяха ударили двете коли. От предните им части не беше останало нищо, все едно капаците заедно с двигателите и всички други джаджи вътре се бяха изпарили. Останалото беше просто една купчина ламарина, намачкана като хармониката на някой кръвожаден великан. Защо кръвожаден ли? Ами защото наоколо всичко беше в кръв. Вече не издържах, изтичах извън автобуса и... си поговорих с боата. Пътуването започваше ужасно.
Влязох отоново вътре, взех си “неприкосновения” запас вода и си изплакнах устата. Няма как, трябваше до следващия град да карам по-полека, защото от жегата, глада и напрежението вече почти нищо не беше останало в бутилката.
Пльоснах се отново в седалката и лапнах една дъвка. Пътят вече беше свободен, можехме да тръгваме. Да, ама не, както казваше чичо Скрудж. Трябваше да мине време, докато любопитковците се усетят, че това е и техния автобус. Я, ама те били стигнали дотук. Щрак, щрак, щрак, взимаме средната скорост на пешеходец, щрак, взимаме предвид жегата, щрак, взимаме предвид и времето, щрак-щрак-щрак, дамм, 5 километра. Минимум.
Най-после! Вече всички бяха натоварени, настанени, вентилаторчето (не е климатик бе) бръмчеше, пътуването можеше да продължи. Този път заспах – стресът от изминалата година и ужаса от последните няколко минути си казаха думата. Ето, пак спря. Какво става, бе хора, да не би да сме попаднали в някой сюрреалистичен абсурд? Не, слава богу, просто бяхме стигнали първата междинна спирка по пътя. Слязох бързо и започнах да търся чешма. Жаждата вече ме мъчеше, а ако се съдеше по автогарата, жителите на този град караха без вода. Принудих се да вляза в местния хоремаг и да си купя две бутилки минерална вода. “Барманката” ме изгледа като изкопаемо – ама тя водата е за миене, не за пиене. Да, ама аз си плащам, така че ми ги подаде, без да каже нищо.
Отново започнах да се унасям, вече с надеждата да пристигнем преди да мръкне. Не исках да пропусна това, за което копнеех от седмици.
Ето, започна се (хихи, и тоя виц го знам). Бяхме стигнали планината малко преди да стане съвсем тъмно, усетих го по завоите. Тук имаше едно тунелче, не по-дълго то 10 метра, което беше нещо граница между равното и стръмното. Знаех го и затова си дадох малко отсрочка, преди да отворя очи. Но като ги отворих...
Няколко пъти преди това ми се беше налагало да идвам по тия места – една сватба, една Коледа. По някакъв каприз на съдбата винаги сядах от другата страна – откъм вратата. Може би затова си спомнях ярко само язовирите. Но този път беше друго. Седях на друго място и виждах съвсем различно нещо. Скала, съвсем отвесна, като срязана с гигантски нож. Висока докъдето можех да видя. Дълбока още толкова. Невероятно. Даже имаше и борчета, неизвестно как успели да се закрепятна това място. Зави ми се свят. Но не от завоите, нито от височината. Просто гледката беше... невероятна, неземна, чутовна (да отдадем дължимото на дядо Вазов). Направо ахнах от възхита, а останалите започнаха да ме оглеждат – пролича си градското чедо.

(следва)


Every endless night
Has its dawning day,
Every darkest sky
Has its shining ray.

Останалата част от пътя изминах, без да мога да си долепя долната челюст до горната. Нищо не можех да направя – за пръв път виждах нещо подобно, сякаш се намирах на някаква далечна планета. Наистина се чувствах така, обстановката беше толкова различна от всичко, с което човек свиква в големия град. Заоблените върхове на планината изобщо не приличаха на бетонните сгради, а мъхавата покривка от вечнозелени растения по нищо не приличаше на хилавите подобия на паркове, в които чат-пат се отбивах. Всичко беше толкова зелено...
В този момент се сетих, че въпреки всички старателни приготовления все пак забравих да взема нещо – фотоапарата, с който да увековеча това пътуване. Но нищо, следващия път... Изполвах това като повод да дойда още веднъж по тия места.
Докато се любувах на гледката, навън съвсем се стъмни. Не помнех откога карахме на фарове, но все ми се струваше, че има още време. Но се лъжех – полуздрачът изведнъж, без никакво предизвестие, премина в абсолютна тъмнина. Потръпнах от ужас – до крайната цел оставаха най-малко 30 километра, пътят едвам стигаше на автобуса, от едната страна имаше скала, висока десетки метри, а от другата – пропаст, дълбока още повече. Запълнена с вода. Най-близката лампа се намираше в селцето, което отминахме още преди час, а светлината от слабата луна почти не вършеше работа в тази пустош. Сетих се как баща ми обясняваше, че и фаровете не били толкова да виждаш какво става на пътя, колко теб да те виждат, че си там. Какви ли не страховити мисли преминаваха през главата ми, когато отгоре се зададе един огромен камион, с две ремаркета. Боже, тук нямаше място и за две мравки да се разминат, този камион не ни беше видял заради завоите, а сега единия от двамата трябваше да кара на задна, докато успеем да се разминем. Не можех да си спомня кога отминахме най-близкото разклонение, явно беше доста отдавна. И тъй като двете ремаркета нямаше как да се движат назад по този път, явно НИЕ трябваше да го направим Отново се сетих за катастрофата, която бяхме отминали преди часове. Само че сега в представите ми камиона и автобуса се бяха размазали в пропастта, потънали в дълбоките води на язовира. Въпреки тези апокалиптични картини всичко мина нормално. Оказа се, че все пак наблизо имало разклонение и не ни заплашваше ново приключение.
След като преживяхме и това, въпрос на време беше да пристигнем в градчето. Там вече се бяха събрала тълпа. Една част от хората бяха посрещачи, но голямата част бяха просто любопитни. Тук може би се случва веднъж на няколко години нещо толкова интересно – автобусът да закъснее, пък на всичко отгоре да носи интересни новини. Може би отново се проявяваше интересът към чуждото нещастие, кой знае...
И нас ни чакаха. Може би забравих да спомена, но бяхме заедно с половинката (това за половинката от прасковата е съвсем отделна приказка). Та както казвах чакаха ни. Без много приказки се озовахме в къщата, нахранени, изкъпани, лежащи в хладни чаршафи. Оттам нататък настъпи пълно безвремие. Първите няколко дни бях като курдисана кукла – все едно някой беше навил пружинката и ас сновях между спалнята и кухнята, като само понякога се отклонявах от този цикъл, за да посетя специалното помещение. След това обаче...
Един ден решихме да изкачим близкия баир. Той се виждаше от прозореца на стаята и изглеждаше много близък и достъпен, почти равен. Предупредиха ни, че там може да има змии, но преодоляхме погнусата, облякохме дълги панталони и затворени обувки (не било лошо да си имаш приятели, които носят твоя номер) и поехме нагоре. Струваше ни се детска игра, като загрявка преди изпитанията, които ни бяха подготвили. Но се оказахме излъгани. Змии нямаше, но стръмнината компенсираше всичко. Изплезили езици от умора, се катерехме нагоре, гонени единствено от голия инат. Прекрасното зелено вече не ни изглеждаше толкова важно, изгледът към съседните върхове беше загубил очарованието си, а ние мислехме само как да стигнем догоре. Най-сетне се озовахме там, проснахме се под най-близкия бор, осеял всичко под себе си с килим от иглички и не мислехме за нищо. Първата мисъл, която ни навести след това, беше за двата сандвича, предвидливо сложени в една торба. Излапахме ги набързо и се заоглеждахме за вода. Най-близката вода обаче в града и с копнеж погледнахме натам. От видяното ни се зави свят – градът се виждаше като на длан, от единия до другия край. Нямаше смог, който да закрива гледката, нито пък облаци – те бяха останали в ниското под града. Къщичките с белите си фасади и червени покриви блестяха под слънцето като разхвърляни мидички по морски бряг. Реката, оцветена в сребристо, отразяваше острещните върхове. Останахме малко така, загледани в тази картина, извадена от вълшебна приказка, и тръгнахме надолу.
Следващите дни се сляха в една безкрайна върволица от изкачени върхове и посетени градчета и селца. Всичко беше толкова очарователно, различно, интересно. И зелено. Където и да отидехме, най-голямо впечатление правеха високите зелени планински върхове. Някои бяха заоблени като куполи на готически катедрали, други бяха остри като конуси, едни бяха покрити с вековни дървета, други бяха голи скали. Но всички бяха зелени, зелени, зелени...
Неусетно седмицата измина и ние трябваше да се връщаме в цивилизацията. Така и не можахме да отидем до купищата пещери и ждрела, за които се гласяхме, но въпреки всичко бяхме отпочинали и заредени със зелена енергия.
Един познат имаше работа в големия град и на драго сърце се съгласи да ни закара. По пътя не спря да говори за този край, за хората, за природата. Въпреки че вече ни бяха казали тези неща, ние слушахме внимателно, докато се оглеждахме за последно. Трябваше да си вземем довиждане с планината. А това стана по най-хубавия възможен начин.
Докато минавахме покрай един от язовирите, който ни се видя безкрайно дълъг, нашия “домакин” спомена, че той бил най-високия, най-дългия и с най-голяма стена в незнам си какви мащаби. Цифрите ни се сториха невероятни и той, засегнат от това, спря точно върху язовирната стена. Не беше за вярване, но... май наистина нямаше толкова висока стена по света. От едната страна почти до ръба имаше вода, а от другата, докъдето стигаше погледа, се виждаше дълбоката пропаст на някогашното речно корито. Докато стояхме така и за последен път се радвахме на чудесата на планината, разбрах едно.
Разбрах защо тази планина завинаги оставаше в сърцата на хората, загнездила се там като никога неумираща болка. Разбрах защо човек, който я е видял един път, след това се връща отново и отново. Разбрах защо именно оттук още е незапомнени времена са тръгвали големите музиканти, възпяващи красотата на природата. Защото в моето сърце се загнезди тази планина, защото и аз си казвах “до следващия път”, защото и в моята душа зазвуча музиката. Зелената музика на планината.


Every endless night
Has its dawning day,
Every darkest sky
Has its shining ray.

Разбира се България е прелестна, аз лично обожавам да пътувам, да катеря, да се разхождам, да скитам...
Езикът ти е груб, често неуместно разговорен, до колкото разбирам описваш в началото пътя към и след това кътче от Родопите
Алеко беше казал, че няма думи да опише красотата на Ниагара и все пак беше го направил, а за съжаление не виждам дори да си се опитал
губи се тази красота, това лято всичко е зелено, адски зелено и прелестно, но не си го достигнал, не още
има много, много да работиш над себе си...
но ти не спирай, ходи, гледай, попивай всичко, отбелязвай всичко и после скицирай и рисувай с думи, стреми се да предадеш всичко, което сетивата ти са регистрирали и ще видиш колко много си пропускал

The Last is gone, the Future is not here, the Present is illusion.

целта ми не беше да сътворя нещо невиждано и непрочетено, което да надмине Алеко. никога не ме е бивало в рисуването, а да рисуваш с думи е много по-трудно от това да рисуваш с боички. затова даже не се и опитах.
исках да предам усещанията от това пътуване, а не гледките. в крайна сметка ако искам да показвам картинки, ще си взема фотоапарата .

и нямам амбицията да стана велик писател. аз съм просто един "канцеларски плъх", който току открадва по някоя минута от работното си време, за да понапише туй-онуй.

но ти благодя за топлите думи. наистина.


Every endless night
Has its dawning day,
Every darkest sky
Has its shining ray.