The END!

Как разбираш, че любовта е свършила?
Може би в момента, когато се хващаш, че вече дори не ти пука, ако научиш, че той/тя е бил/а с друг/а?! Не те боли... безразлично ти е... празно ти е.
Спираш да мислиш за него/нея постоянно, да се терзаеш от мисълта, че си далеч и не можеш да го/я видиш?!
Започват да не ти липсват писмата му/й, просто защото вече нямате какво да си кажете?
Спираш да поглеждаш с надежда ГСМ-а си в очакване да ти звънне или да ти изпрати СМС?
Тялото, което "довчера" е било горещо и жадувано започва да става все по-студено и далечно? Най-после виждаш, че очите, които са те гледали нежно са станали стоманено сиви и жестоки... Предишните нежно-грапави ръце са станали груби... Нежните думи и усмивките са се превърнали в злобно ръмжене, а искриците любов, които са прехвърчали между теб и него/нея спират да парят душата ти като искрите на високоволтова електродъга - виждаш само светлина, като на екран, но не усещаш нищо?
А може би тогава, когато спираш да виждаш цветовете край себе си?
Когато вече не забелязваш красивото и го подминаваш с безразличие?
Когато усещаш, че не можеш да пишеш стихове, както преди...
Не се сещаш да погледнеш към звездите... не търсиш вече "нашата звезда"...
Нямаш мечти! Надеждите ти са станали илюзия и са се стопили като мираж в пустинята на изпепелените чувства...
Няма друг/а, но ти е все едно...
Просто е дошъл края - очакван или не...

A kak razbirash, che e zapochnala?

Ще се събудя някоя сутрин без да съм сънувала Манго.

П.П. Уплашена, ще се попитам защо.

Но няма да ме има, за да си отговоря.

Уффффф...че тъжно.
Обаче браво! 90% от хората се питат " обича ли ме още". А правилният въпрос е "обичам ли го/я още".

"Любовта може да се роди от една- единствена метафора."

Много силно, много драматично. И това за какво? За някаква си страст към друг, абе когато изчерпиш целият си свят с възприемането на една негова частичка в лицето на един човек, губиш света със загубата на човека, поне така явно ги усещате нещата. А светът е голям и пъстър и си заслужава да живееш по всякакъв начин в него.

ВРЪЗВАЙ СЕ!!!!!

muka????kakva polza-kuponi-e tva shi ta opravi,sichki minavame po edin i sust put,vajno e edno-kato stupish na mina edin put da zapomnish kude e ta vtori put da ne poapdnesh pak tam

Jivotut e film-budi glavnijat aktjor

Любовта тази сладка фея.
Много хора се чудят дали съществува, а вие които сте я опитали дали не си отива. Всеки край е начало на нещо. Усмихвай се, обичай, търси я навсякъде и ще я имаш. Това е май най важното.

Тук рева. Не за теб и не за мен.
От злоба.
Не разбираш ли? Супер.
ЛЮБОВ
Хохо
БОЛКА се нарича.
Една изпушена цигара.
Нещо, за което говориш.
Нещо, което мразиш
Нещо, което обичаш
И ти се случва постоянно
Мамка му!

Аре дзупай! Водата е ладка!

Всеки край е начало на нещо. Но краят на твоята любов е нечие друго начало.

П.П. Продадеш ли любовта си, пък било то и за нечия усмивка, теб те няма. А ако това да те няма е важно за някого, него го няма. Та така с важните неща.

Според мен.

Nema prazno ...taka e .Iz4ezne li magiqta zaebi da q vyrne6 otnovo....

The good things come to those who can wait...

Краят е като идейният завършек на тръгващият си художник, претворил в платното кървавия залез на самоосъзнатото...

И злоба нямам вече.
И не плача.
Не ме боли.
Не обичам и не мразя...
Няма нищо - пустош...
безвремие...
мъртвило...

Da, neshtata sa taka, kakto gi opisvash, no pri men kogato si otide luibovta idvat drugi neshta /ne po-malko interesni - priatelite, tsevetovete se razhdat, a ne umirat i az razhdam novi dizaini, prirodata i meteorologichnoto vreme - duha me viaturut, vali me duzhda i vsichko naj-nakraia si e samo moe/. Moga da se nasladia na vsichko, koeto moiat luibim ne e odobriaval i mu izpiavam edna pesnichka na KIM WILDE - "You keep me hangin' on". Ili puk muzhut e "another brick in the wall'. I se staraia tazi stena da ne me zatrupa.

А аз му изпях "...и без тебе мога, само че искам с теб..." и в същия момент вдигнах поглед от паважа и го видях- вървеше пред мен...но не тръгнах след него...защото знаех, че ще ме усети. Просто го погледах, ей така, обичайки го и...продължих, по своя път.
Важното е да продължиш, и да го направиш с обич, защото
"Пътят на живота винаги е прав".

Нали знаеш как преди залез сенките на дърветата изведнъж се удължават и в гората настъпва онзи прощален предвечерен час.., когато слънцето клони към залез и невидим кълвач почуква на невидима врата.,а може би е нощта, която похлопва на вратата на деня..
Скрилата се катеричка в клоните на бора рони люспи от шишарката, скрибуцат смърчите, заклатени от вятъра, вкопчили се един в друг като във вечна вражда..Отлита облачето от кълбото задвижено от мислите като едно прекрасно съзвездие, всяка една от тези разлудували се молекули освободена от веригите на земното притегляне, за да докаже неизтощимата сила на одухотворената материя.. а зизикането остава да се носи из въздуха като звучаща загадка, мелодична въпросителна..
песен...някаква..
песните, толкова много, звучат, всякакви..но колко хубава е нашата родопска песен. Слушал съм я приятели да я пеят и ми се е струвало,че виждам други хора. Хвърлили вратовръзката и купешкия панталон и ги заменили с родопски потури..От непознати също ми се е случвало да я чуя и вглеждайки се в тях съм се улавял, че не ги виждам, не улавям лицата им..
Песента е по-силна от лицето. Като се плисне и се емнат онези гласове ти се струва, че е валял дъжд, валял е и е заприщвал доловете, а планината току що ги е отприщила и те са се юрнали надолу - пълни с миризма на билки... Какъв живот има само в нея.. и мъдрост от много векове. Но най-много мъка има в нея и тя не е като тази по другите места. Нещо свое има тя, дето си го е скътала и овардила и те кара да мислиш и гадаеш какво ли е то, що ли е, но самата тя никога няма да ти го каже, да го сложи от пред и да рече - хайде човеко, туй съм аз, оглеждай ме , опознай ме. Все ми се струва, че тая песен, освен, че е много потайна, е и като дива мома - всеки му се не дава..
Дали като е скитал по тези чукари и върхове Орфей, крака си е наранил, дали близък човек е загубил, та заедно с майсторлъка и песента си е оставил по тези места и своята мъка - да я емнат ветровете, да я раздухат, жива като огъня на родопската борика..да можем да запомним, че където има мъка и страдание, там има и сила!
Само като си помисля, че тъкмо под това наше небе Орфей е побратимявал зверовете. Приятно им било да другаруват под орфеевски благосклонно небе. И не ще да е случайно, че този несравним природолюбец се е родил именно тук от обичта между тракийския поток и музата Калиопа. Трябва да вярваме, че всичко идва от Доброто и отива към Доброто, защото дължим на нашето небе предимството да имаме този - Орфей.
Музиканта създава своите гениални произведения, но като житейски аквивалент се е ограничил само във факта и събитието. Житейският еквивалент - радостен или тъжен извлича изкуството - мъдро и сериозно, а общия стремеж обединява - стремежът към свобода. От разума - до безумието. От трезвия реализъм до призрачната фантастика. От честолюбивите амбиции - до всеотдайността пред идеала. От пътешествията по света - до оброчищата на самотата..и един от тези рицари : "Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата са дарили хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тия, които таи морето."

Обичам те!

Razbiram te.....

Deistvieto ischerpva smisala !

Дори само желанието да дариш усмивка някому.
Да го направиш щастлив.
вече те няма за друг. Търси ме, ако можеш ме намери!! Относно наивна как се асоциирате с никовете дали ни определят??
Аз знам моята наивност.

Циганите нямат родова памет, Манго, циганите са голям род и навсякъде. И песни слушат всякакви. И за певци, и за душмани. Изпей ми го, Манго, изпей ми го това за свободата, на ушенце ми го изпей. Край нашата печка, Манго.

Обичай ме, Манго. С все циганията ми ме обичай.

prosulzih se...