Проклятие...

Проклятие
Кажи ми да спра. Кажи да остана.
Душата боли и кърви като рана.
Защо да се боря? Ти веч си решил.
И сякаш в сърцето ми нож си забил.
Защо и това между нас да приключи?
Обичта ми в решетки студени заключи.
Решение взел си, а защо тъй мълчиш...
Отвори ти очите си, погледни ме и виж.
Как умирам. Света ми защо разруши
И сякаш безмилостно ти ме уби.
Отне ми ти всичко. Какво си ми дал?
Предаде ме лесно, без капчица жал.
Защо така тъжно завършва това?
Защо любовта се оказва лъжа?
Е, добре. Аз си тръгвам, но не ще ти простя.
Не ми давай съвети как да живея сега.
И не искай да бъдем приятели, моля.
Не ме карай да играя тая глупава роля.
Боли ме, боли и сега как те мразя!
И не искам на никой веч в краката да лазя...
Да, това е. И сбогом. Аз умрях, ти си жив.
Аз не съм, но дано ти да бъдеш щастлив!

Спомен
Затварям очи и ти се завръщаш.
Илюзия кратка, но какво от това...
Отново си тук и пак ме прегръщаш.
На твоето рамо пак скланям глава.
Отварям очи и тебе те няма.
Отиваш си в миналото ми без думи и тихо.
А аз си оставам с болката няма.
И спомените нейде далече се скриха...

***
Кога си тръгна, не разбрах.
Чаршафите все още носят аромата ти,
а пръстите ми - твоята топлина.
Очите ми сънуват все очите ти.
Ръцете ти на моите рамена.
Кога замина не усетих.
Усмивката ти нежна не събужда ме.
Държи ме в златна клетка на съня.
Измама е, че още си до мене.
Сърцето ми докосва самота.
И шепне то, че вече не си тук.
А аз го моля да замлъкне.
И тихо пак аз да заспя.
И тебе да сънувам пак до мене.
Да няма край лъжата на съня...

I wish I was...bulletproof!

Мамбичка,
мила!

Така е, когато се пише от сърце...

Ами права си...особено когато сърцето ти е разбито или пък се възражда. Знаеш ли, интересното е, че първото стихотворение е писано в момент, когато сърцето ми сякаш умираше, второто - когато си спомнях за това, а третото - когато се раждаше отново...своеобразен житейски цикъл на женското сърце. Малко скучновато и донякъде банално, но реално...

I wish I was...bulletproof!