Албер Камю

из <Митът за Сизиф - Абсурдно творение - Философия и раман>

"Необходимо е това да се каже в началото. За да може да съществува абсурдна творба, трябва мисълта под най-бистрата си форма да вземе участие в нея. Но в същото време тази мисъл трябва да се проявява само разсъдък, който направлява. Този парадокс се обяснява съобразно с абсурда. Творбата на изкуството се ражда от отказа на разсъдъка да придаде разумността на конкретното. Тя отбелязва победата на плътта. Бистрата мисъл я предизвиква, но се отрича със самото това действие. Тя няма да отстъпи пред изкушението да отдаде незаслужено на описанието по-дълбок смисъл. Творбата на изкуството въплащава драмата на разсъдъка, но я показва само непряко. Абсурдната творба изисква, човек на изкуството познаваш тези граници, и изкуство, където конкретно не изобразява нищо повече от себе си. Тя не може да бъде крайна цел, смисъл и утеха на един живот. Дали ще твориш, или няма да твориш, това не променя нещата. Ансурдният творец не държи на своето произведение. Той би могъл да се откаже от него; и понякога дори го прави.
Същевременно тук може да се открие естетическо правило. Истинската творба на изкуството има човешки измерения. Тя неизбежно казва "малко". Има известна взаймовръзка между цялостния опит на един човек на изкуството и творбата, която отразява този опит, между "Вилхелм Майстер" и зрелостта на Гьоте. Тази взаймовръзка е лоша, когато творбата се опитва да придаде целия опит в претенциозния стил на една обяснителна литератуеа. Добра е, когато творбата е къс от опита, кристалче в диаманта, в който вътрешният блясък се обобщава, без да се ограничава. В първия случай има претрупване, претенция за вечност. Във втория - плодоносна от усещането за един вътрешно богат опит творба. Проблемът за абсурдния човек на изкуството е да придобие умението да живееш, което надминава умението да се справяш. В крайна сметка големият човек на изкуството сред тази атмосфера е преди всичко голям човек на живота, защото тук да се живее означава едновременно да се изпитва и да се размишлява. И така, творбата въплащава драмата на разсъдака. Абсурдната творба разкрива отказа на мисълта от нейното влияние и примирението й, превръщащо я единствено в разсъдък, който задейства привидностите и облича в образи това, което няма смисъл. Ако светът бе ясен, нямаше да има изкуство.
Не говоря тук за изкуството на формите и багрите, което властва описанието в цялата си прелестна скромност. (бел. авт Любопитно е да се отбележи, че най-интелктуалната живопис - тази, която иска да сведе действителносттта до основните й елементи, в крайна сметка не е нищо повече от радост за окото. Тя запазва само багрите на света.). Израззяването започва там, където свършва мисълта. Философията на младежите с празни очи, които населяват храмове и музеите, е вложена в жестовете. За абсурдния човек тя е по-поучителна от всички библиотеки. В друг аспект е така и с музиката. Ако съществува изкуство, неспособно да образова, това е именно тя. Тя е твърде сродна с математиката и нейзбежно приема от нея самоцелността. Според съобразени и претеглени закони тази игра на духа със себе си протича в нашето звуково пространство, свръх което вибрацциите се срещат в един нечовешки свят. Няма по-чисто усещане от това. Тези примери са твърде прости. Абсурдният човек приема за свои тези хармонии и форми."

Аз мисля,че направо трябва да си направим един клуб на Камю :):):)
Нищо, че ще се опорочи :)
Засега двама "за", нали?

Идеята е хубава. Обаче ако го направим от клуб "Философия" ще се разсърдят и ще ни замярат с развалени плодове и домати.

Спокойно, Камю държи някъде докъм 20-та година р максимум. Няма да имате време да направите клуб и вече ще сте изстинали. Говорете си тук по-добре, макар да не виждам навалица от съмишленици. Поне до развалени домати няма да се стигне.

Браво, момчета. Научавам от Вас полезни неща, също и от компетентното мнение на Зу.

Руиз, я да размахам аз закачливо пръст... Ами какво да правя, с такива наблюдения съм. И от себе си и от всички познати наоколо. Пък може и да има изключения, знам ли...

Идеята наистина е детинска. Но мисля, че си заслужава. Ще видим, може и да се получи нещо.

Убеден съм, че темата музика е прозорец, през който можеш да надникнеш, към много и най-различни области на човешкото познание. Ето например връзката между атоналната музика и картините на Кандински. А може и да разгледаш философията на Витгенщайн през погледа на класическата музика. Музиката също е социален феномен. Защо например хлапета предпочитата да слушат рап. И кое по-опасно да слушаш оперите на Верди или Спенс и компания? Това е. Има толкова интересни въпроси и взаймовръзки между "добре организираните звуци" и многообразието на човешкия свят. Изследването на този вълнуващ свят, може да те отведе до съвсем неподозирани области на човешкото познание - от науката до най-абстрактните, отлечени и откачени неща. Това е едно от най-забавните пътешествия. Така, че... хайде побързайте да си купите билетчетата и да тръгваме. Ехеййй

Отдавна нямам време дори и да ви видя писанията дори.
Но това за Камю ме заинтригова.
За първи път се "срещнах" с него на възраст Иисусова.
Т.е. КЪСНИЧКО.
Ама ми смачка мозъка (или онова, което е съдържание на черепната ми кутия)!
Но пък чак клуб "Албер Камю"
То така можем да поискаме клуб "Джеймс Джойс" или "Самюел Бекет" или "Йожен Йонеско".....
Не считате ли, че по-редно би било клуб "Жан Пол Сартр"?

П.П. С риск да си навлека нечий гняв ви моля - слушайте си класическа музика. Без да й търсите дефиниция.

Благодаря на автора на темата - един "абсурден човек" пише тези редове.

Колкото хора, толкова мнения!

Маг,
Идеята за този клуб не е от най-сериозните. Има си достатъчно места където можеш спокойно да си пишеш и за Камю и за Сартр...Рабира се по-любитно е да има място, където да можеш да четеш само и единствено за тях. Тази мисъл ме изкушава все повече. Води преди всичко желанието да науча повече, а абсурдът е тема, която е докоснала сърцата на много хора. Защо Камю, а не Сартр, Йонеско и Бекет. Според мен , защото е създал нещо много по-близко до хората, нещо което хората чувстват в себе си и търсят изход.

Лично аз съм се примирил с абсурда. Доказват го това, даже че в момента ти пиша тези редове.
Защото противопоставянето му е нещо като желанието да загубиш всички посоки, но да не можеш.

Не желая да се натрапвам.
Но повече ми доставя удоволствие (от Камю, де) Луис Бунюел.
Какво ще кажеш за него.
Има ли сюрреализмът адекватен израз в МУЗИКАТА?
Навремето гледах един филм на Бунюел - "Миражът на свободата".
Гледал ли си го?
И ако - да, какво ти е мнението за него?


П.П. Един "мародератор" ме прави на луд. Но съм си Mag.

Luis Bunuel e priqtelqt na Dali, s kogoto snimat zaedno filmi nali? Toj se proju v Bulgaria s klipa na Stenli. Ne znam po4ti nishto za nego. No puk surrealistite mnogo me radvat. "Raztvorqemata riba", snimkite na Man Ray... Tristan Tzara?! i dada Izobshto strasno sa zabavni.
surrealisma se otrazqva na klasi4eskata muzika. v su6etite na sceni4nite proizvedeniq na modernite kompozitori se nablqga na fantasti4noto, organizirat se festivali, v koito se sytvorqva surealisti4ni prostranstva, kydeto muzikata zaema vashana 4ast. mnogo kompozitori izmislqt novi i originalni na4ini za kompozirane.
ako poglednem ot drug ugul, wyzpriemaneto na muzikalnoto proizvedeniq, v mnogo slu4ai moje da se pogledne kato potok ot neosuznati ili potsuznatelni reakcii. Ala tova pove4e korespondira s psihologiqta, Freud i negovite priqteli

Strashno gi obi4am tezi franzuzi. Sega sum zahvurlil Camus i si 4eta Natali Sarot.

привет, и за съм класик - Имах навремето нерегистриран ник Уебстър боллз, явно е останал неразбранЪ

[линк]