депресиите

Мой близък човек е в тежка депресия и имам много проблеми с него. Моля всеки, който е преживял нещо подобно, да ми пише. Ще ми се да се посъветвам с някой, който знае от личен опит какво е.

специално за депресията тук много е писано и обсъждано и вече ни е тегаво да я нищим...то и самата депресия си е тегава, особено чуждата, нали...
но ако разкажеш някакви подробности, за да навлезем така малко в ситуацията, предполагам, че постепенно ще се завърже разговора...
най- добре си е да говориш конкретно за твоя познат..иначе става много размито...

Ужасно е, може би вече мога да кажа, че съм на път да изляза от една депресия - не зная обективно тежка или лека е тя, но за мен беше наистина кошмар - две години и половина докато започна постепенно да се измъквам от това състояние.
Не съм сигурна дали има значение причината - важен е резултатът. Ставаш сутринта с черни мисли, нищо не те радва, нищо не искаш , не ти се иска да си жива дори - не се плаши, това не значи опити за самоубийство - не ти се иска да си жива, но не предприемаш нищо за да умреш. По обяд се чувстваш по добре, вечерта много често си даже в добро настроение и ... на другата сутрин пак. В почивните дни /поне при мен беше така/ е най-ужасно - вероятно защото все пак в работата ангажираш вниманието си и се разсейваш малко.
Най-добре е да не говориш банални успокоителни думи от рода на "Е, какво толкова се е случило, знаеш ли хората какви проблеми имат и т.н. - знам го по себе си - още по-зле се чувствах. Лошото при мен е, че много трудно говоря за проблемите си, но ако твоя близък може да говори остави го да говори когато иска и колкото иска, ако не иска - не го питай.
Много деликатно, ама наистина много деликатно се опитай да го пратиш при психотерапевт - аз се мъчих около година и разбрах, че вече ми е невъзможно да се справя -увеличих алкохола, започнах да не се справям добре в работата, приятелите започнаха да се чудят какво става и т.н. - тогава колкото и да не ми се искаше отидох при специалист. Психотерапевтът си беше добър и отначало се чувствах много успокоена - ходех там два пъти седмично и мисълта, че има къде да отида и с кого да поговоря ме крепеше. След около половин година започнах да се дразня от изискванията на психотерапевта, от това, че трябва задължително да ходя там в определените часове и дни, чувствах го като товар и непосилно изискване за мен. Може би причината е в мен, може би не сме си допаднали достатъчно, може би ... не зная, усетих, че не съм напълно искрена и не мога да кажа някои важни неща, които ме тревожат. Тогава реших, че и без това цял живот правя не това, което искам, а това което искат от мен и се обадих по телефона, че за сега спирам посещенията си. Отначало ми олекна много, после имах колебания дали съм постъпила правилно, всъщност и до сега не зная дали е правилно. Въпреки всичко съм убедена, че макар и не до край довършена тази терапия ми помогна много защото за тези шест месеца си изясних къде бъркам, каква е причината за депресията ми, колко много уж забравени неща не съм преживяла и те са се натрупали в мен. Всичко това сега ми помага да се справям някак си със себе си. не ми е лесно, но съм доста по-добре. Ето това се случи с мен. Не зная дали ти е полезно нещо от написаното, но дано....

Става дума за майка ми. От 1 година почти е така. Лежа и в болница, но не й помогна. И в момента взима лекарства, вече други, във връзка сме и с психиатър. Непрекъснато е напрегната, не вижда нищо добро в живота, говори за самоубийство (имаше и един опит с хапчета, но май беше повече за да привлече внимание). На всичко отгоре си чупи последователно двата крака (сякаш нарочно!) и е на легло вече шести месец. На 60 години е и е пенсионирана, а откакто е в депресия, не жел;ае да се занимава с нищо. Казва, че й било трудно дори да измие една чиния и й се разтреперват ръцете, щом се захване за някаква работа. Не виждам никаква промяна в състоянието й, откакто почна всичко. При това живее с баща ми, който е с инсулт и не са никак добра компания един за друг. Аз самата вече се изнервих ужасно, хем се чувствам виновна, че явно не мога да помогна, хем се дразня, че собственият ми живот не върви нормално заради тая история. Четох за депресиите, че в 80% от случаите се лекуват, но се страхувам моя случай да не попада в останалите 20%. Това е общо взето - чувствам се много объркана и се питам дали има още нещо, което може да се направи.

А имаш ли идея за някаква конкретна причина, която е "отключила" това състояние, може би е криза на възрастта? Изведнъж се чувства излишна, вече няма деца за да се грижи за тях, няма работа, която да я ангажира, не вижда бъдещето пред себе си... трудно е да се свикне с мисълта за живот без перспектива, особено ако е живяла по-активен живот? Близо съм до тази възраст и донякъде се досещам какво чувства. Едно е сигурно - нямаш никаква вина - не можеш много да промениш, това е естествения ход на нещата - ти си длъжна да вървиш напред за да изживееш твоя си живот. Виж ескимосите - те имат един много честен начин да решават проблемите "конфликт на поколенията" и "криза на възрастта" Аз имам вече големи и самостоятелни деца, но съм сигурна, че те нямат нищо общо с моята дересия. В интерес на истината не допуснах да се досетят - може би съм била в по-лека депресия...

здравейте.
Да кажа нещо и аз за депресиите. Много често изпадам в такива състояния, защото живота ми е празен и съм кълбо от грешки, което се разплита и оплита всички храстчета по пътя си (глей само как го казах!) Но да кажа и нещо сериозно:
Преди около 5 години бях в ужасно състояние. Мислех си, че живота свършва, не се разбирах с гаджето си, баба ми почина, скъсаха ме на шофьорските курсове, в университета се питах всеки ден какво правя и защо...абе, причини колкото искаш. Имам много приятели, имам и познати, с които можех да говоря, но не исках.
И тогава отидох на психолог. Значи то имало разлика между психолог и психиатър, май че при едното ходиш преди да ти кажат, че си за другото...
Та седнах пред вратата и зачаках. И тогава мина една много красива руса жена и ме попита за психолога ли съм, и аз си казах: "ето, аз съм луда!" и казах: НЕ. Тя отмина, влезе в една друга стая и аз като ревнах... След няма и секунда жената излезе отново, хвана ме под ръка и влязохме в кабинета й, където си говорихме много. Общо взето не ми даде никакъв съвет, нито аз й го поисках...просто беше хубаво да говоря...и да знам, че има кой да ме чуе. Ходих няколко пъти, после един ден я срещнах в автобуса с двете й деца...и тогава си казах: "гледай ти, тази жена е същата като мен, има си деца и грижи, само мойте й липсват" и спрях да ходя. Но като ми стане мъчно си мисля за тази психоложка и за това, че ми помогна разговорът с нея. И така...чувствам се по-добре, за което съм й благодарна на нея;-)
Така че ...депресираният човек почти винаги има нужда да говори за всичко. Въпроса е с кого...

Причината (или поводът може би) беше, че си продаде апартамента, от който не беше мърдала цял живот, и се почувства изкоренена. Това беше ясно и без да ни го кажат психиатрите. Лошото е, че няма признаци да излиза от това състояние.
Явно са много хората, които изпадат в депресивни състояния, но една част ги карат "на крак" и околните дори не разбират. Случаят обаче не е такъв и на мен нищо не ми е спестено.
А има и нещо като "криза на възрастта" наистина. Е, да си на 60 не е като да си на 30. Но един човек в добро здраве би могъл да се радва на живота и на тази възраст...
Хайде, няма да досаждам повече с тази тема. Вярно, че депресиите са голяма досада, особено чуждите

срам ли те е от това, че ти е досадна депресията на майка ти..
/не се заяждам.../

"Досадна" е слабо казано... на моменти ми иде да я халосам с нещо тежко по главата. В други моменти ми е толкова мъчно за нея, че ми се реве. Беше ме срам в началото, сега претръпнах. Сега само ме е страх да не се случи нещо лошо и да се чувствам виновна цял живот.

ако ти се струва, че майка ти има нужда от разтърсване (халосване по главата), значи може и да е така...нужда от нещо, което да я извади от релсите на депресията..
а може би има нужда и от прегръдка и уверяване, че е обичана..

не забравяй, че тя е зрял човек и сама взима решенията за живота си..

ти нали си там..това е достатъчно...

идея нямаш колко ми помогна

I wanna shut the door and open up my mind...

:-) Наистина нямам идея, но се радвам;-)

Трябва да изясните за какъв тип депресия става въпрос. За инволутивна, която често е характерна за периода след 45 г. За депресия в климакс, която има хормонални причини, и се проявява в климактериума. Или за циклотимна депресия. Всички те са варианти на ПМД депресията. Освен това е възможно да става дума и за ендогенна депресия, свързана с органични психози или синдроми. Възможно е да е и реактивна депресия, ажитирана депресия и пр. Трябва да изясните тоя въпрос, което става чрез изследвания, за да се елиминират първо различните причини и предположения - хормонални, неврологични, органични. Само така е възможно да се определи верният подход на лечение.