с целувка

Поляните с нарциси се разпростираха в галещата светлина. Тревата стоеше изящно около бледите цветя, като на пост. пеперуди пиеха от цветовете, бръмбари се катереха пъргаво, златисти и зелени крилца се издигаха над стълбицата. Пчелите жужаха като потънали органи.
както вървеше, Тя усети повика на тялото си, чувстваше краката си, които се докосваха до земята, пръстите, които се огъваха, еластичната извивка на ходилото..В колената и прожинираха ставите в такт с походката. каква благословия беше само да можеш да надигнеш глава, да можеш да я отместиш назад - и да усетиш преминаващото пред лицето ти.
Животът е всичко. Продължи напред. Не го обмисляше, просто го извървяваше. Животът е всичко. Аз усещам божественото чувство, светът е така млад, като мен самата, докато се усещам, съществува и светът - докато живея - живея във всички.
Зад полето се появи гората. Дъбовете бяха тежки - израстнали над останалите дървета. Млади дървета под тях си пробиваха път. Младата гора и храсталакът избуяваха под краката и всичко растеше.
Тя усети мириса на земя - и на билки. Отчупи парче кора и го опита. Появи се ветрец. От пръстта се раждаше в светлина нова ера. Всичко бе начало.
Тя вече знаеше всичко и наклони глава.
Дали някой до нея не промълви: - Започвам, аз съм готова.

Той вървеше по коридора, като всяка негова стъпка се бележеше със звука на трошащите се под краката му стъкла. Вятърът вдухваше през изпочупените прозорци и огромните дупки в стените облачета дим и миризма на изгоряло. През пролуките в тавана сивееше небето. Някъде далече ехтеше тътен, глухо и монотонно, като водопад, но не беше. Тътенът бе породен от изхвръкващите и падащи парчета от земя, метал, части от сгради и може би части от хора. Някой го чакаше. Влезе в стаята. Другият гледаше света навън, усети го но не се обърна, беше много слаб и много висок, леко прегърбен, сякаш над целият свят в краката му.
- Закъсня. - гласът на Другия беше като смесица на много гласове, съскащ, но и отчетливо висок, пронизителен, но дълбок.
- Не съм, след като нямаме уговорена среща. - уморено отговори той, изтърсвайки праха от дрехите си.
- Трябваше да ме намериш по рано, виж до къде стигнаха.
- А иначе до къде биха стигнали?
- Виж това и аз не знам. - след което Другият започна да се смее и в смехът се долавяше повече тъга, отколкото каквото и да било друго чувство.- Все пак, позна ли ме? - и се обърна с лице към него.
Той се вцепени, очите му започнаха да се разширяват.
- Ти си аз?! - само това успя да каже.
- Аз съм всеки, днес съм ти. Хайде, имаме много работа...

ВРЪЗВАЙ СЕ!!!!!

То седеше на една пейка и наблюдаваше с интерес света около себе си-така непонятен и интересен същевременно.Видя как една жена мина на пръсти край него и отиде да души флората по поляните-действие,което я подтикваше към заключения.То заклати весело краката си и детският му смях се извиси над алеята с бъдещи майки и бащи.Покрай пейката мина мъж-сериозно забързан,макар и да не го чакаше никой и то извлече своя първи урок:"Не всичко е такова,каквото изглежда".Пред незамъгленото му все още от расове предразсъдъци личице притича негърче и двете дечица весело се заиграха.

Понякога един човек утъпква пъртина в дълбок сняг и се окаже после, че не се е мъчил напразно. По неговата пъртина мине друг с благодарност, сетне трети, четвърти, а после току-виж, научили за неговата пътека и тъй благодарение на един човек, се проправя път за през цялата зима.
Но понякога утъпква пъртината един човек и тъй си остане, никой не минава по нея и виелицата така я затрупва, че никаква пъртина не остава.
Такава е съдбата на всички ни по тази земя - щастието ни е различно.


п.п. или както пее Маричков - forevar

Оглеждах се. Линията на хоризонта разделяше сивотата на небето от сивотата на земята. Еднообразен пейзаж. Безцветен. Стоях дълго на това място. Не ми се искаше да продължавам, не ми се тръгваше в никоя посока. Всъщност, тук нямаше посоки, нямаше значение накъде ще продължа. Въпреки, че нещо вътре в мен пораждаше желание за път. Надеждата. Надеждата, че светът е различен някъде. Тук беше различен. Разликата идваше от това, че То беше тук. Единственото стръкче трева, което бях срещнал за цялото време на пътуването си. Наведох се отново. Докоснах го едва едва, страх ме беше да не го прекърша, стръкчето бе малко и крехко, беше извисено над сивия пясък и когато се взирах в него целият свят сякаш преставаше да съществува. Забравях за финният пясък, проникващ през всяка пора на дрехите и обувките, и первръщащ кожата ми в твърда броня, забравях вятъра, изтръгващ сълзи от пресъхналите ми очи, забравях всичко...Не зная колко време стоях така, тук времето изчезваше. Вятърът продължаваше да духа и да ме засипва с потоци пясък, стържещ откритите части на тялото ми. Наведох се и го докоснах отново, но вече не го усещах. Пясъка беше превърнал в броня и кожата на ръцете ми, които до сега бях прикривал под мишниците си. А дали изобщо стръкчето трева съществуваше, дали жадния ми за усещания ум не го бе измислил за да задоволи собствения си сетивен глад, самоизяждайки се. Исках да се уверя в съществуването му и не можех. Отдалечих се и погледнах натам, стръкчето все още си беше на мястото. Доближих се отново и пак се опитах да го усетя с ръцете си, но те вече бяха безчувствени. Какво можех да направя? Трябваше отново да тръгвам, нямаше как. Безсмислено беше да оставам. Може би стоейки тук тъпчех жадните му за вода корени, които с все повече труд я търсеха, все по дълбоко и все по навътре в почвата или хвърлях сянка върху него, спирайки и без това оскъдната светлина, която то се опитваше да изтръгне от враждебния свят. Изправих се и започнах да се отдалечавам и тогава се сетих. Върнах се бързо, докоснах го пак едва, без да усещам нищо. Изплюх се върху него и продължих, само това можех да направя. Единствено. Отново вървях. В пясъка, срещу вятъра, към линията в която сивотата на небето се слива със сивотата на земята.

ВРЪЗВАЙ СЕ!!!!!

Вдигни очи
виж този свят
светът върви напред, а не назад

п.п.това, беше ли по Маричков

и е много двусмислено. Никога не се връщаме никъде, нали света бил река в която не може да се влезе два пъти, тогава... А това от кого беше?

ВРЪЗВАЙ СЕ!!!!!

тогава отвори очите си срещу вятъра и се опитай да хванеш посланието, което ти шепне

а, това не е по Маричков със сигурност е само в първият постинг

Толкова много им се искаше да си направят вецова къщичка за своята малка светулчица, че не се усетиха, когато се стъмни и вместо пръчици, са награбили стръкови сламчици

хехехе
толкова сте забавни вие малките непослушни момченца
хайде по креватчетата
по пижамки
и да четете "Пипи дългото чорапче"

защо да го правя? Най много да довее прах в очите ми...:)

ВРЪЗВАЙ СЕ!!!!!

то и в моите нещо е влязъл прашец, та недовиждам нещо....
не мога тука да разчета една диплянка, брех нещо пише..
ама, чакай да те питам тъй и тъй съм във Варна, къде беше Тутутеката на тутурутките, че имам среща с "на теслата дръжката", много съм му фенка, аййййййййййй
голям сладур е да знайш!!!
А има и една много готина песен - ще бъдеш в бяло, ще бъда хала ще те отнесаааа
Много ви обичам бе

и що изведнъж така...? Обиди ли се? Както и да е, всъщност сигурно не ме интересува...

ВРЪЗВАЙ СЕ!!!!!

много е опасно да те разберат погрешно, особено тогава, когато им казваш нещо, което ги интересува.Започват да тълкуват някакъв скрит смисъл в думите ти, слагат лупата и се чудят как да го изсмислят така, че на тях да им хареса. А това, че си бил искрен и то през цялото време хич не си го и помислят. Не може да бъде така, не е вярно, тук има нещо!!!

Как според теб трябва да си говорим тогава?! На вавилонски някакъв. Е, аз не го знам този език и не го говоря.

п.п.а за ветреца няма страшно, като си изплакна очите и ще ми мине, пробвай и ти :)

кои са тези дето разбират погрешно?
Един цитат само, от един филм, за който напоследък се сещам:"Ревне ти някой мерзавец - рана, похвали те друг мерзавец - пак рана..." Не го приемай в някаква връзка, имам странни асоциативни връзки.
Че кой е казал, че трябва. Аз съм последният човек, които би искал нещо от някого, още по малко то би могло да бъде познания в език, който никой не днес не знае как е звучал.
Обаче аз асирийски не разбирам, а гледам усвоила си го перфектно...
Не ми е нужно, вече не усещам пясъка, свиква се.

ВРЪЗВАЙ СЕ!!!!!

Не можех да не ти отговоря - аз говоря на български, а не на асирийски. Всичко, което казвам и правя е на български.
Да живях доста време в Англия, в Челси - квартала на аристократите, поетите, художниците и т.нат. Поживях и в околностите на Лондон /имам предвид точно зад Темза/и знаеш ли кое е хубавото - че не си в ситито, не си в бетоните, не си в тунелите, вярно е, че в такъв апартамент плащаш рентата на собственика, не е да си като в къща / ако можеш да си я позволиш/, даже домашен любимец не можеш да имаш без негово разрешение, но си далеч от сивотата, от смазващите те сгради, и лустрото на суетата.
Идват много нови заселници, но не ти е тъжно, защото не са от гетото на негрите, а там става все по-жестоко, все по-нехуманно. Радваш се, че и това можеш да си позволиш, макар и в уикендите вместо да се блъскаш в метрото за да стигнеш някой парк, да отпрашиш в близката Шотландия, не че има какво да се види, просто да дишаш, а това не е малко. А какво иначе да правиш - да стоиш пред километричните супери, за да убиеш някой и друг час, за да се върнеш с етикет - отлежало..
В Лондон и въздухът се плаща, просто защото е остров и няма достатъчно земя, примиряваш се с тяхните стандарти - да от кранчетата не тече едновременно като у нас топла и студена вода. Пуснеш първо топлата, после студената, или обратното и запушваш мивката, за да можеш да се измиеш, в банята, мокети вместо плочки, да се чудиш как да се подхлъзнеш например. Прозорците са така неуплътнени, че усещаш студът как те жили през дупките, ама какво ти пука, бизнесът е такъв. Не можах да се поангличанча.
Говоря си български, не асирийски. И си карам по български и си говоря по български, и си вярвам по български и ииии...си обичам по български.

На който не му е кеф да си го кара по какъвто език си знае. Езици много - дал господ.

Ама ти пак се засягаш нещо, без да искам.
Значи и там е като тук, а разликите са само в изгледите през прозореца. Знаеш ли, става ми тъжно понякога именно за това, за това, че тук все повече заприличва на там и сякаш се отдалечавам от нещо, което е мое, от моето място. То и това от което се отдалечавам не е много хубаво, но все носталгия изпитвам някаква, нали човек се чувства уютно на неговото си място, та затова, май. Както и да е де, между другото мярси за подарената картина, късче от живота ти...аре със здраве.

ВРЪЗВАЙ СЕ!!!!!

това - аре - ми прозвуча по трамвайски
не, че не съм си трамвай
трамвай съм си
ако знаеш с къв зор драпам по бул.Черни връх,едвам изкачвам Японския,
ама после пък с къф кеф свистя надолу,
като линейка

ето на, липсва ми галещия слуха словесен изказ на пътуващите в градския транспорт и се старая сам да си го набавям.:)

ВРЪЗВАЙ СЕ!!!!!

Хайде да слезем от градският транспорт и да повървим пеша, а?!

аз не се и качвам, но ще имам предвид, друг път като реша да вървя пеш, ще се кача първо на градски транспорт, за да мога после да сляза.

ВРЪЗВАЙ СЕ!!!!!