Плисна проливен дъжд...

Плисна проливен дъжд. Гръмотевици като топовни залпове раздираха небето. Котките незабелязано бяха напуснали покрива на съседната къща. Жегата се пренесе вътре, където Ана се беше отпуснала на пода, а Мария бе покрила очите й с две дафинови листа и изучаваше с поглед змийските извивки на тялото й. Ана слушаше бурята и си представяше, че е в Танжер. Никога не бе ходила там, но мисълта за това екзотично място я опияняваше. Представяше си пазарите и сочните смокини, откраднали най-силните слънчеви лъчи. Знаеше, че Мария я гледа и това й харесваше. Усещаше дъха й с мирис на сушени плодове. Сякаш магьосници се бяха събрали някъде в планината и със зловещи заклинания хвърляха в небето гръм след гръм, за да я накарат да се страхува. С Мария се чувстваше в безопасност. Тя бе толкова енергична. Бе готова да се изправи срещу всичко, като охлюв, който иска да надвие пороя. И успяваше. Сгуши се в нея и усети мускулите на корема й, твърди като дъното на тиган. Мария я прегърна и обви главата й с ръце. Въздухът замириса на ковано желязо. После на мед с орехи. По гърба на Ана плъзнаха погледите на Мария, тънки като миши опашки. Някъде измяука котарак и гласът му разкъса мислите на Ана. Вече не знаеше къде се намира. Снощи бе танцувала с Дявола цял час и нещо. Беше и хубаво, и страшно. И след като се бе изскубнала от прегръдките му и побегна в мрачната уличка, той се бе изхилил зловещо, сякаш за него този танц бе просто част от някаква игра. За Ана не бе така. Коленете й бяха натежали от умора, а душата й бе изпълнена със страх. Луната не спираше да я гони, в която пряка и да свиеше. Повтаряше наум “Мария!” и бързаше час по скоро да се озове в прегръдките й и да си отдъхне. Сега усещаше топлината на тялото й. Отпуснала глава върху коленете й, тя искаше да каже нещо, но в гърлото й бе заседнала буца, която не й даваше да промълви. Джинсите на Мария миришеха на дъжд, а бяха сухи. Миришеха на Мария. Мария бе топъл дъжд, който я заразяваше със забързания си ритъм, с неудържимото си желание да бъде навсякъде. Всъщност Мария искаше да бъде само там, където беше Ана. Не искаше дъждът да спира, защото тогава Ана щеше да си отиде, както прави винаги – тръгваше си така ненадейно, както идваше. Понякога си тръгваше сутрин, и Мария, още неотворила очи, чуваше стъпките й из стаята и водата в банята. Чуваше как се сресва. Знаеше, че преди да излезе, ще дойде да я целуне и ще й каже: “Не ме чакай.” Не я чакаше. Оставяше я да прави каквото иска, защото на Ана така й харесваше. Беше сигурна, че скоро ще се появи пак, съвсем скоро. Още щом изгрееше луната и й станеше достатъчно страшно, щом гръмотевици разтърсеха птиците в гнездата им, Ана щеше да потърси пак прегръдките на Мария.

И аз не ги познавам. Те са просто фиктивни персонажи. Може да се каже, че са съставени отчасти от черти на хора, които познавам, но не са 1:1 реални лица.

С удоволствие, Миренце! Само да се освободя малко, че уча за изпит сега. Имам ти GSM-а и ще се свържа с теб. Целувки!

И аз, мило! Kissssssssss

По устните... :)))

Няма проблеми!

Ш-ш-ш, майтап ти се струва!!!

nedej da bydesh tolkowa dowerchiwa :)))

Не крий се, не хитрувай, аз и без това ще дойда.

я, мире, вече си пушачка!!! а "Le Soleil" къде отиде? да не го изпуши и него?

Бягай, идвам!!!!!