не мога да споделя...
30 отговора
606 прегледа
Заключена
не мога да споделя...
Стана така, че щях тук да напиша всичко което съм. Но се размина. Съдба, явно пак тя се намеси. И ви попречи да узнаете какво съм аз. Щях да споделя всичко. Не е голяма загуба, нали ? 
Станалото - станало. Нека гледаме в съдбата си и да я променяме доколкото можем. Беше красиво. Жалко. Но явно трябва.
Е, поне това да споделя.
А какво не мога да споделя ... не мога да споделя с хора, които обичам, истината за живота им. Виждам ги като на длан, виждам как зад завоя иде влак в който ще се блъснат, но не мога да им извикам, защото ще отскочат към друг влак, още по-голям и бърз ... и ще остана сам. Много са тези хора. И все обичани от мен. За другите не ме е грижа. Нихт романтика. Отблъсква ме света от себе си. Той мен или аз него - все едно. Резултат има. Света = хората. Душите им единствено значими са. Без тях няма живот. Но са заключени в съзнания. Хем са живи, хем в затвор.
Влюбих се в истината, защото исках да знам разписанието на тези влакове - нейните влакове. Не исках повече да ме блъскат. А бяха много. Сега го знам. Но това ме прави сам. Някой ден и тук ще има много хора като мен. Някога, но не сега. Бих се телепортирал някъде, при тях където са сега ... но незнам къде са те.
Мразя това, че знам много. Много е тежко да гледаш безучастно предотвратими нещастия. Ужасно е. Да избираш между две злини по-малката. Свикнал съм за себе си, но сега трябва да свиквам и за другите. И то боли заради третата възможност ... теоретичната ... да им обясня ... да ги предпазя ... Несъвършенство в комуникацията и мисълта - единствено виновно за това.
Мисля, че окончателно ще се затворя в себе си. Не че някой ще забележи - мога да се смея, да любя, но до себе си никой няма да допусна. Защото никой не е от моето тесто замесен.
Колко от вас направиха този избор и защо ?
Ех, защо света не е анимационен филм, без тези шибани ... факти, носещи се със скоростта на времето през жалките ни представи за света в който сме посадени ...
* Wake up !blue]
Станалото - станало. Нека гледаме в съдбата си и да я променяме доколкото можем. Беше красиво. Жалко. Но явно трябва.
Е, поне това да споделя.
А какво не мога да споделя ... не мога да споделя с хора, които обичам, истината за живота им. Виждам ги като на длан, виждам как зад завоя иде влак в който ще се блъснат, но не мога да им извикам, защото ще отскочат към друг влак, още по-голям и бърз ... и ще остана сам. Много са тези хора. И все обичани от мен. За другите не ме е грижа. Нихт романтика. Отблъсква ме света от себе си. Той мен или аз него - все едно. Резултат има. Света = хората. Душите им единствено значими са. Без тях няма живот. Но са заключени в съзнания. Хем са живи, хем в затвор.
Влюбих се в истината, защото исках да знам разписанието на тези влакове - нейните влакове. Не исках повече да ме блъскат. А бяха много. Сега го знам. Но това ме прави сам. Някой ден и тук ще има много хора като мен. Някога, но не сега. Бих се телепортирал някъде, при тях където са сега ... но незнам къде са те.
Мразя това, че знам много. Много е тежко да гледаш безучастно предотвратими нещастия. Ужасно е. Да избираш между две злини по-малката. Свикнал съм за себе си, но сега трябва да свиквам и за другите. И то боли заради третата възможност ... теоретичната ... да им обясня ... да ги предпазя ... Несъвършенство в комуникацията и мисълта - единствено виновно за това.
Мисля, че окончателно ще се затворя в себе си. Не че някой ще забележи - мога да се смея, да любя, но до себе си никой няма да допусна. Защото никой не е от моето тесто замесен.
Колко от вас направиха този избор и защо ?
Ех, защо света не е анимационен филм, без тези шибани ... факти, носещи се със скоростта на времето през жалките ни представи за света в който сме посадени ...
* Wake up !blue]
Re: не мога да споделя...
когато имаш собствени деца именно това е най-болезнено.
те идват от там,където ти вече си бил.
и въпреки това просто няма как да ги предпазиш от техните насрещни влакове.
а толкова ги обичаш.
и сърцето те боли като не само виждаш,а чак с кожата си усещаш къде и как ще сбъркат.
но нищо не можеш да сториш.и не бива.
животът е точно такъв - всеки трябва да направи собствените си грешки.и то точно навреме.
в противен случай ще ги направи пак,но ще е по-дълго и по-мъчително болезнено.
освен това - нещо което е добро за теб може да е ненужно за мен или вредно.
имаш ли зелена улица не пресичай на червено
те идват от там,където ти вече си бил.
и въпреки това просто няма как да ги предпазиш от техните насрещни влакове.
а толкова ги обичаш.
и сърцето те боли като не само виждаш,а чак с кожата си усещаш къде и как ще сбъркат.
но нищо не можеш да сториш.и не бива.
животът е точно такъв - всеки трябва да направи собствените си грешки.и то точно навреме.
в противен случай ще ги направи пак,но ще е по-дълго и по-мъчително болезнено.
освен това - нещо което е добро за теб може да е ненужно за мен или вредно.
имаш ли зелена улица не пресичай на червеноRe: не мога да споделя...
да напишеш каквото си?
е са се замислих...
аз ако напиша па кво съм и другите кви са....
ми така де
ебати и потреса ще настъпи ако всички напишат за себе си и за останалите а?
е те това е грандиозно шоу
е те това си заслужава да види човек
бягащ кон,танцуваща жена,платна в океана
е са се замислих...
аз ако напиша па кво съм и другите кви са....
ми така де
ебати и потреса ще настъпи ако всички напишат за себе си и за останалите а?
е те това е грандиозно шоу
е те това си заслужава да види човек
бягащ кон,танцуваща жена,платна в океана
Re: не мога да споделя...
всичко е възможно.
да избирал съм го много пъти това. то е като отказването от цигарите... поне така си мисля, щото пък никога не съм пушил, затварям се за такива новости и вероятности да се опита.
можеш да посочваш грешките. но има и други начини да стане това. не прави същите грешки, като се затвориш, може да ги посочваш и безмълвно, това май е единствената разлика?!
да избирал съм го много пъти това. то е като отказването от цигарите... поне така си мисля, щото пък никога не съм пушил, затварям се за такива новости и вероятности да се опита.
можеш да посочваш грешките. но има и други начини да стане това. не прави същите грешки, като се затвориш, може да ги посочваш и безмълвно, това май е единствената разлика?!
Re: не мога да споделя...
Фактите не са шибани, те са ИСТИНАТА !
А срещу ИСТИНАТА не се върви !
Това е !
и в черупка не можеш да се скриеш от нея ...
няма начин, да нЕма начин истината да не те намери и там ...
Не се стягай, просто се събери, ако можеш за да имаш
възможност да се отпуснеш и разпилееш след това ...
Какво пък им е на едните факти - ми факти ... много важно,
голям прас, да не би да са по-голям ФАКТ от ТЕБ !? А !?
*...the future - its coming now...*
А срещу ИСТИНАТА не се върви !
Това е !
и в черупка не можеш да се скриеш от нея ...
няма начин, да нЕма начин истината да не те намери и там ...
Не се стягай, просто се събери, ако можеш за да имаш
възможност да се отпуснеш и разпилееш след това ...
Какво пък им е на едните факти - ми факти ... много важно,
голям прас, да не би да са по-голям ФАКТ от ТЕБ !? А !?
*...the future - its coming now...*
Re: не мога да споделя...
И аз щях. Но не мога да си позволя. Мда, на себе си, аз. Интересно, днес мислех за колко малки, тихи и нищожни са думите, когато имаш за казване много. И колко те връзват в звученето си когато у теб свири оркестър. Понякога мисля, че виждам нещо повече за някого, но се спирам, защото кой ще ми каже дали не греша? Ти убеден ли си, че си видял истината? Твоята любима? Може би не си. Недей звуча като самонадеяно мерило, нямаш право да си вярваш просто. Че знаеш всичко? Хм!
Говори бе, Уелски. И без друго си се настроил вече, че няма да се приема казаното. Бедата според мен е не когато виждаш нещо различно, а когато опитваш да натрапиш на другия, че е единственото нещо за гледане. И друго - че когато кажеш нещата, както са за теб, другият сякаш започва да се бои. Може би учудването, че не ти е внушил своята правота го подтиска? Може да е страх, че няма заедност щом си различен, или това, че няма да успее да види което виждаш ти, нерешителността да попиташ, да продължиш да говориш е слабост, която пречи ужасно, разделя. Дали ще си сам? Предполагам, че да. Чета те, чета и не виждам тактичност. Имаш ли малко в резерва? Защото ти трябва, за да пазиш баланса. Хората са струни, на които можеш да свириш, но те се и късат. Въртележка от звездна музика и стара куха дървесина. Защо говорим с другите, Well? За да получим близост. Не любов, както често се случва, както често погрешно се разбира, просто контакт с друга душа. Между всички понякога блясва някой, когото наричаш приятел. Не заради нещо, което той ти дава, а заради това, че ти имаш да му дадеш. Искаш да му дадеш. И говориш - това е най-малкото, което можем да правим един за друг, така мисля - защото думите са празни обикновено, отварят малки врати към различни места от душите ни, но са бедни, ако помежду ни няма усещане. Та така... ти приемаш някого в теб, за близък и свой, обичаш; повече, по-малко, различно, но влагаш сърце. И се оглеждаш един ден, виждаш нещо и искаш да го кажеш, нали? Естествено! Независимо как ще се разбере. Изобщо не стои въпросът "дали", защото имаш вярата, че ще бъдеш приет, както ти си приел, напълно. Но тук би допуснал грешка, защото никога нищо не е по равно. Искам да те питам защо си такъв? "Много е тежко да гледаш безучастно предотвратими нещастия." Добре, но откъде е тази убеденост, че си прав? И че би оправил каквото и да било, ако те допуснат за намеса. Трябва ли? Не умееш ли да оставяш хората да се плъзгат в бедата и да останеш там, с тях? Трябва да умееш за тези, които обичаш! Да се превърнеш в нещо, което да бъде неделимо от тях, както те са (предполагам) неделими от теб, както аз вярвам, че има свързаност в мислите, но тя трябва да се изгради, да порастне неусетно, не да декларираш, че знаеш много, че обичаш, видял си, казал и спасяваш. Не! Да потънеш заедно с някого, когато греши, за да научиш и неговата грешка, да бъдеш там, на дъното, щом си сигурен, че ще бъде нужна ръка, да е твоята. За да не тръгнат към другия влак. Не е ли различно от това да видиш и посочиш с пръст? Страхувам се, че има твърде много видове тесто, за да се уцелват лесно еднаквите, дори подобни е трудно да срещнеш. Светът те отблъсквал? Имам чувството, че мен ме изхвърля направо, като дребен излишък, прах по вятъра (хубава песен, нали?:-)) Всички бягат от мен! Не, не бягство наистина, но онова отдръпване и нецялостност, които познаваш безусловно, онова преминаване от "приятел" към "добър познат", лекото проскърцване на врата, която затварят внимателно, за да не нарушат съня ти. Нещо такова. И виждам страх от това, което съм. Ако беше отвращение, неприязън някаква, антипатия, омраза ако щеш, обида или нещо такова, бих го определила като съвсем естествено - като не се харесваме и не си пасваме, разбира се, че оставайки в някакви половинчати отношения, по-скоро ще си пречим. И не би имало проблем. Но не, понякога е само страх. Достатъчно говорих, питах и наблюдавах тръгващите си от мен. Не е трябвало да бъда искрена. Никога няма да приема обяснението. Защото ми се иска да има някой от моето тесто замесен. За когото приемането на друг да означава отговорност. И да е закон когато има нужда, да си там, независимо срещу чий точно влак. Само да не помислиш, че всичко това изписах за човека Х. Дефектът ми е, че приятели обичам безусловно. Но подплаших всичко живо. Може би с това, че приемайки, не умея да пазя дистанция. А нужно ли е, Уел? Трябва ли? Не разбирам защо. Преди точно година споделих за една стена, не я разруших. Ако помниш, разбира се. Не успях. Но разбрах и за себе си защо - защото като теб почувствах съпротивление и отстъпих, харесах си дистанцията и останах встрани. Това, което бе истинско, остана. Което не издържа, значи не е било истинско. Както Калинската каза - ние всички сме кучки. Истината (дръж сега любимото бонбонче:-)) е, че всички могат да бъдат всичко, защото малко е нужно, за да повториш модел. Но да задържиш посока без да има друг пред теб, е постижение. И аз се чувствам горда. Наистина. Нищо, че от моето тесто ще остане само дъх на прегаряща мекичка. Всички сме сами, не разбра ли? Остава само да правим това, което намираме за необходимо спрямо същността си, да оставим истинското си лице (повтори ми я тая рецепта, ако забравя) - защото лесно се вмъква усмивка навсякъде, всички обичат да бъдат щастливи и лекотата да бъдеш не-сам се харесва, но докато си щастлив или поне играеш на щастлив. Умея го. И ти сигурно. И всички. Остави вратата открехната, защото аз тук ще страдам за теб. Даже не знам защо ти наговорих всичко, някак ми хвана момента. Но няма да трия, обещавам:-)) Може би най-много исках да ти кажа, че така и не разбрах кога стената ми е станала висока и дебела. Приемам гости тук, а как се излиза не знам. Щастлива съм, ако гостите ми се чувстват добре. И ги изпращам без съжаление когато си отиват. Но не мога да изляза. Не го прави това за себе си умишлено, моля те. Ако си почувствал отдалеченост, е ок, това си ти. Но не бягай планирано!
- - - -
Не се страхувай да се бавиш, страхувай се да спреш.
Говори бе, Уелски. И без друго си се настроил вече, че няма да се приема казаното. Бедата според мен е не когато виждаш нещо различно, а когато опитваш да натрапиш на другия, че е единственото нещо за гледане. И друго - че когато кажеш нещата, както са за теб, другият сякаш започва да се бои. Може би учудването, че не ти е внушил своята правота го подтиска? Може да е страх, че няма заедност щом си различен, или това, че няма да успее да види което виждаш ти, нерешителността да попиташ, да продължиш да говориш е слабост, която пречи ужасно, разделя. Дали ще си сам? Предполагам, че да. Чета те, чета и не виждам тактичност. Имаш ли малко в резерва? Защото ти трябва, за да пазиш баланса. Хората са струни, на които можеш да свириш, но те се и късат. Въртележка от звездна музика и стара куха дървесина. Защо говорим с другите, Well? За да получим близост. Не любов, както често се случва, както често погрешно се разбира, просто контакт с друга душа. Между всички понякога блясва някой, когото наричаш приятел. Не заради нещо, което той ти дава, а заради това, че ти имаш да му дадеш. Искаш да му дадеш. И говориш - това е най-малкото, което можем да правим един за друг, така мисля - защото думите са празни обикновено, отварят малки врати към различни места от душите ни, но са бедни, ако помежду ни няма усещане. Та така... ти приемаш някого в теб, за близък и свой, обичаш; повече, по-малко, различно, но влагаш сърце. И се оглеждаш един ден, виждаш нещо и искаш да го кажеш, нали? Естествено! Независимо как ще се разбере. Изобщо не стои въпросът "дали", защото имаш вярата, че ще бъдеш приет, както ти си приел, напълно. Но тук би допуснал грешка, защото никога нищо не е по равно. Искам да те питам защо си такъв? "Много е тежко да гледаш безучастно предотвратими нещастия." Добре, но откъде е тази убеденост, че си прав? И че би оправил каквото и да било, ако те допуснат за намеса. Трябва ли? Не умееш ли да оставяш хората да се плъзгат в бедата и да останеш там, с тях? Трябва да умееш за тези, които обичаш! Да се превърнеш в нещо, което да бъде неделимо от тях, както те са (предполагам) неделими от теб, както аз вярвам, че има свързаност в мислите, но тя трябва да се изгради, да порастне неусетно, не да декларираш, че знаеш много, че обичаш, видял си, казал и спасяваш. Не! Да потънеш заедно с някого, когато греши, за да научиш и неговата грешка, да бъдеш там, на дъното, щом си сигурен, че ще бъде нужна ръка, да е твоята. За да не тръгнат към другия влак. Не е ли различно от това да видиш и посочиш с пръст? Страхувам се, че има твърде много видове тесто, за да се уцелват лесно еднаквите, дори подобни е трудно да срещнеш. Светът те отблъсквал? Имам чувството, че мен ме изхвърля направо, като дребен излишък, прах по вятъра (хубава песен, нали?:-)) Всички бягат от мен! Не, не бягство наистина, но онова отдръпване и нецялостност, които познаваш безусловно, онова преминаване от "приятел" към "добър познат", лекото проскърцване на врата, която затварят внимателно, за да не нарушат съня ти. Нещо такова. И виждам страх от това, което съм. Ако беше отвращение, неприязън някаква, антипатия, омраза ако щеш, обида или нещо такова, бих го определила като съвсем естествено - като не се харесваме и не си пасваме, разбира се, че оставайки в някакви половинчати отношения, по-скоро ще си пречим. И не би имало проблем. Но не, понякога е само страх. Достатъчно говорих, питах и наблюдавах тръгващите си от мен. Не е трябвало да бъда искрена. Никога няма да приема обяснението. Защото ми се иска да има някой от моето тесто замесен. За когото приемането на друг да означава отговорност. И да е закон когато има нужда, да си там, независимо срещу чий точно влак. Само да не помислиш, че всичко това изписах за човека Х. Дефектът ми е, че приятели обичам безусловно. Но подплаших всичко живо. Може би с това, че приемайки, не умея да пазя дистанция. А нужно ли е, Уел? Трябва ли? Не разбирам защо. Преди точно година споделих за една стена, не я разруших. Ако помниш, разбира се. Не успях. Но разбрах и за себе си защо - защото като теб почувствах съпротивление и отстъпих, харесах си дистанцията и останах встрани. Това, което бе истинско, остана. Което не издържа, значи не е било истинско. Както Калинската каза - ние всички сме кучки. Истината (дръж сега любимото бонбонче:-)) е, че всички могат да бъдат всичко, защото малко е нужно, за да повториш модел. Но да задържиш посока без да има друг пред теб, е постижение. И аз се чувствам горда. Наистина. Нищо, че от моето тесто ще остане само дъх на прегаряща мекичка. Всички сме сами, не разбра ли? Остава само да правим това, което намираме за необходимо спрямо същността си, да оставим истинското си лице (повтори ми я тая рецепта, ако забравя) - защото лесно се вмъква усмивка навсякъде, всички обичат да бъдат щастливи и лекотата да бъдеш не-сам се харесва, но докато си щастлив или поне играеш на щастлив. Умея го. И ти сигурно. И всички. Остави вратата открехната, защото аз тук ще страдам за теб. Даже не знам защо ти наговорих всичко, някак ми хвана момента. Но няма да трия, обещавам:-)) Може би най-много исках да ти кажа, че така и не разбрах кога стената ми е станала висока и дебела. Приемам гости тук, а как се излиза не знам. Щастлива съм, ако гостите ми се чувстват добре. И ги изпращам без съжаление когато си отиват. Но не мога да изляза. Не го прави това за себе си умишлено, моля те. Ако си почувствал отдалеченост, е ок, това си ти. Но не бягай планирано!- - - -
Не се страхувай да се бавиш, страхувай се да спреш.
Re: не мога да споделя...
А виждаш ли истината за своя живот?
Виждаш ли влаковете в своя живот и вървиш ли срещу тях все пак. Избираш ли винаги по-малкото зло...или все пак вървиш срещу най-голямото...макар да го виждаш, макар да знаеш края..все пак да вървиш...
Виждаш ли предотвратимите нещастия, свързани с теб и предотвратяваш ли ги, ако с това ще загубиш момента, който имаш сега и те прави щастлив?
И ако това, което виждаш е че нещо ще направи теб и някой друг нещастен след време...кофти е да знаеш много..да...
Виждаш ли влаковете в своя живот и вървиш ли срещу тях все пак. Избираш ли винаги по-малкото зло...или все пак вървиш срещу най-голямото...макар да го виждаш, макар да знаеш края..все пак да вървиш...
Виждаш ли предотвратимите нещастия, свързани с теб и предотвратяваш ли ги, ако с това ще загубиш момента, който имаш сега и те прави щастлив?
И ако това, което виждаш е че нещо ще направи теб и някой друг нещастен след време...кофти е да знаеш много..да...
Според доктор Спок
можеш да предпазиш едно дете от обелени колена и лакти
Но дали това ще е полезно за него.
Но всъщност по важното е какъв опит си изваждаме от грешките
Да не е като онова описание на Марк Твен
"Една котка седнала на гореща печка и се опарила. Оттогава не сяда на гореща печка. Но не сяда и на студена"
Българската литература [линк]
Вече на една година
Но дали това ще е полезно за него.
Но всъщност по важното е какъв опит си изваждаме от грешките
Да не е като онова описание на Марк Твен
"Една котка седнала на гореща печка и се опарила. Оттогава не сяда на гореща печка. Но не сяда и на студена"
Българската литература [линк]
Вече на една година
Re: не мога да споделя...
Ох, толкова познато ми звучиш...
Не мисли, че като се затвориш никой няма да забележи. Най-близките и най-милите ще забележат и ще се натъжат, а това може би ще натъжи и теб...
Опитай се да им кажеш кой си, пък ако наистина са ти близки- ще разберат.
Иначе и аз се затварям, все повече...но съм добра за околните. Лоша съм само за себе си...
Затварям се, а бих искала да можех да разцъфна! Но може би ги няма необходимите условия- слънчице, водичка, светлина, топлина...и някой- да ме полива...
Усмихни се, не си сам!- хайде да се затваряме, заедно!
It's Not The Beginning Into The End-
It's The Return To Innocense!
Не мисли, че като се затвориш никой няма да забележи. Най-близките и най-милите ще забележат и ще се натъжат, а това може би ще натъжи и теб...
Опитай се да им кажеш кой си, пък ако наистина са ти близки- ще разберат.
Иначе и аз се затварям, все повече...но съм добра за околните. Лоша съм само за себе си...
Затварям се, а бих искала да можех да разцъфна! Но може би ги няма необходимите условия- слънчице, водичка, светлина, топлина...и някой- да ме полива...
Усмихни се, не си сам!- хайде да се затваряме, заедно!
It's Not The Beginning Into The End-
It's The Return To Innocense!
Re: не мога да споделя...
Чета го 50 ти път и :
- се чудя дали да го отнеса в Клубните бисери
- изпечатам на А4 и плесна в рамка на РС то
- хвана и намачкам Безсънната за споделеното остроумнище..
Езикът ме предава иииии, с усмивка изказвам предположение към "bitch" репликата. Калински ни повери тайната на матрака си с пружина. Ето каква несправедливост ражда кучи теми !
Ако мъркаше върху четири квадрата креват, с екстра дюшек над пружините, фланелен корпус и т.н Фен Сюнг комбинации, може би темата щеше да разглежда женурята като котки. Каквито са.
Така цялата медитация върху промяната в светлоусещането на вель щеше да се завърти около сандвичи с уискас, витамини в млякото, галене по дължината на косъма, поставка за чесане на нокти..
(сега ще се върна назад да си препрочета Безсънната)
- се чудя дали да го отнеса в Клубните бисери
- изпечатам на А4 и плесна в рамка на РС то
- хвана и намачкам Безсънната за споделеното остроумнище..
Езикът ме предава иииии, с усмивка изказвам предположение към "bitch" репликата. Калински ни повери тайната на матрака си с пружина. Ето каква несправедливост ражда кучи теми !
Ако мъркаше върху четири квадрата креват, с екстра дюшек над пружините, фланелен корпус и т.н Фен Сюнг комбинации, може би темата щеше да разглежда женурята като котки. Каквито са
.
Така цялата медитация върху промяната в светлоусещането на вель щеше да се завърти около сандвичи с уискас, витамини в млякото, галене по дължината на косъма, поставка за чесане на нокти..
(сега ще се върна назад да си препрочета Безсънната)
Re: не мога да споделя...
"Поставка за чесане на нокти"? Вижте какво, моля. Да си имаме уваженията. Това е просто аксесоар, нужен за сеансите ми по маникюр. Никаква епилация или подстригване. Никакви обеци, нито на нослето, нито на пъпчето, да не съм блондинка... Витамините в млякото са важни за текстурата на косъма. А от чужбина ми донесоха Diet Whiskas. Coca Cola не обичам, газираното вреди на талията. Спортувам за хубаво тяло - hiking по пердетата. Мдамммрррр...
Моля, не ме споменавайте в кучи теми. Би било породна обида. Eдна bitch си заслужава son of a bitch. Аз съм просто котка.
--- Мяу! ---
What seems terribly important one day just doesn’t seem to matter the next.
Моля, не ме споменавайте в кучи теми. Би било породна обида. Eдна bitch си заслужава son of a bitch. Аз съм просто котка.
--- Мяу! ---
What seems terribly important one day just doesn’t seem to matter the next.