Стихотворение

Тъжен люляк сега разцъфтява
и изтича тъга като мед.

Май захвърли нетрайната слава -
своя плащ на бохема-поет.

Шепне гълъбът пак силогизми,
а пък аз съм убийствено сам!

Крачи слънцето в своите чизми
върху купола златен на храм...

Бързам, бързам в горящото пладне,
а денят ме щади синеок.

Нося свойта съдба ретроградна
със нехайство на елински бог...

И отчаяно погледът срича
- върху някаква книга на Кант.

А в душата - гласът на момиче -
шепне пак като стих неразбран.

Тъжен Май - а земята изгаря -
чака люлякът златния дъжд.

...Няма място за сила и вяра
във душата на странника-мъж!

Semper Fidelis

Пак го прочетох, хареса ми. Може би, защото долавям в него ритъма на Пеньовата "Пътека"...

Но все таки... тъгата е красиво чувство -
във нея няма капка фалш...
Единият ми Аз със нея свикнал е,
а вторият не спира да шепти:
"Това е просто валс..."

i az dolovih peniovata puteka. iznenadvashto dosega ne e bila taka izrazena v stefan.
no za sujalenie penio na mene ne mi dopada

ako citiram po pamet
niama miasto za sila i viara v dishata na stranika -muj

See this smile on my face, You put it in there

В слънчев майски ден,
изпълнен със свежа топлина
и аромат на пролетни цветя,
тъгата протегна ръка
и душата на поета се отзова.
Двамата преплели пръсти
чувствата обличат във слова,
думите красиво оживяват
и сътворяват малки чудеса.

И все пак - лек път -
подплатен с чифт чисти чорапи и томче Шекспир в джоба

Ти си толкова нежна за мене
и привличаш ме с крехки слова:
- и усмивки за мен украсени
като мирта над детска глава.
И пред твоята цветна градина
съм пречистен - подобно мечта -
топлината ти с дъх на смокиня
във тъгата си ще приютя...



Semper Fidelis