Среща

Se souvienent-ils de mon passage,
Les amis de mes tous premiers jours.
Ou sont-ils, les enfants de mon age,
Est-ce qu’ils ont fait un bon voyage,
Que sont devenues mes amours…

Седях си пред монитора. Точно свърших днешната работа и се чудех какво да правя, когато получих писмото. Нищо и никакво писмо от стара приятелка, написано в типично телеграфния стил на електронните писма. Случайно била срещнала едни съученици от основното училище и решили да направят неофициална среща. Питаше дали искам да се присъединя. Ден, час, заведение в краен квартал...
Внезапно цялата умора и досада от ежедневните задължения изчезнаха. Това кратичко послание ме развълнува неимоверно. Веднага започнах да правя планове – какво да облека, как да се появя, за какво да разкажа, кои снимки да взема... Трябваше, разбира се, да се откажа от тези планове. В уречения ден като че ли бях единствения човек в офиса, който можеше да вкара нещата в релси – така и не успях да се прибера, да се преоблека, да взема снимките… Отидох на срещата без никаква подготовка.
Влязох в заведението и започнах да се оглеждам. В мислите си прехвърлях имената, споменати в писмото, и се опитвах да намеря поне една физиономия, с която да ги свържа. Не успях. Погледнах си часовника – 10 минути след уговореното. Започнах да се съмнявам дали пък няма друго заведение наблизо със същото име. Точно разочаровано се обръщах обратно към вратата, когато видях някой в единия ъгъл да ми маха усмихнато.
Бяха събрали няколко маси заедно, смееха се и чакаха само мен. А аз с последни усилия на паметта се мъчех да свържа тези непознати хора с онези деца от училище. Бяхме имали толкова щастливи моменти заедно, а сега просто не можех да ги позная. Усмихнах се обаче, казах едно весело “Здрасти” и май успях временно да ги заблудя.
Постепенно обаче всичко започна да си идва на място.
Онази стройна жена в центъра я помнех като нисичко, дундесто момиченце. Спомних как един ден дойде на училище разплакана, защото любимият и хамстер беше умрял. Сега се смееше и показваше снимки с двете си деца.
А пък онзи достопочтен бизнесмен до нея някога беше непоправим хулиган. Тормозеше всички около себе си, най много нисичките дундести момиченца. Сега слушаше съседката си внимателно и неприкрито и завиждаше за щастливото семейство.
Постепенно разговорът набираше скорост. Надпреварвахме се с разказите за случилото се през тези 10 години. Смеехме се на глас, вдигахме наздравици за всичко, за което се сещахме. Всеки говореше, без да изслушва другите.
В един момент невидимата до момента сервитьорка ни припомни за присъствието си. Заведението щяло скоро да затваря. Разбързахме се, започнахме да си разменяме визитни картички, телефонни номера, електронни адреси и обещания скоро пак да се видим.
Натъпках събраната информация в раницата, платих моята част и се отправих вкъщи. Чакайки някое заблудено такси, си мислех какво е направил с нас живота. Всеки искаше единствено да се похвали със собствените си успехи, без да се интересува от съдбата на останалите. А някога бяхме “задружен клас”, бяхме най-важната част от живота на останалите.
Зарекох се, че никога, никога повече няма да ходя на подобни срещи.


Every endless night
Has its dawning day,
Every darkest sky
Has its shining ray.

От Жо Дасен до Рики Мартин -
опит да обхванеш толкова години в една прегръдка,
няма как да не се окаже... болезнено!

малко ми звучи като за клуб "Споделено", не мислиш ли?

защо всичко личнотрябва да е в "Споделено"? не може ли и другаде, в частност тук, хората да си споделят?

IMAGINE...

а защо и двамата решихте, че е нещо лично и преживяно? може пък да е съвсем измислено, какъвто е и случая.


Every endless night
Has its dawning day,
Every darkest sky
Has its shining ray.

каквото и да е определно не ми харесва
много е натурално - сурово

The Last is gone, the Future is not here, the Present is illusion.

Май това ще един от редките случаи в които ще се съглася с Адам, наистина е сурово,
затова ми прозвуча не като разказ.

Има нужда от още работа,
знам, че не си падаш по преработките,
обаче така е недоизпипано.

Жо Дасен - да. Рики Мартин откъде-накъде?

Онзи цитат в началото ме наведе на идеята да напиша нещо подобно. признавам, че не се получи точно както го исках.

и да, би било болезнено. дори опита да си представя тази ситуации остави едно тъжно чувство. интинския "experience" би бил неимоверно по-неприятен.

и все пак си говорим за литература (май). хареса ли ти разказа?


Every endless night
Has its dawning day,
Every darkest sky
Has its shining ray.

Ами има нещо, което ми хареса, но определено мисля, че има нужда от доизглаждане!

А Рики Мартин - ами щото той има песен с такъв текст...

може би, в необозримото бъдеще .


Every endless night
Has its dawning day,
Every darkest sky
Has its shining ray.

сигнатурата ли имаш предвид?

да си призная, досега не знаех кой я пее тази песен


Every endless night
Has its dawning day,
Every darkest sky
Has its shining ray.

това е опит да се напъхам в мислите на някой друг, пък бил той измислен.

сурово? като клисав хляб ли?


Every endless night
Has its dawning day,
Every darkest sky
Has its shining ray.

като каквото искаш
опита да се напъхаш в героя ти е неуспешен просто

The Last is gone, the Future is not here, the Present is illusion.

Може би ще се сетиш от заглавието!

Private Emotion

Every endless night has a dawning day
Every darkest sky has a shining ray
And it shines on you
Baby, can't you see?
You are the only one
Who can shine for me

It's a private emotion that fills you tonight
And a silence falls between us
As the shadows steal the light
And wherever you may find it
Wherever it may lead
Let your private emotion come to me
(Come to me, come to me)
Come to me

When your soul is tired and your heart is weak
Do you think of love as a one-way street?
Well, it runs both ways
Open up your eyes
Can't you see me here?
How can you deny?

Oh, it's a private emotion that fills you tonight
And the silence falls between us
As the shadows steal the light
And wherever you may find it
Wherever it may lead
Let your private emotion come to me
(Come to me, come to me)

Every endless night has a dawning day
Every darkest sky has a shining ray
It takes a lot to laugh as your tears go by
But you can find me here 'til your tears run dry

It's a private emotion that fills you tonight
And the silence falls between us
As the shadows steal the light
And wherever you may find it
Wherever it may lead
Let your private emotion come to me

Come to me, come to me

Не те занм кой си защото си Непознат но мога да ти кажа едно:"Браво, моного е добро!". Не ги слушай адам и другите такива хубостници. Написаното блика от чувства. Живо е. Продължавай така.
Ако желаеш можеш да посетиш моя сайт на [линк]. Сега да не си помислиш че казвам хубави думи за да ме посетиш. Не, наистина ми харесват работите ти. Ако желаеш мога да ги кача и на моя сайт.
Ако пък искаш да ми пишеш направи го на [email protected].

глупости, прекалила е с "анимуна" на иван голев.слаба импровизация.по-добре да слуша адам.

1. защо реши, че съм "тя"?
2. трябва да призная, че не знам кой е Иван Голев, нито пък "анимуна" (както и да се произнася и каквото и да значи).
3. не е импровизация. написано е наведнъж, спонтанно, но са си лично мои мисли и думи. ако ти не можеш да разсъждаваш самостоятелно и ти трябват нечии чужди мисли като вдъхновение, то при мен не е така.


Every endless night
Has its dawning day,
Every darkest sky
Has its shining ray.

Ne kaza ni]o za predlovenieto mi.

ще си помисля...
имах намерение да си правя собствен сайт и да ги кача там.

но прочетох някои от нещата ти - наистина са добри.


Every endless night
Has its dawning day,
Every darkest sky
Has its shining ray.

Благодаря ти. Ако се съберем няколко няколко човека имаме шанс за повече посетители не мислиш ли? Но всъщност ти си решаваш. Пиши ми ако желаеш на e-mail [email protected]